* * *
Докосни ме диво – като вятър
Дори от ласката да остават следи
Така следи и във леда остават
Ако до него някой устни долепи

Стопли ръцете ми – с дъха си
Проникващ тъй дълбоко, че дори
Сред преспите да ме намерят утре
Ще ахнат всички, че леда гори!

/Flo, 02.2012/

/I touch the flame and I can’t look away, Capercaillie/

Read more »

В ден като днешния се чудиш, дали понякога на природата не и идва да събере от всички сезони по малко, да остави вятъра да го обърка и да ни го изпрати, за да ни гледа реакциите. А само преди ден си мислех, че тази година, периодът, в който небето е затворено, е по-дълъг от обикновено. Седмици наред дори не посягам към апарата. Уж има светлина, а ми е тъмно. Уж обичам мъглата, а ми липсва слънцето.
Read more »

Първо трябва да го посадиш – с детското гребло
Да го напояваш – на капчука с песента
Да оформиш короната му – с мисъл за добро
Да имаш постоянството – да ваеш под дъжда
Да бъдеш мъдър – да откриеш в полет
Онези пориви, преди да ги извършиш
Натрапчиви, обсебващи до болка
Да имаш смелостта – да ги откършиш

/Flo, 12.2011/

“Longe o tormento, longe a dor.
Dançamos hoje a cor do amor“

~ * ~
Приключихме отдавна
С онова обичане
И мак не лудува
В цъфтящата степ…
Но паркът остана
И онзи цвят в очите ми
Отново изплува
Като мисля за Теб

/Flo, 11.2011/

Не искаш да си тръгнеш…
Страх те е, нали?
Затова даде на Есента
Последното си богатство
Шепа пъстроципести крила
На водни кончета
Нахрани я с плодове
Узрели от влюбения цвъркот
На дроздовете

Затова ли остави следи
По устните, слепени от смокиново мляко
Пътя на въздишките изгуби
И спомена затули в злак?
Не бой се, Лято! Обещавам!
Тази есен няма да се влюбя
Пак…

/Flo, 09.2011/

~ ~ ~
Ще дойда – нито рано, нито късно
Преди да се събудиш – призори
Когато робата на сенките разкъсват
Едва родени, рехави лъчи
Ще ме усетиш – нито хладна, ни гореща
Достатъчна
И тук съм, и сега
Без вчера и без утре – просто среща
Дърво целува утрото
В дъжда…

/Flo, 08.2011/

* * *
Все същият си – като водата!
Чиста, естествена, утоляваща
Все същата – жаждата ми!
Благодаря Ти, че смени рехавия съд
От който се страхувах капка да не изтърва
С две шепи спуснати – по течението на река

/Flo, 07.2011/

***
Отронени цветове
Нецелунати устни
Като копнежа по Теб…
Уж ме напуска
И тъкмо повярвам
Че не свършва света
С нецелунати устни
Цветчета в пръстта
Отново е лято
И жадно, и сляпо
Копнея за Теб
Все така…

/Flo, 06.2011/

“Исках да Ти кажа…

Не излизай тази вечер късно!
Луната пръска сребърни лъчи
С тях бърза облаците да разкъса
Да грабне иска Твоите очи!

Не оставяй Твоя прозорец отворен!
Че палав нощен вятър вее
Алчен като сладък грях несторен
В ръцете Ти ще иска да се сгрее

Не забравяй лампата да свети!
Че нощем пърхат гладни пеперуди
Нектарните Ти устни ще усетят
Ще Те изпият със наслада луда!

Кажи тази нощ да не бърза съня!
От спомена пусни ме да изплувам
В ръцете и в очите Ти да се топя
И дълго… дълго, пак да Те целувам!

/Flo, 09.2003/