Много неща има сбъркани в тая година. В това, че сливите цъфнаха без мен. Или затова, че синигерите не искаха да взимат семена от ръката ми,… защото някой им беше сложил безопасни (и пълни) хранилки. Или защото не пътувам с автобуса на юг, да снимам отвисоко, над мантинелата, зелените гърбове на хълмовете. Сбъркано е, защото прегърнахме страха и желанието да се срещаме един с друг, се стопи постепенно. Останаха жилките на спомените… да ни убиват като неносени дълго обувки.

Цяла пролет тляхме затворени, като влажно сено под навеса на грижи и страхове, докато през юли не пламнаха пожарите. Повсеместни! На кой в мислите, на кой – в джоба, на щастливиците – в сърцата, на честните и търпеливите – в очите! Колкото по-дълго те съсухря огорчението, чувството за несправедливост, толкова по-истинска е праханта и по-качествено избухва кладата. Като августовски стърнища…

И лятото дойде някак колебливо. Маковете останаха непогалени, скорците – непосрещнати, вишните – невкусени. Само слънцето неотклонно вдяваше нишките на залеза между развятите знамена на Триъгълника, като наниз семена… За бъдеща сеитба.

И сякаш тук е заровена тайната на добрата жътва! Не знаеш от кое семенце ще изникне по-успешния, по-якия и здравия клас. Дали най-отбраните ще утолят глада в нетърпеливите очи? А кой ще ги отбере и докато ги пробира, почвата ще погълне жадно останките от пороя, помел калта. Трябва да се засеят всички, малки и големи, поолющени и цели, узрели отдавна и туку-що отделили се от класовете. Заедно – в една нива.

И дните ми са някак сбъркани…, като да тичаш срещу безпощаден вятър. А хем знаеш, че ще ти обрули шушулките като на боб-приткар по пладне, и никога вече зърно не ще захлебиш… Ама на, пусто, обичаш го този вятър. Но най-сбърканото от всичко са нощите. Лято е, а по нищо не личи. Няма ги, щурците! Винаги с август идва и тяхната песен. Аз ли остарях и оглушах!? Те ли ни намразиха и изоставиха? И тях ли ги е тръшнала пандемията, щото и за нея казваме “щура работа”.

Отварям широко прозореца. Пускам прохладата да потече през мен и отнесе праха. Погледът ми търси Орион. Ослушвайте се, хора. Чуете ли щурците или пък видите следващия месец полегналия Орион, поне ще знаете че има на тая планета и неща, които се случват закономерно и неизменно. В очите ви пак ще светне влага, а под пръстите – ще усещате свежестта на новия живот. На лятото кожата е зелена…