Колебливите пръсти на утрото опипваха плавно рехавия сняг пред пещерата. Ралла вдигна поглед към светналия неправилен полукръг и подуши въздуха. “Пак е наваляло. Поне мъжете ще успеят да открият по-лесно следите на ранения елен. Да го спасят от мъките… , а и запасите привършват”. Твърде дълго беше продължила тази зима, твърде дълги бяха лакомите езици на ледниците, спускащи се безпощадно към доловете. Смразяваха с ледения си дъх потоците и пълзяха към долината на Пеещата река. Но от няколко седмици се усещаше нов полъх, някакъв нов мирис успяваше да надвие нощния мраз и да се промъкне през пушека и аромата на смола, просмукали се във въздуха на пещерата.

Ралла пристегна рунтавата роба и излезе навън. Куполът светеше с онази чиста, млечно-бяла светлина, с прозиращ син отенък, който Ралла си спомняше от детството. Както и тази ефирна мъгла, стелеща се около реката и сякаш произнасяйки заклинание, протягаше нишки към синкавия лед. Ралла пое дълбоко дъх. Ето го пак този мирис. Вдишваше мъглата и гълташе жадно хилядите капчици, всяка запазила вкуса, получен в момента на сътворението и.

Жената леко потрепери от влажния вятър, който раздипляше мъглите. Усмихна се, спомни си за Жу, най-малкият в семейството и най-любопитният в цялото племе. Сега беше отишъл с баща си и братята по следите на оня лос. Първият му лов. Как бързаше времето, тичаше като понесена от реката парче кора. Когато беше по-малък, Жу се измъкваше рано сутрин и хукваше към планината. Все се случваше да намери нещо интересно, необикновено. Я някой лист с невиждана шарка, ледена висулка със странна форма или парче смола. Често носеше корени, плодове, яйца от гнездата на дивите патици край вира или някоя пъстра буболечка…

Но най-често се връщаше тичешком с куп въпроси, които едва смогваше да зададе, запъхтян от бързане и нетърпение. “По какво ходи тази животинка между двата листа? Това косми ли са? Как ги прави? Защо някои имат крила, а ние не? А патиците защо не потъват във вира като мене?”…

“Какво си говорят мравките като ходят в редичка? Как си познават пътечките? Имат ли очи?” И така – до безкрай! Ралла често се заканваше, че ще вземе да го изпрати, докато трае Големия лов, да поседи при Омад. Старият шаман беше мъдър, сигурно щеше да отговори на въпросите. Едно време и тя беше стояла като малко момиченце при тогавашния жрец на племето, Тонгу – изкорубен от старост, с два оцелели зъба, тежка тояга, издялана от мамутски зъб, рунтави вежди със стърчащи на всички посоки сиви косми и свадлив нрав. Но и с неизменната усмивка в тъмните очи, която грейваше докато разказваше някоя стара история край огъня.

Ралла тръсна глава, сякаш да пропъди видението на стареца, взе меха и се заспуска към реката да налее вода. По брега ледената корица стоеше проядена от топлия дъх на водата. Там не се задържаше сняг, сякаш колкото и да паднеше, нещо го грабваше и изпридаше нишките на онази мъгла. Тя винаги се раждаше в пазвите на реката, така беше и днес. Ралла напълни меха и го облегна на обраслите с мъх камъни на брега. Нещо привлече погледа и – капките роса. Толкова крехки и съвършени в красотата си и трогателни с вярата, че са непоклатими там, на връхчетата на мъховете и тревите…

Ралла се усмихна пак, спомни си как веднъж Жу влетя в пещерата ококорен. “Мамо, ако знаеш какво видях! Топчици вода наредени една до друга! Еднакви, сякаш някой ги е низал като оная връв от мечи зъби, дето я правихте с Манал за татко. Или като оная дето я носи на врата си Омад, докато танцува танца на Големия лов! Кой ги е наредил капките така, а?!”. Тогава, за да му отговори, Ралла беше разказала една от историите на стария Тонгу.

Някога много, много отдавна, когато огънят живеел само в тътнещата паст на планините, нямало стада мамути и племена нямало, властелини на света били Мракът и Светлината – брат и сестра – вечно заедно и вечно разделени. Решили те да впримчат хаоса на стихиите, въздуха, огъня, земната плът, и да го втъкат в шарката на земята. От дъха им се родили ветровете, които усукали косите на Пазителите и така се появили реките. Населили младата земя разни твари – четирикраки и летящи, пъстри и безцветни, листати и бодливи, безобидни и хищни. Всяко едно било създавано грижовно, извяйвано от светлина и мрак. Заедно властелините създавали, разваляли, къде на шега, къде сериозно и с препирни, но винаги единни, винаги с мисъл за живото, за мястото на всяко едно същество сред останалите.

Имала си Светлината свой пратеник – Големият Пламък, с изгарящ поглед и топли ръце. Както и Мракът своя Предвестник, Многоликия – с всевиждащото око, което обхожда тъмата, следи сенките и заприда сребристи паяжини. Тъй си поделили брат и сестра бреговете на времето, появили се деня и нощта.

