В ден като днешния се чудиш, дали понякога на природата не и идва да събере от всички сезони по малко, да остави вятъра да го обърка и да ни го изпрати, за да ни гледа реакциите. А само преди ден си мислех, че тази година, периодът, в който небето е затворено, е по-дълъг от обикновено. Седмици наред дори не посягам към апарата. Уж има светлина, а ми е тъмно. Уж обичам мъглата, а ми липсва слънцето.

За мен това е най-тежкото време от годината. Ноември запечатва купола, изпива кристалната светлина на есента, а златните и отблясъци изпраща да хранят корените. После декември забързва ход. Подлезите, спирките и пазарите се изпълват с цветове. Ошав, сухи чушки, нарязана тиква, прилежно овързани корени хрян за зелето, орехи… Само тая гледка ми стига да си припомня бабиния зелник, колачетата и неподражаемия аромат на нейния постен боб.

Беше… Сега ми дотежава чакането. Не на празниците, които честно казано преживявам с търпелива снизходителност, като четене на повтарящи се пасажи във всяка следваща глава. Светлината на бенгалския огън и лампичките по елхата не топлят. А резливият мирис на сняг през януари е спомен, напълно погълнат от аромата на сироп за баклава.

Чакам. Както всяка година кълбото ще се претърколи. Пиратките ще се свършат. Нощта ще пресече невидимата родилна бразда, отвъд която денят започва да си поема дъх. Чакам! Да се отвори небето. Да запеят синигерите! Чакам снега. И усмивката, която ще нарисувам на прозореца на колата, която никога за никъде не бърза, по пътя към следващата година.