Имало едно време, преди много, много лета (и още го има, докато все още продължават да никнат кокичета в снега, пред стъпките на Пролетта), едно царство-господарство. Наричало се Флорландия, на името на онова, което всичките му поданици най-много обичали, с което се занимавали по цял ден и чието съществуване правело животът им щастлив – цветята!

Царят и царицата живеели заобиколени от пищните цветове на кичести рози, утринният бриз носел аромата на надвисналите гроздове люляци. Всяка сутрин, те се събуждали още по тъмно и заедно с придворните, посрещали първите лъчи на слънцето сред лехите на градината. След това, впрягали крилатата си колесница, теглена от дванадесет гълъба, и поемали на обиколка из царството. Да видят къде, какво е цъфнало, кое цвете се нуждае спешно от сянка или дъжд, кое пък линее за повече слънце.

И така, в спокойствие и светлина, избуявало вълшебното царство на Цветята и, както си му е реда, дошло време да се появи едно мъничко създание, което да направи всички още по-щастливи – малката принцеса Флоксия. Нито едно цвете нямало толкова нежни тичинки, колкото били клепките и. Листата на дърветата са надпреварвали наесен да наподобят златистия цвят на косите и. И дори пчелите и пеперудите обърквали пътя си, заети да пърхат над малката главица, докато наоколо се сипел смехът на принцесата, като ромона на поточетата, родени от снега.

Флоксия обичала всички живи същества. Бръмбарите, които потропвали привечер по пътечките на градината като детски играчки, навити с ключе. Суетните патици, вечно заети да оправят тоалета си, докато обсъждат последните блатни клюки. Дори богомолките, поклащащи се в транс по върховете на стръкчетата или прилепите, прорязващи с полет рояците мушици привечер. Но най-много от всички, Флоксия обичала гълъбите от колесницата на царското семейство и особено много – Колумбина.

Тя била винаги толкова нежна, толкова гальовна, грижела се за малката принцеса, наглеждала я. Сутрин и донасяла чашка от камбанки, пълна с роса – да измие чипото си носле, обсипано с лунички като с цветен прашец. Привечер, кацнала в скута на Флоксия, пригласяла на тъничкото гласче на момиченцето, докато пеели песента за залеза, оцветил хълмовете в коралово, като крачетата на Колумбина.

Тъй си вървял живота, едни цветя вехнели, други идвали на тяхното място – по-красиви, по-дъхави от предишните. Но не щеш ли, беда сполетяла безоблачното кътче! Както била изпълнена с живот, със светлина и красота, малката принцеса започнала да крее. Повехнали страните и като зажаднял за дъжд слънчоглед. Започнали да тлеят искриците в очите и и цялото царство зажужало в тревога и ужас. Повикали майстори, знахари и билкари от всички краища на Флорландия. Всякакви помади, лечебни отвари и аромати денонощно къкрели из различните кули на двореца, с надежда, че всеки нов лек би върнал живеца във Флоксия.

- Отива си нашето най-прекрасно цвете – покрусен обикалял из градината татко Руди, водачът на царският впряг – Нима няма никой в този огромен свят, който да може да помогне на това мъничко невинно създание!
Колумбина изпаднала в треска. Сън не я ловял, по цял ден се блъскала в стъклата на прозорците на стаята на принцесата, опитвайки се да стигне до нея. Така ден след ден, докато най-сетне в полуда полетяла над двореца. Спуснала се над полето, без да се страхува, че ястребът дебне и би могъл да я догони. Литнала високо, високо над разперените шатри на облаците.

- Чучулиго, сестричке! – с последен дъх изгукала гълъбицата – Никой не лети по-високо от теб. Помогни ми, моля те! Литни до Слънчова майка да я попиташ има ли лек за малката ни принцеса. Какво да сторим, че да върнем светлината в златистите и очи?
Чула я чучулигата, вдигнала се високо, високо над полето, да намери майката на Слънцето. А Колумбина падала в несвяст стремглаво надолу, като че ястребът пикирал зад опашката и. Тъкмо тупнало изнуреното и телце сред стърнищата и до нея кацнала чучулигата.

