Тази пролет някак си я оставих да си се вихри без да я следвам задъхано по петите, с вирнат по цветчетата обектив или свита от пет ката над някоя двойка божи кравички, опитващи се да си намерят скрито местенце за интимности. Пропуснах периода, когато си кичеше косите с жълти цветчета, както и този, когато навърза панделки по клоните на ябълките и когато пръсна една сутрин златни капки по моравите. Или когато и дойде времето да отръска короните на тополите и да се кипри в чадърчетата на глухарчетата…

И не е като да ми е омръзнала. Или да съм и се сърдила, че си върти копчето на термостата и ме кара да я гледам накриво, докато се чудя сандали или ботуши да си сложа…

Просто я следя, дори не с широко отворени, а присвити в усмивка очи. Дали тази пролет не е различно? Няма нужда да я следвам, тя си е в мен – изпълва ме, разцъфва и ме разлюлява, пълнокръвна и жива като стъбло на лоза… И в този синеок унес, даже не ми се искаше да нося Дейна с мен (сигурно защото все ми се налага да мъкна торби на връщане ). До момента, в който не се изпречи някой особено *сладък* кадър, като този примерно…

И тогава ми хрумна защо пък да не позабърша праха и да не заредя едни батерийки в добрата ми стара сапунерка. Две-три разцъквания в настройките и отново по стъпките на пролетта. Докато не е избягала със смях, да се скрие зад някоя пясъчна дюна.

На това място знам, че един приятел ще каже “Ти пък да не видиш нещо!”, ама ей тъй – в чест на Рошавото – две от нейните любими оплезени цвекета

За интересуващите се – първо цъфтят белите плезльовци, застъпват се с виолетово-сините…

… после избухва великолепието на ярко-жълтите, а накрая идват такива перуники, каквито рядко се намират – тези в кадифено бордо. А ако пък росата ги е посетила или някой скокльо, убедено решил, че никой не може да го намери сред вирнатите листенца… Просто снимайте! С каквото имате подръка! Не апаратчето прави снимката