Вчера в приятно следобедно време се състоя късно-лятното преброяване на локалния състав на нюзгрупа soc.culture.bulgaria. Сайтът, където обичайно документираме поредицата срещи, не пожела да си задейства новия интерфейс за качване на снимки, така че реших да приютя събитието тук Наред с щрихите, които ще нахвърля по-надолу, трябва само да кажа, че остава неописуемо с думи и картина цялото настроение, смях и приказки, и отлитналото, не е ясно как, време.

Място на събитието – “Кривото” на улица Будапеща. Изчезналата бутилка риоха бързо се намери, след като беше заплашена от конкуренцията на домашна сливова.

“Ако ти поискам – ще ли ми дадеш!” (Кольо тълкува угрижения лик на Prof)”

Опит за визуализация на понятието “латентен евреин”. Информация на ухо – Prof има верния фото-отговор на въпроса на Стефан

Започва драмата с многострадалната бутилка риоджа. Ако тя горката само знаеше каква съдба я чака от Валенсия до Кривото, щеше да предпочете да оцапа нечий куфар. А бяха подготвени хората, profесионален тирбушон имаше в началото…

Оппа! Оказва се, че и това не е “ключът” към испанските лозя…

“Я, да дойдат танковете!” – нее. Следва се традиционния батален съвет
“бой, бой, па с ножа!”…

Наложи се да признаем, че сме си донесли питието, че то е “с история”, че ние така, по съвет на тарана сме решили, че няма нищо нередно, де… И се оставихме в ръцете на “Кривото”.

Зор, зор голям! И по-нежни ръце не помогнаха, въпреки явното желание…

Добре, че един младеж спаси честта на отбора по латентен алкохолизъм, с метода
“ако не навън – навътре”!

Разгеле! Заслужена наздравица! Фотографите пресъхнАхме, докато ни сипят

Накрая, естествено, сирене и бира

На присъстващите, благодаря за страхотното настроение и за уловените моменти (а и за това, че ме пощадихте с палачинките )!

На отсъстващите, поздрави! Вземете пък се престрашете да минете другия път, току-виж ви хареса

До скоро!

“Попитали веднъж един майстор на ветрила:

- Пратенико на вятъра! Защо рисуваш само птици? Няма ли красиви цветя наоколо? Виж как са цъфнали вишните?”.

Старият майстор погледнал към малкото прозорче, с отчупено в горния край стъкло, в което надничало късче любопитно небе и казал:

- Някога, много отдавна, исках да полетя като птица. Мечтаех да се рея високо над горите, първо мен да къпят дъждовните капки, преди да срещнат земята, да се гмуркам в облаците и дъга да багри перата ми. Тогава измайсторих крила, бях толкова горд с тях, че нямах търпение да ги пробвам. Покатерих се на най-високата пагода в града и … полетях! Беше миг, само един миг, но по-сладък от първа целувка. По-разтърсващ от първия вик на новородено, но и по-кратък от светкавица… Оттогава не ми остана друго, освен спомена за мечтата ми, макар и сбъдната само за един-едничък вълшебен миг! Нищо друго няма пред погледа ми, освен крилете на птиците. Нека и ветрилата ми да ги носят! Така, дори аз да не мога да полетя пак, толкова нежни ръце ще докосват моите птици и с трептенето на ветрилата ще повикат вятъра. Ще се реят сред цветове и аромат, и облаци и небе, ще слязат да ги поемат в прегръдката си. С всяко ново ветрило пак мога да летя! Мечтата си човек не може да изостави, дори и тя да реши да му избяга! Ще я гони, ще я пресреща, или търпеливо ще я чака, но никога не може да я забрави…

Спогледали се посетителите, избрали ветрила с чудно красиви жерави и керванът поел пътя си. По него вятърът завихрял златисти прашинки и чакал ветрилата да го призоват…”

Честит Рожден Ден, LeeAnn – Пратеничке на Вятъра!
Продължавай все така да не оставяш мечтите си и въображението да бездействат!

