Жива съм – дъщеря на Дракона!
За жарта на слънцето копнея
За свистенето в крилата – уловили вятъра
За зеленото, взривило цветовете
Покоя грабнало в тръстики кипнали
Пашкула ми на ларва, страховете
Зелен дъжда е и капките увиснали
Сутринта по клепките на макове
Крилата съм, обичана, обичаща
Отново жива – дъщеря на Дракона!

/Flo, 06.2012/

Ако беше дошъл да ме видиш днес следобяда
В онзи час на вълшебна отмала,
Когато нощта тихо пада
И ме обхванеше цяла в твойта прегръдка…

Когато си спомням: вкуса, който имаха
Твоите устни… ехото на твоите стъпки…
Твоят извиращ смях…твойте прегръдки…
Целувките ти… ръката ти в мойта…

Ако дойдеше, когато красива, безумна,
Чертаех най-сладките линии в целувка
И моите устни – червена коприна,

Смеят се и пеят като карамфил на слънце…
Когато очите ми се притварят от желание…
И моите ръце се протягат към тебе…

/Флорбела Ешпанка, превод Евелина Малинова/

But let there be spaces in your togetherness and let the winds of the heavens dance between you. Love one another but make not a bond of love: let it rather be a moving sea between the shores of your souls.

/Khalil Gibran/

Ресите на брезите треперливо отмерват такта на дъжда преди още да е дошъл. Има нещо закачливо в потрепването на връхчетата им – напористо изпреварили листата, голи и гъвкави в предизвикателната си младост. Едно странно спокойствие се провира през клоните на люляците, с гранки, предвесници на опияняващ екстаз. Прошумолява над назъбените листа на глухарчетата и се емва към надвисналото небе – да покани капките на танц.

Спокойствие уж, но само докато усетиш ритъма на живота, който от седмица сякаш заглушава тътена на автомобилите. Така дълго чакан, толкова нетърпимо напиращ в пъпките, наляти до пръсване, че когато най-сетне се случи, не остава друго освен да стоиш замаян срещу бухналите облаци на сливите и ароматът да придърпва ъгълчетата на устните ти.

После вече всеки може да я види и усети. Но тази, най-ранната, най-първата, плахата Пролет, която прави първите си крачки в следите от разтопените преспи, винаги ми е най-мила. Като усещането за любов преди още да си го признал на самия себе си. Когато е само полъх, само спазъм, който те обгръща за миг и преминава като вълна, като електричество през тялото ти и някъде там, в гърдите се свива в неразцъфнала пъпка. И всеки път топлина плъзва от нея, когато мислите извайват лицето му, ръцете с цялата жадувана нежност и връщат думите, които плуват по повърхността на спомена като прашец в капка нега.

А после… друг е спазъма, друга е тръпката. Когато цветът се разтвори остава сиянието, топлината от взаимност, хармонията, в която се усещаш като част от самия живот. Всеки нов лист допълва представата за истинското зелено, всяко облаче е покана да го възседнеш и погледнеш от високо, и всяка фраза в трелите на косовете те кара да усетиш аромата на влажните коси… на тревите и дърветата.

Чакаме дъжда – аз и Пролетта (в мен). Усмихнато ми е, спокойно и разнежено, като в уютна и топла прегръдка. А дълбоко там някъде в гърдите ми, пролетните сокове кипят и бълбукат с ритъма на пороя…

Цял ден се закачат в шала ми! Издърпват по една тънка нишка от него и сякаш допридат минутите на все по-зреещия ден. Гъделичкат приятно точно там – малко под меката част на ухото – където нито една целувка не остава сама.

Очите ми следят преминаващите коли, разпръскващи кишата на ронливи струи. Срещам очите на отражението си. При всяко трепване улавям отблясъци в заскреженото стъкло. Мигновени, мълниеносни, като че ли именно те са оставили драскотините в леда да напомнят, че не е вечен. Усещам променливата им тежест щом поклащам глава, докато говоря по телефона и ти ме разсмиваш. Винаги успяваш, дори в най-невероятните моменти. Не искам да свиквам да ги предсказвам, не искам да очаквам и да броя вдишванията, преди да се разсмея.

