Празник
Радвам се, че го има! Че остана – Денят Трети март!
След толкова жлъч, пяна, раздвоение, разочарования и непримиримост, трябва да има нещо останало, което да ни свързва. Една земя газим. Един език говорим и едно знаме носим! Една е историята ни, макар и четена по хиляди начини – в услуга на едни или други еднодневки. Eдни са реликвите ни, една е Рила, и Странджа. И песента на Родопите…
И колкото и да се опитват прелитащи комети, играчки-носители на чужди воли и интереси, да насадят семената на омразата, да си знаят, че не ни познават достатъчно! Забравят, че българите отдавна сме минали времето на лъчезарни надежди. И безрезервната вяра в светлото бъдеще отдавна е само пепел. Отдавна сме с душа, станала на угар! Не всеки вирее там! Онова, което винаги кълни е съмнението. Остана ми само надеждата, че ще порасте в стремеж да стигне здравия разум и ще има силата да даде плод.
Някога!…