Като се замисля, май винаги съм си водила нещо като дневник, още от ученическите си години. Все е имало някакво място, тетрадка или тефтерче, в което съм нахвърляла мисли, позволили си да протегнат пипалца извън черупката ми. Много е неприятно да те гъделичкат отвътре и да не ти дават мира, затова и все съм намирала някакъв начин да се “отърва” от тях.

До преди една година, обаче, никога не се осмелявах да си помисля, че мога да ги споделя. Ей, така, да ги кажа на глас, но не в уютната прохлада на собствения ми лабиринт, a да ги изстрелям в пространството. Зад собствените си стени всеки може, по-лесно е, не и по-безболезнено, особено когато мислите са толкова тъмни, че се сливат с фона и не можеш да ги хванеш и обезвредиш. Оказа се, обаче, че преди година, едни добронамерени люде успяха да ме накарат да повярвам, че има начин хем да се чувстваш у дома, в собствения си малък свят, хем да споделяш нападенията на рошави мисли и още по-невчесани и непредвидени емоции, във вид на отражения, образи, изтървани рими…

Макар, че не е малко време тази една година, продължавам да си мисля, че choku-geri все още търси себе си. Ами така си е, нито е блог като блог, нито е съвсем дневник, че хронологичния ред … само той си знае какъв е точно. Не е и само фотоблог, макар че често ми се случва да виждам, че се възприема основно като такъв. Лошо няма, основната част от мислите ми са скрити в снимките. Идеята ми беше да превръщам думите в илюстрации на снимките, да могат да наредят стъпалата, по които да се влиза в един друг свят – на светлина, чародейства, на въображение, което играе подобно на сенките от танцуващите листа в Шарколес.

И цяла една година все си мислех, че съм приказвала твърде много, а в края на всеки пост си казвах “Не, в следващия ще има само едно-две изречения!”. Сега, обаче (явно се помъдрява с възрастта или пък човек му пуска края ), вече си мисля, че това променящо се лице най-много му отива на choku-geri. Затова май и през следващата година ще си го оставя да търси себе си, да се ровичка в шумата на спомените, да се гмурка сред чувства, да попива сълзи и да ражда усмивки, да се връща назад или нетърпеливо да се опитва да се учи на мъдрост.

С други думи, ще оставя въображението му на спокойствие. Още повече, за една година блогът ми е помагал много често да се върна, да намеря себе себе си. Когато се наканя отново да се свия в някое дълбоко, тъмно място, едно минаване през написаното досега, винаги ми връща вярата и ме изстрелва от дъното обратно в синевата

На вас, приятели, които се отбивате тук, ми се иска да пожелая пак, да успявате да намирате по нещичко свое сред щрихи, думи и образи, което да ви усмихне деня. Щастлива съм, че ви има и ви чувствам около себе си!