Целувки! :***)

Кои са те – системните администратори? Особена категория магьосници, забележими тогава, когато връзката изчезне или екранът е черен, и веднага след справяне с проблема отново превръщащи се в невидими. Непредвидими, също като проблемите, които всеки момент могат да им сервират девайси и софт. Всеки миг различни – за да имат достатъчен набор решения за справяне с всякакви ситуации, дори и с подръчни или нетипични средства.
Read more »

Бая старичко изглежда да е това “11″, че и наобратно! FC-феновете, дали са сигурни, че Федора 11 не е някой древен продукт?!

Да ви е честита! Сърдечни поздрави от дебианофилите и както се вика – леко инсталиране, безболезнено ъпгрейдване, безаварийно дебъгване и щастливо ползване!

Поздрави!
Гери

П.П. абе 12 още ли не е излязла?!

Краси, момчето ми, ако си мислиш, че само на теб са ти спретвали номер с изненадана мечта или мечта-изненада, да ти кажа — не си сам!!! На мен ми я спретнаха за втори път и явно не ми е писано да свикна. И ритах, и се хвърлях, хапах, дращих, ревах, кърших ръце, но все едно да риташ скала… само натъртвания по палците …

От много време витаеше някаква такава идея, че ми трябва още една машинка – малка, компактна, мобилна, достатъчно яка и с възможности да работя вкъщи, когато другите са заети. И която да мога да си нося по местата, където ме зафичва съдбата и професията на глистобиолог.

И така лежерно, от дума на дума с моите приятели, доброжелатели, съветници, PC-вещери (много опасна категория магьосници, някой път ще се наложи да разкажа повече за тях, техните хобита, любими играчки и занимавки), обсъждахме какво точно искам, какво ще ми подхожда на натюрела . Така се спряхме на IBM Thinkpad-четата. Сериозен уклон в избора се появи и след като разгледах обстойно машинката на NeeAnn. Мисията обаче, изглеждаше невъзможна, зашото трудно се намираха тези малки бижута на поносима за вътрешностите ми цена, а и даже по-поносимата изглеждаше поне за близките 6 месеца мъгляв мираж.

Дотук добре… Мечтата налице, нетърпението – дълбоко закопано в средата на везните “възможност – вероятност”, а очакванията – на zero (съвсем в тон с натюрела ми ).

По едно време, обаче, миналата събота основният подстрекател и всепризнат организатор на номера от сорта на изненади, с особено жесток емоционален разряд, започна да ме обстрелва с разни опасно апетитни линкове. “Я виж това? Това харесва ли ти?.. Макар че ако питаш мене… А този?” и така за минути бях засипана с оферти за исканото лакомство на адски добра цена и то в период, когато съм на пълна диета откъм осигуряване на перо ДНЕПР (дребни непредвидени и по-едри персонални радости).

В крайна сметка отрязах офертите, казах едно спри се, pls! Не ми е сега момента, има време. Получих в отговор едно-две :’( и с това разговора приключи. До… до момента вчера, когато ме изхвърлиха до небето в душесмут! Подпитва ме, значи, … един приятел “До колко си днес в лаба? А носиш ли си фотоапаратя?”, демек раницата, ама кой да се сети <:О ). И така с недомлъвки, докато не си призна какво е направил, уговорил, решил и измислил. Бил вече избран, решено било и толкова! Съвсем в стила на прабългарските традиции, яви ми се в службата един Ювиги и рече "Скачай си в сандалките, отиваме да пазаруваме!" И няма "ама", "в никакъв случай", "ужасен си", не мога, не искам и пр. Така ме изторпилираха, че не ми оставаше друго освен да свия знаменцата и ... да го последвам, тихо къкреща, като гърне с капама.

