Пътешествията на една песъчинка

01_pict4170u

Далече, далече на юг, и високо над галещо топлите, едва полюшващи се вълни, където слънцето особено обичаше да полягва след изнурителната мараня, се издигаше скалист бряг. Скалите му меняха цветовете си по време на дългите летни дни – забавление, присъщо само на онези, които познават сладкия вкус на узряло лято и лелеят всяка стъпка на внимателно пристъпващата есен.

02_pict4481u

По целия неравен гръб на скалите, дъжд, вятър и парещи лъчи години наред дълбаеха малки кратери в податливата плът на камъка. Отчупваха от него късчета, които стихиите открадваха, играеха с тях, подхвърляха ги, парещи или ледени, докато не се разпаднеха на хиляди блестящи частици. Всяка нощ, когато морето затихваше, над скалите се носеше неравния шепот на отронващи се песъчинки…

03_pict4443

Така се роди и тя, една от толкова много, мъничка рожба, наследила червеникавия цвят на майчината скала. Една сутрин се хързулна по стръмния ръб и полетя. Колко беше щастлива! Едно е да усещаш мириса на морето, който щедро ти носи бриза всяка привечер, да рееш взор над трепкащите в маранята дюни…

04_IMG_3140

… , а съвсем друго да се търкулнеш и меко да се приземиш сред сестрите си в подножието на една от тях. Песъчинката се ококори, поизправи се да огледа наоколо, но додето и стигаше погледа се простираше джунглата на жилавите треви.

05_IMG_3233

- Ама това никак не е честно! – възмущаваше се червеникавото мъниче – Къде изчезна всичко това, което виждах от гърба на майка си?

А и в краткия разкошен миг, докато се спускаше с вятъра, Песъчинката беше съзряла изгубващата се в омара синева, отвъд изпъстрените със зелени островчета дюни.

- Ха, добре кацнала, мааалката! – един много тих глас накара Песъчинката да се обърне – Кое е “всичко това”? Може би си видяла някоя лодка. Сега май е времето да ловят моите братовчеди, рапаните, ако не ме лъже паметта, че съм я запратил чак на купола на черупката, дано не я повреди жегата…

06_IMG_3199

- Не знам какво е това лодка, ако правилно те чух – Песъчинката огледа охлюва, който от съображения за сигурност здраво се беше залостил в черупката – Но ако е едно огромно синьо нещо, което се простира навсякъде…

- Ооо, ти за това лиии – провлачи охлювът – Това е Морето! Ние не ходим до него, далече е и във водата само братовчедите издържат. Пък и тя е солеена!

- Но аз искам да го видя пак! – почти се чу потропване, когато Песъчинката се опита да подскочи и се чукна в сестричките си, които възмутено зашушнаха около нея – Как мога да стигна до него?

- Ами дай да питаме мравките – предложи охлюва – Те ходят навсякъде. Само че все са заети и много трудно се спират да поприказват. Все бързат, бъъързаат..

Песъчинката се опита да размърда стройните редици на острите треви, претъркули се от ръба на дюната и изведнъж, попадна точно насред мравешката магистрала. Мравките пъплеха в редичка, видимо заети и съсредоточени. Сториха и се огромни, с лъскавите си глави, бързи крачка и понесли в яките си челюсти я семенце, я някоя още по-едра умряла муха.

07_IMG_3203

- Извинете! – Песъчинката се опита да спре една мравка, която и изглеждаше по-леко натоварена и някак по-дружелюбна – Простете, че ви прекъсвам работата, но знаете ли как мога да стигна до Морето?

Мравката погледна стреснато, после все пак реши да остави житното осилче, и без това и беше понатежало.

- Морето, казваш. Амми, за съжаление не мога да те пренеса дотам. Не че ще ми тежиш, така като те гледам, не си някоя канара – мравката почеса замислено прашната си лява антенка – Просто ние не ходим до него. Много са палави и непредвидими вълните му. Все се закачат с нас, а хич ни няма в плуването. Нали разбираш…

08_img_3842

Е да, ама Песъчинката хич не можеше да разбере защо някак си всички не смееха да се приближат до Морето!? А то изглеждаше толкова красиво от върха на скалите, така примамливо. Така неудържимо и се искаше да види какво точно представляват вълните, дето били такива закачливи…

- Хм, но мога да направя друго – сети се мравката – Мога да те пренеса през дюните. Поне ще стигнем до място, където кацат чайките. Те със сигурност могат да те заведат до Морето.