Едно ранно утро, докато Светлината обхождала с усмивка земната шир и събуждащите се твари, погледът и попаднал на отражението на Купола в едно тихо езеро. “Толкова е красиво! Нима няма начин да запазя тази красота, да сътворя нещо, с което да я има постоянно денем и нощем!?” – запитала се Светлината. Протегнала ръка, загребала раждащите се в недрата на нощта мъгли и дъхнала в шепите си. От ръцете и се посипали хиляди малки капчици и кацнали по връхчетата на листа, мъхове и треви. Дарила ги тя със сияние и така засветили крехки и красиви първите капки роса. В тях се оглеждали зеленината на дърветата, цвета на земята, синевата. Щастлива била Светлината, че е дарила на земния ден толкова хубост.

Но минало утрото, развихрил се в Купола Жълтоокия Пламък и жарта му изсушила малките росни капки. Изохкала Светлината, стъписала се. “Какво направи?! – нахокала тя любимеца си. – Изпи ги, унищожи ги, ненаситнико! Толкова бяха красиви, твоя лик бях втъкала в тях!” Разярила се господарката небесна, разлютила се, светкавици разцепили Купола. Пазителите се уплашили, струпали се настръхнали и потъмнели.

Заизвивали се дърветата, зафучали ветрове, леден мраз завихрил първите снежинки над земята. Така дошла дългата зима. Дълбоко в ледена пещера Големият Пламък оплаквал грешката си. Там го намерило всевиждащото око на Предвестника и разбрало за свадата. Търкулнал се Многоликия и веднага при Мрака. “Така, значи, моята сестра наказала нещастния горещ палавник. А нима не вижда как наказва всички заради своя каприз?!”

Спуснал се Мракът и подирил топлия вятър. “Можеш ли да запредеш мъглите отново?” – попитал го той. Съгласил се вятърът и започнал да се опитва. Не му било леко без помощта на Горещия Пламък. Така бил сътворен света, че едно без друго да не може да се роди. Въздух и вода, жар и лед, земя и небе, елените и саблезъбият – можели да съществуват само заедно, в хармония.

Трудил се вятъра упорито всяка нощ, седмици, месец… и една ранна сутрин лека мъглица се разстлала в долината на Пеещата река. “Как да сътворя капките роса сам?! Денят е близо, моята сила изтича. Не мога без топлия дъх на сестра ми!” – гърчел се Мракът безпомощно. В този миг дочул шумолене, птичи глас, пърхане на крила в голите клони. Докато топлия вятър се трудел да стопи преспите през нощта, денят лека-полека растял и се затоплял. Така и не бил забелязъл досега Мракът живите твари, които излизали от зимните си убежища, мамутите, проправящи си път на север, клиновете на големите бели птици, набраздяващи Купола… Стекли се те да му помогнат, всяко създание с топлинката си, с тая чиста светлина, която носело в себе си от първия дъх. Предвестникът научил паяците да изпридат сребристи нишки. Уловили падащите капки роса и сътворили най-красивата огърлица, виждана някога.

Отивал си вече Мракът, отстъпвал място на мрачния ден, но оставил със студената си ласка думи, скрити във всяка капка. “Сестрице! Това сътвориха за теб всички твои рожби, на които липсва лазура и топлината на Големия Пламък. Нима не виждаш ти, всемирната Светлина, частица от себе си във всяко живо същество. Нима заслужават да загинат в ледена прегръдка тези, дето носят вечния живот, заради копнежа ти по нещо красиво и нетрайно. А и нима някога с теб сме създавали нещо, което да изчезва завинаги и което да не може пак да се роди!?”.

Както всеки ден последните сенки на нощта се скрили в пещерата на Мрака и тъжната, самотна Светлина зареяла поглед над света. Още щом първият и взор докоснал огърлицата, тя засияла с цялата си красота. Ахнала Светлината, вгледала се в капките и разгадала думите на брат си. Срам и смут изгорили сърцето и. Пламнала цялата, разбила ледените окови и върнала Жълтоокия Пламък на Купола. Оттогава утрото е такова розовобузо, всеки път си спомня Светлината своя срам.

Но от този ден настъпил края на голямата зима. Потекли бистри вади, откъртил се леда и се заспускал по реките. Запяли капчуците, животът се връщал обратно. Тонгу казваше, че оттогава росата е рожба на утрото, времето когато се срещат Мракът и Светлината. И когато видиш такава огърлица, значи краят на зимата е близко. Елените се връщат на север с малките си – целите в петънца, като посипани с роса…

- Мамо! Хееей, мамо! Намерихме го! Аз го открих! Първият ми голям лов, първият ми елен!

Ралла се сепна, още замаяна дали беше свършил спомена или копнежът по детето и бе успял да го създаде от плът и кръв. Запъхтяният, разрошен, порастнал Жу и махаше по пътеката, доста пред колоната мъже, теглещи безценния товар – един свършил живот, който ще им помогне да оцелеят и пак, чрез тях ще се роди.

Бистро сияеше Куполът и скоро огърлицата на Светлината пак щеше да се превърне в пара. Да се понесе над реката, над младия свят. Да се влее в оня влажен дъх, който се чувства с всички сетива дори и днес, така както преди хиляди години – предчувствието за ново начало, полъха на възраждащия се живот.