Случвало ли ви се е това, да не позволявате на хората да ви доставят радост? На мен ми е ежедневие някак си. Винаги гледам да се справя сама с проблем, идея или решение. В последния момент може да ми дойде на ума, че мога да помоля някой да ми помогне. Затова и като се явят такива изненади, когато някой знае с абсолютна точност какво ще ме направи щастлива, оставам замаяна, шокирана, разтърсена из основи. И да, разбира се, заговорниците са съвсем наясно с реакцията ми “Тя има да ритаааа!”. Но въпреки това, не изоставят идеята и взетото решение и ме оставят да си риткам във въздуха, без вече да мога да позная от яд ли, че са ми спретнали номер или от щастие

Е, вече му дойде момента да се похваля с Моби (IBM Thinkpad T30). Вкъщи веднага го освободих от оная омразна поляна и сега по него мазничко се плъзга едно Ubuntu 9.04.

Ами това е, мили хора! За втори път, приятелите ми, мили, любими, невероятни, пичове от класа, големи едни такива души…. ми скрояват един и същ номер, А аз не давам никакви признаци да се усетя или да взема да се откажа от ритане, като и без това става ясно, че полза никаква. Дай боже всекиму такива Приятели и хей, хора! Недейте да ритате, оставете се да ви помогне някоя добра душа, която иска да ви дари малко радост. С това, че се отказвате да я приемете, ги лишавате от най-чистото човешко щастие – споделеното.

Еее, беше това време, … когато от разстояние се наблюдаваха разни по-дърти какви ги вадят и как се фукат! Мина се една година и ето, че дойде време за смяна на остъкляването и въоръжението. Но… всъщност де да знае младежа, че първо трябва да се въоръжи с търпение, след като си е хванал за първи помощници и съветници такива изверги като нас!

А всичко си беше тихо и кротко, докато не беше навършил 19! И изведнъж, преди около седмица, изстреля едно “Ако не си взема апарат, ще си купя китара!”. Е, не можехме да преглътнем такава закана, че и заради акустичното и душевно спокойствие на съседите … трябваше да се намесим! Малко търсене в обявите тук-там, предложихме му 3-4 оферти и … “Това ще е! Шестото чувство не ме лъже!”. “Закеркенечи” се човека на едно апаратче и трябваше да се действа.

Сформирахме екип в състав:

Ему – главен мениджър, стълб на операцията, надеждна опора във всяко начинание!

Ясен – баш-главен съветник и проверител ЧЗО (чистота и здравина на оптиката), виден пентаксианец.

Ники – сценарист на церемонията по връчване на придобивката, СХССО (специалист хардуер и софтуер – сурова обработка).

И аз – художествен оформител, свързочник, изпълнител на по-емоционалните роли в сценария

След някои кратки (2-3 дневни) машинации, стиковане на срещи с продавача, около 5-6 бири, едно ИББ (и изобилно обсъждане на методите за умъртвяване на червеи с Червото), няколко кафета и чайове, и с неоценимата помощ на гореспоменатия екип, в ръцете ни попадна един твърде запазен Pentax K100D (с китаче и филтърче). До този момент, невинният момък е в пълно неведение за своеволията на екипа.

По-надолу представям един кратък фоторепортаж от церемонията по връчване на придобивката

(аз) “Краси, дай по-добре да си поръчаме по една бира! Продавачът се обади и каза, че няма да дойде.”

“Каквооо!?! Ама как така?!? И кога ще дойде?! Ама аз не мога да се върна от София без апарат! Не може да бъде!!! АМА какво става, егати!?!”

В този момент, с вид на вглъбен вълшебник, сценаристът започна да вади от раницата си всички карантии на комплекта

“ЕГАТИ ГАДНЯРИТЕ СТЕ!!!! А аз така да ви вярвам!”

“Не, не може да е истина! И какво да го правя сега?!… Ох, не, чакайте малко – да се успокоя!”

“Абе, я да си проверя какво има в кутията…”

“Мда, тоя обектив става…”

“Я да видя лелка отблизо”

“Хич даже не е счупена кутийката на филтъра, така си се отваря!”

“Абе накъде му е резбата?!”

Сценка “Трима мъже завиват Hoya”.

“Аабе… я, по-добре да не пипам..”

На-здраве и На-фокус! Както каза главния ЧЗО проверител “Имам си колега пентаксианче!!!”