- Гълъбице, поеми си дъх, има лек! Слънчова майка каза, че може да се спаси принцесата. Трябва да пийне няколко глътки от един специален нектар – от розово-цикламения флокс, който расте в южната леха на царската градина. Само не знам… как ще успеете да стигнете до него – чучулигата тръснала качулчица – доста надълбоко в чашката на цветчето е.

След тези думи, Колумбина успяла да си поеме дъх и да се закрепи на кораловите си крачка.
- Благодаря ти, малка птичко! Отлитам, за да кажа на царя и царицата. Дано да успея навреме. Размахала плавно белите си крила и сред вихрушка от полски семенца, полетяла обратно към двореца.

Каква била радостта на царя и царицата да научат, че има лек за дъщеричката им! И каква била покрусата им, когато всички свикани поданици от Съвета на опрашителите клатели глави и антенки, че няма никой от тях, който да може да се справи.

- Нито една пчела или оса няма чак толкова дълго хоботче, че да успее да стигне до нектара, Ваше Величество – жужала неспокойна пчелата.
- Ние можем да опитаме – притваряла крилца пеперудата Синевка. Но за съжаление, тръбичките на цветчетата се оказали по-дълги от хоботчетата им.

- Чувала съм, че някъде далеч зад южните ни граници, живеят едни малки птички. С тънките си, дълги човчици могат да достигат до нектара, скрит в тръбичките на цветовете – задъхано споделила пеперудата Златокрилка, която била известна с дългите си пътешествия на юг.

Затюхкал се царят, че няма да има време да прати някой толкова далеч, да убеди малките птички да помогнат. Колумбина трескаво слушала разговора и в главицата и бушувал огън. И тя е птица, като онези там на юг! Какво да направи, как да помогне като е толкова къса човчицата и?! Излетяла като обезумяла от прозореца и полетяла над градината. Лехата с розовия флокс се виждала от високо, цветовете блестели със свежестта на румените страни на съименичката си, каквито били преди да се разболее.

Колумбина закръжила над цветята, запърхала с крила, сякаш се опитвала с вихрушка да изцеди безценните капчици течност. Тогава изведнъж станало някакво чудо! От разперената и като ветрило опашка се посипали перца. И всяко едно се превръщало в мъничко, пърхащо, крилато същество!

Изящните създания толкова бързо движели крилца, че те се виждали около тях като лека мъглица. Колумбина кацнала, за да ги разгледа отблизо, все още чудейки се птички ли са или насекоми! Пърхащите същества спирали в полет на едно място, увисвали във въздуха и сред мъглата на крилцата си, протягали към тръбовидните цветчета дългите си хоботчета. И така, както си летят, засмуквали нектара от сладките недра на цвета.

Колумбина още повече полудяла, този път от радост! Плеснала с крила и понечила да литне, да им покаже прозореца на принцесата, където да занесат нектара, но… не могла! Опашката и била толкова опърпана, че не можела да и помогне да се издигне във въздуха.
- О, не! Нима ще си отидат, както се появиха?! – гълъбицата загукала колкото и глас държи – Моля ви, които и да сте, великолепни крехки същества! Занесете нектара на моята малка Флоксия!

Увисналите крила на гълъбицата чертаели криволичещи следи във финия пясък на алеята. След като обиколили достатъчно цветове, малките създания закръжили над Колумбина, успокоявайки я с ефирното пърхане на крилцата си, после полетели към прозореца на принцесата.

Спасили я, върнали светлината в очите и, звънливия и смях и живота в царството! Само опашката на Колумбина не могла да се възстанови и гълъбицата можела да прелита само на къси разстояния. Инак, царствено се разполагала на една копринена възглавничка, винаги близо до ръцете на Флоксия. А малките, крехки, пърхащи създания били наречени в нейна чест Гълъбова опашка.

Ами това е за днес, мили деца! Ако има любопитковци, които все пак искат да узнаят колибри ли е Гълъбовата опашка или братовчедка на калинките, да си прочете за домашно тази страничка