Silence, night and dreams
Comments(15) 
Неосъществимите мечти живеят далеч. Отвъд пределите на скоростта, която да ги превърне в неудържими желания. Меки, припламващи светлинки, едва забележими, но неугасващи и стоплящи със самата вяра в съществуването им.
Години наред и за мен припламваше отдалеч една незабравима Светлинка. Споделена, но недокосвана, възвисяваща, но и осезаемо чувствена. Един ден, години след като се беше превърнала в мечта, Тя започна да се приближава. Така решиха съзвездията. Не бързо, но с постоянството на натрапчиво-сладък спомен. Докато един ден, не се оказа толкова близо до мен, че можех да се протегна и да я докосна отново. Осмелих се да я повикам още по-близо… Надникнах в сиянието на сърцевината и, но не открих онази, неосъществима мечта. От ефирна небула, завихрила енергиите на две души, далеч над техните обвивки, Светлинката се беше превърнала в изгарящо, земно чудо. Простичко, реално, човешко желание… В този миг Светлинката изчезна. Разпадна се на хиляди светулки.
Лутах се в мрака, обвинявах се, разкъсвах душата си от съмнения, изтръгвах от дъното спомените и търсех изгубения блян. Примирих се, че няма да го намеря. Оставих дъжда да отмие тъгата. Привлечени от светлината на капките, светулките се върнаха. Една по една, миг подир миг, звук подир звук, по-безценен от докосване…
Събрах Светлинката си в шепа, усмихвах се дълго, взряна в сияйните и дълбини. И я отпратих далеч. Далеч, отвъд пределите на скоростта, с която можех да я настигна. Далеч от границата, отвъд която можех да се изкуша да я повикам отново и да я превърна само в желание. Тя не заслужаваше това. Мястото на неосъществимите мечти е далече, далече…
Охо – това ми заприлича на игра с един наш общ любимец, Ваше Вълшебничество. Таман Ви се зарадва човек на поезията и Вие го метнете в дълбокото на метафорите и музиката.
Красиво е
Благодаря
Така трябва, да не се отпускате 
Не знам дали е игра, даже не смея да го препрочитам. Де да знам колко още скрити същности ще ми извади от дълбокото
Преди време открих, че в текстовете дълбочината е константна – просто нараства, когато навлизаме в себе си
хъх, как така — константна, докато нараства? нещо прекалено философски за моите скромни инженерски способности
тук по-скоро трябва да важи принципа на мечото пух 
Еее, Ник!
Огледало нали знаеш какво е? Огледалото си е плоско, а образът толкова по отдалечен, колкото повече се отдалечаваш и ти. Тук променливата е читателят, текстът е един и същ.
@зори
Ей, това имах предвид. Един и същ текст, дето може да те разгръща всеки път като книга със страници, слепени, я, от сълзи, я, от пръсти, дето са късали захарен памук от една клечка…
@Nick
Това е същото като да усещаш как откриваш все повече неща в една снимка, колкото пъти я погледнеш.
@gost
Хубаво и точно сравнение
И добре дошъл!
Благодаря, Веща. И добре заварил!
Здрасти, банда!
Моля да ме извините за късното включване!
Древен, радвам се, че следиш какво и как казвам – удоволствие е да имам подобно внимание. Ще се радвам и ако не лъжеш така безобразно, че нищо не разбираш, щото си инж. – това го разправяй на някой който не се е радвал на снимките ти
Ник, исках да кажа по кратко следното: можеш да четеш един и същи текст хиляди пъти и той да си остане непроменен като смисъл за теб, ако не потърсиш себе си в него. Метафората за огледалото на Gost e много красива (леко завиждам, че аз не се сетих).
Но Нейно Вълшебничество спечели сърцето ми със сълзите и захарния памук. Извинявайте, момчета, ма мисля да си я прочета пак и да се порадвам на снимката и.
P.S. О, Гертруд Великолепна, как го спретна това визуално вълшебство?!
… ами, случайно
Сладурана, не смея да мисля какви енергии се вихрят при неслучайните
Толкова ужасяващо познато, направо не вярвам, че не съм го писала аз
Благодаря
@зори
А, може да си мислиш съвсем безстрашно. Итересно или не, при тях не се получава по-качествен разряд
@LeeAnn
Да, признавам, че когато си прочетеш толкова точно собствените мисли, е хем ужасяващо, хем прекрасно
Благодаря ви, момичета! Това дойде от много дълбок и чист извор, бликнал съвсем спонтанно и много се радвам, че така лично го приласкахте.
Мили ми патиланчо, като си говорехме за апликейшъни за мечти, ти где бля? (в кръга на шегата)
“Събрах Светлинката си в шепа, усмихвах се дълго, взряна в сияйните и дълбини. И я отпратих далеч. Далеч, отвъд пределите на скоростта, с която можех да я настигна. Далеч от границата, отвъд която можех да се изкуша да я повикам отново и да я превърна само в желание. Тя не заслужаваше това. Мястото на неосъществимите мечти е далече …” – ей тва ми обра точките … а колко много тежи …
ами къде, гонех опашките на синигерите
Тежи… Не се свиква, но се оцелява
…