Неосъществимите мечти живеят далеч. Отвъд пределите на скоростта, която да ги превърне в неудържими желания. Меки, припламващи светлинки, едва забележими, но неугасващи и стоплящи със самата вяра в съществуването им.

Години наред и за мен припламваше отдалеч една незабравима Светлинка. Споделена, но недокосвана, възвисяваща, но и осезаемо чувствена. Един ден, години след като се беше превърнала в мечта, Тя започна да се приближава. Така решиха съзвездията. Не бързо, но с постоянството на натрапчиво-сладък спомен. Докато един ден, не се оказа толкова близо до мен, че можех да се протегна и да я докосна отново. Осмелих се да я повикам още по-близо… Надникнах в сиянието на сърцевината и, но не открих онази, неосъществима мечта. От ефирна небула, завихрила енергиите на две души, далеч над техните обвивки, Светлинката се беше превърнала в изгарящо, земно чудо. Простичко, реално, човешко желание… В този миг Светлинката изчезна. Разпадна се на хиляди светулки.

Лутах се в мрака, обвинявах се, разкъсвах душата си от съмнения, изтръгвах от дъното спомените и търсех изгубения блян. Примирих се, че няма да го намеря. Оставих дъжда да отмие тъгата. Привлечени от светлината на капките, светулките се върнаха. Една по една, миг подир миг, звук подир звук, по-безценен от докосване…

Събрах Светлинката си в шепа, усмихвах се дълго, взряна в сияйните и дълбини. И я отпратих далеч. Далеч, отвъд пределите на скоростта, с която можех да я настигна. Далеч от границата, отвъд която можех да се изкуша да я повикам отново и да я превърна само в желание. Тя не заслужаваше това. Мястото на неосъществимите мечти е далече, далече…

“Una vida más tarde comprenderemos
que en la vida perdimos sólo por miedo…”