Всеки ден като се прибера ги свалям, заедно с полепналите по тях власинки на изпокъсаните нерви, с отпечатъците от пръстите ми, подирили спомена за устните на същото това място – малко под меката част на ухото – което никога не забравяш. Тази вечер ще ги оставя. Искам да сънувам, че те има…

То кажи-речи човек като остарява, всяка година все по-драконски му започва. Още не освестил се от пиратки, баклави и бенгалски огън, януари те връхлита с всички екстри, тази година придобили особено зъбат вид. А-ха да започнеш да се бориш с първи прочит на приказката “Аладин и 36-те sheet-а на годишния отчет”, за който си си предвидил поне седмица, и … на вратата ти цъфва бригада майстори. Не, че не съм си поискала нова дупка, ама бях решила да е мъничка, някак си… почти хобитова. И нищо друго! Ама то като се почне с едно, никога не свършва. Де да имаше дракона само по 2-3 прешлена, ама след него се вие гръбнак, че и опашка, дълги и назъбени като заскрежен простор.
Read more »

Усмихна ме синевата, грабнала първия ми взор тази сутрин. Обичам първи януари! И потрепващите клони с тайнството, скрито в пъпките им – видимо само за посветените. За тези, които усещат всяка минута от узряването на деня. Обичам мириса на топящия се сняг, канонадата на капчука, по пладне успяла да заглуши смеховете на дечурлигата на пързалката.

Обичам всяко стръкче нов живот и ласката, напъпила в мен, която кара душата ми да звънти. Добро е, когато обичаш! Светло е, когато хиляди капчици надежда чакат слънцето да ги издигне високо. Обичаш ли да летиш? И най-мъничкото и крехко същество обича нежността и ласката. Обичам те! И Теб, и Неговата усмивка, и радостта от присъствието на Другия. Обичам да обичам!

Януари! Небето се отваря! Чакането свърши за кипналите в леда мехурчета светлина. Ако е добро и светло вътре, добро ще сияе и напред. Обичай! Обичта е пеперуда, кацнала на разтворената длан. Ако я стиснеш, за да бъде само твоя, ще унищожиш крехката и красота. Любувай и се, остави я да отлети, за да дойде пак. С нея ще дойдат и птиците. Следвам стъпките в снега. И сенките на оцелелите стъбла. Топлина има навсякъде, във всяко сърце. Обичам да я откривам за теб, за другия, и за него, който пътува сам в автобуса с помътнели стъкла. Обичам те, моя реалност! Ти си тук и сега!

На щурм, на щурм, със гръм и шум!
Към Гербергард! Към Гербергард!
Та бил макар с бюджет прекрасен
Във пропастта е пътят ясен
Че народът як и търпелив
Бюджет заслужи не страхлив
Със зид от малък дефицит
А дяволът – в детайла скрит
Петарка за науката не дава
Студентски такси тайно повишава
Че колкото по-прост електората
По-леко управляваш му съдбата

Затуй вървим, вървим на рат
Със клони, камъни и сопи
Със знания, със хъс и опит
Когато кротко правдата си дирим
Намираме все вашите секири!
Но вече няма – в лист и ствол
От корена е гняв пробол
Сърца кипят – вървим на рат!
Към враг без ум
Със гняв на щурм!

/неизвестен поЕнт от Трета епоха (Герберларий)/

Започва Път от моя праг -
безкраен, ограден с трева.
Увлечен в неговия бяг,
и аз ще трябва да вървя,
да влача морните пети,
дордето стигна друм голям,
събрал пътеки и мечти.
А после накъде? Не знам.

(Дж. Р. Р. Толкин)