Moody in BW

01_DSC03654_as_lomoB2

Защо не ми стига топлината тази есен? Изведнъж ли ме връхлетя, та съм се свила като хванат по тънки масти лалугер, не успял да инкрустира подземното си жилище със запаси. Или не ми стига куража да проверя докъде е стигнала шарката на кленовете. Дали съм изпуснала онова първо близване на връхчетата на листата, от което лумват клоните после. Всяка сутрин посягам и все оставям Ал,… за да наместя в джоба маската ли,… страха ли? Толкова малко ни е нужно, че да ни изкарат от равновесието. От лекия щит на вярата в себе си, който уж мислим, че е от стомана пък то,… тънкокор орех. Всеки може да го счупи с пръсти.

03_PICT3057ubw

И като стане така, пак ще забързам натам. В мястото, където слънцето ще ме съгради наново. Протяга лъчи, придърпва ме и ме кара да се погледна.

- Ох…, заслепяваш ме! Очите ми сълзят, пипнала съм нещо,.. май.
- Не си, но ще пипнеш – прошумоляват листата на тополите – Нас! Пусни ни във водата…

Виждаш ли колко много малки огледалца се раждат по ръбовете ни? Във всяко едно имаш по една Теб. Под различен ъгъл, сложно скроена, къде по-крива, къде по-лъчезарна. Някъде на фокус, другаде – с размазани очертания. Тук си трепкава, нестабилна, лесно ранима. А там… като изрязана в стъкло.

02_PICT1751ubw

Посядам на пейката. Слънцето лукаво подръпва крайчетата на усмивката ми. Пощипва ухо, гъделичка носа ми, завива се в кичурите и се мъчи да пробие твърдия ми череп, в който пак се е насадило съмнение.

- Можеш ли да преброиш колко листа има около теб? – вдигам скептично вежда – Е, колко хора мислиш на този свят знаят, че съществуваш? Колко от тях си усмихнала, на колко си дала светлина – като мен? Колко от тях те помнят с добро и би им липсвала, ако се оставиш съмнението да прогние в теб. Всеки лист е различен, всеки е хубав, неповторим, със собствена красота. И аз съм във всеки един! Ако не вярваш в себе си, повярвай в слънцето в теб, което никога няма да те изостави.

04_pano_otono_5a_bwgr_illook

А където има Слънце, има и топлина. Има сила, лъчи, има смисъл и живот. Как можах да забравя, че това е времето, в което слънчевата арфа ме чака. Кой ако не точно мен? Мога да я уловя в мелодия, да лекувам с лъчите ѝ, да пътувам в небесата ѝ, да достигна до недрата си. Да разроша струните ѝ така, че да накарам да се разтворят всички страхове, съмнения и болки. Ще стъпя под олтара ѝ, с поглед в клоните. И няма да повярвам, че иде зима.

2 Comments so far

  1. Иван on October 24th, 2020

    Красота! Липсва ми есента във Варна. Различно е вече.

  2. Geri on October 24th, 2020

    Еей, Ванка, така се радвам да те видя и чуя! :*
    Различно е, най-вече ние сме различни. Липсва ми онова време, в което нямаше социални мрежи и туитове… Но пък всяка сутрин гледахме какво е захранила блогосферата и дори милото, старо 23hq. Струва си да се поразрови човек в шумата… Хем звукът от листата тонира мислите, хем – току виж си намерил спомен. Чист, жив и готов за кълнеж.
    Прегръдки!

Leave a reply