Песъчинката грейна от радост. Заприлича на истинско, микроскопично скъпоценно камъче. Покатери се криво-ляво на коремчето на мравката и поеха през дюните. Пред очите и се спускаха мечовидните листа на тревите, разперените стъбла на хвощове, тръни протягаха бодили. Подминаха струпаните на сянка охлюви, под стъблата на една драка, обвити със златисти лишеи.

09_IMG_3202

Така след дълго подскачане стигнаха до голите пясъци. Мравката спря и Песъчинката, малко понатъртена и тук-там с поочупени ръбчета, се изтърколи на земята. Нямаше растения, нямаше и други мравки. Само хиляди, хиляди песъчинки, които лениво се препичаха на обедното слънце. Но не, тук-там сред песъчинките се мъдреше и по някоя мидена черупка. На Песъчинката и се сториха най-красивото нещо, които беше виждала. Сигурно защото усети, че те идват от него, от Морето!

10_img_3880

- Я, виж, дошли сме на правилното място – мравката размърда доволно антенки – Ето това са следи от чайки! Сега те оставям, че дълъг път ме чака, а и онова семенце… ще ходя да си го намеря пак, че не беше за изпускане.

11_PICT4823

Песъчинката се настани във вдълбнатинката, образувана от ципестото краче на морската птица и зачака, вперила поглед в небето. Лек ветрец късаше пухчета от облаците и ги размяташе сякаш да създава забавление на прелитащите като малки светкавици лястовици. Изведнъж, сред облачетата се появи плавно носеща се птица.

12_PICT5082

- Еееееехеееей, виждате ли ме?! Прекрасна птицо, бихте ли се приземили. Моля ви! – чайката се рееше величествено, уловила вятъра в силните си криле, очевидно нехаеща за грижите на някакви си малокалибрени създания, пък били те и рожби на червеникавите скали, където всички чайки обичаха да се спират и да си пощят перата.

13_3911

- Високо е, няма да те чуе – Песъчинката се стресна. Не очакваше мидената черупка до нея да се поотвори и да проговори с тънък, скрибуцащ гласец – Защо я викаш?

- Искам да отида при Морето – Песъчинката не погледна към мидата, дори не откъсваше поглед от примамливото синьо късче, което успяваше да види от пясъчната вдлъбнатина – Искам да видя как изглеждат вълните, да пипна водата, да я опитам. А тя наистина ли е солена?

14_3888

Мидата поотвори още мъничко черупката си, колкото да се изплъзне една въздишка.
- Морееетооо… Невероятно е, Песъчинке! Най-красивото нещо на света! Галещо, нежно, никога не може да ти омръзне да гледаш как играят цветовете под водата, нито пък да слушаш равномерния му ритъм…

Песъчинката трепна и се загледа в гладката черупка, трогната от нежността и тъгата на морската рожба.

- Хайде да повикаме заедно птицата, искаш ли? – Песъчинката пак имаше идея – Ще те повдигна от едната страна, а ти гледай да уловиш слънчев лъч. Едно време така си играехме с лъчите в малките езерца по гърба на нашата майка – скалата!

15_img_3870a

Изчакаха да се зарее пак чайката и с много усилия, Песъчинката успя да се провре под черупката и да я поповдигне. А мидичката, след няколко опита успя да залови един сноп лъчи и да заслепи птицата. Тя размаха криле, за миг застина неподвижно във въздуха, после сведе острата си човка и се заоглежда. Скоро съзря какво беше привлякло вниманието и и в плавни кръгове започна да се спуска към двойката патиланци.

16_gaviota

- Що за нахалллство, ай-ай-ай! Да ми светят в очите! – чайката грациозно кръстоса крила на гърба си – Ами ако бях се забила във водната пързалка, хм?! И какво търси тук, на сушата една мида, аааай?

- Уважаема, много се извинявам – мидата чак почервеня по ръбовете, като варена скарида – Тук, под черупката ми има една мъничка Песъчинка. Дошла е чак от върха на червеникавите скали. Копнее да види Морето! Можеш ли да я пренесеш до брега?

Песъчинката се показа и загледа с възхищение нежната шия на чайката, фините перца, крачката и, с ципи за плаване.

- Хм, копнее за Морето, казваш. Ами ти? Кой те е извадил чак тук, толкова далече от блестящите вълни?

- Аз… ох, аз бях щастлива преди няколко дни – мидата притвори черупката си, да се запази от прижурящото слънце – Извадиха ме две малки помургавели ръчички. Донесоха ме тук за украса на един пясъчен замък.