Честита да ти е, лелино вещерче, новат ШТракалка! И действай, че скоро… във ФФ-рубриката

Като се замисля, май винаги съм си водила нещо като дневник, още от ученическите си години. Все е имало някакво място, тетрадка или тефтерче, в което съм нахвърляла мисли, позволили си да протегнат пипалца извън черупката ми. Много е неприятно да те гъделичкат отвътре и да не ти дават мира, затова и все съм намирала някакъв начин да се “отърва” от тях.

До преди една година, обаче, никога не се осмелявах да си помисля, че мога да ги споделя. Ей, така, да ги кажа на глас, но не в уютната прохлада на собствения ми лабиринт, a да ги изстрелям в пространството. Зад собствените си стени всеки може, по-лесно е, не и по-безболезнено, особено когато мислите са толкова тъмни, че се сливат с фона и не можеш да ги хванеш и обезвредиш. Оказа се, обаче, че преди година, едни добронамерени люде успяха да ме накарат да повярвам, че има начин хем да се чувстваш у дома, в собствения си малък свят, хем да споделяш нападенията на рошави мисли и още по-невчесани и непредвидени емоции, във вид на отражения, образи, изтървани рими…

Макар, че не е малко време тази една година, продължавам да си мисля, че choku-geri все още търси себе си. Ами така си е, нито е блог като блог, нито е съвсем дневник, че хронологичния ред … само той си знае какъв е точно. Не е и само фотоблог, макар че често ми се случва да виждам, че се възприема основно като такъв. Лошо няма, основната част от мислите ми са скрити в снимките. Идеята ми беше да превръщам думите в илюстрации на снимките, да могат да наредят стъпалата, по които да се влиза в един друг свят – на светлина, чародейства, на въображение, което играе подобно на сенките от танцуващите листа в Шарколес.

И цяла една година все си мислех, че съм приказвала твърде много, а в края на всеки пост си казвах “Не, в следващия ще има само едно-две изречения!”. Сега, обаче (явно се помъдрява с възрастта или пък човек му пуска края ), вече си мисля, че това променящо се лице най-много му отива на choku-geri. Затова май и през следващата година ще си го оставя да търси себе си, да се ровичка в шумата на спомените, да се гмурка сред чувства, да попива сълзи и да ражда усмивки, да се връща назад или нетърпеливо да се опитва да се учи на мъдрост.

С други думи, ще оставя въображението му на спокойствие. Още повече, за една година блогът ми е помагал много често да се върна, да намеря себе себе си. Когато се наканя отново да се свия в някое дълбоко, тъмно място, едно минаване през написаното досега, винаги ми връща вярата и ме изстрелва от дъното обратно в синевата

На вас, приятели, които се отбивате тук, ми се иска да пожелая пак, да успявате да намирате по нещичко свое сред щрихи, думи и образи, което да ви усмихне деня. Щастлива съм, че ви има и ви чувствам около себе си!

Сега след като са угаснали бенгалските огньове, най-сетне са прибрани трапезите и си отдъхваме блажено от “тежки” празници, вече мога с усмивка да се върна към един много приятно преминал неделен ден. По-скоро вечер. Винаги много се радвам, когато се разберем да се видим с приятели, да излезем да поснимаме заедно и в повечето случаи вечерта продължава в среща на бира и на сладка приказка. Така беше и миналата неделя, въпреки че къде заетост, къде студ попречи на фото-агитката да се събере в целия си блясък. Нищо, денят расте, пролетта ще ни полази (доста по-рано отколкото си мислите ) и следващия път няма да се приемат никакви оправдания за отсъствия!

Тази неделя съчетахме фото-разходка (за пингвини и бели мечки, ако се съди по атмосферните условия) с блог-срещата в пицария “Ариана”. В четири следобяд най-големите ентусиасти за ШТракане се оказахме Ему, Краси и Габи. Е, тези срещи винаги започват някак си с преглед на екипировката или ако в нея няма нищо ново — с човръкня по последната играчка на някое от “децата”. В случая, едно устройство, на което Ему му вика навигатор, а аз — помагало за топокретени (не, на Ему определено не му трябва )

Read more »