17_IMG_3256

- Но оттогава изминаха няколко дни, толкова големи крака преминаха през замъка, стъпкаха го. Кой да ти пази някакви си малки, незабележими същества… Така си и останах сама, далеч от Морето.

- Мила птичко, може ли да те помоля… – Песъчинката се престраши да заговори, видгнала сияйно, червеникаво личице към чайката – Вземи мидата и я занеси в Морето. Тя е негова рожба, ако остане тук ще загине. За нея е много по-важно да стигне до него, отколко…

Мъничето сведе поглед към сянката на чайката, изглеждаща още по-страховита и могъща от самата птица.

- Хм, гледаай-ай-ай ти, какви проблеми има по тази земна суша – дълбокомислено запристъпва от крак на крак чайката – Рибешка кост да ми заседне дано, ако пък не ви заведа и двете до брега. Хайде, да поемаме, дребосъци!

Чайката се наведе, внимателно пое в клюна си мидата, а Песъчинката, пощуряла от радост едва смогна да се качи на лъскавата и черупка. Плавно и леко чайката се оттласна от пясъка и излетя. Вдигнаха се над плажа, над чадърите, под които кипеше пъстрата гълчава от голи човеци, тичащи дечурлига, кофички, гребълца, плажни кърпи, смях и писъци… Накрая чайката леко се снижи и изпусна пътниците си, точно на мокрия пясък, където една след друга ритмично се разливаха вълните.

18_img_3892

- Аах, у дома! – мидата се остави още първата вълна да я обгърне с пяната си – Отново у дома! – тя разтвори черупки и дългата, живителна солена глътка я прероди.

19_img_3876

Песъчинката се замая! Пяната я отнесе навътре и тя се въртеше, искреше и премяташе в прозрачната вода, полудяла от щастие. Как да обгърне с поглед всичко? Светлината, играеща по дъното, хилядите мидички, полюляващи се с всеки тласък.

20_img_3896

- Оооу, какво сладурче! И замаяно! Да не страдаш от морска болест, миличко? – попита я една огромна медуза, носеща се небрежно прозрачна и почти невидима над дъното.

21_img_3901

- Аххммии, не, аз таковата… , аз едва сега съм в Морето, та… знам ли и аз страдам ли, не страдам ли – успя да изплюе между два лупинга Песъчинката – Но да, страдах! Много страдах, уважаема госпожо, от болест по Морето!

22_3938

Песъчинката не можеше да се насити на цялото това великолепие. Вълните си играеха с нея, решени на всяка цена да покажат на новото приятелче всичките си палави номера. Захлупваха я върху дъното, после пак я грабваха, завихряха я във вихрушка, с бълбукане и бучене, от което губеше напълно представа къде е небето…

23_3929

И какво значение има къде е. Тя е тук, в прегръдката на Морето, тя самата е част от него! “Ако можеше да ме види майчицата ми!” – помисли си Песъчинката. В следващия миг нова, мощна вълна я подхвана, претъркули я майсторски, за да я прехвърли на гребена си.

- Ето ги скалите, помахай и! – зашумяха вълните.
- Мамичко! – Песъчинката се въртеше сред пяната и слънцето сред пръски и смях, понесе сиянието над кипналите води.

24_pict4480u

А далече, далече на юг, и високо над брега, един кратък, слънчев отблясък, като от високо вдигнат над Морето диамант, пробяга над нагорещената скала.

- Стигнала е моята любопитка до Морето – топла въздишка се понесе над червеникавите скали – Че нима не сме с него едно? За цяла една вечност.

5 Comments so far

  1. Зори on September 11th, 2010

    Чудесно е :)

  2. Асеновград on September 12th, 2010

    Много хубави снимки – жалко че лятото започна да си отива вече. :(

  3. Geri on September 13th, 2010

    @Зори
    От доста време ме гъделичкаше тая Песъчинка… :D

    @Асеновград

    Благодаря! :)
    А за хубави снимки всички сезони са добри. Но няма по-добра светлина от тази през есента. Така, че… я, усмивка! ;)

  4. Николай Цветков on September 20th, 2010

    Върнах се да се порадвам на разказчетата и снимките отново. :) Поклон, Гери!

  5. Geri on September 20th, 2010

    Много ме радваш, Коко! Благодаря ти от сърце!
    Прегръдка силна!!! :D

Leave a reply