Краси, момчето ми, ако си мислиш, че само на теб са ти спретвали номер с изненадана мечта или мечта-изненада, да ти кажа — не си сам!!! На мен ми я спретнаха за втори път и явно не ми е писано да свикна. И ритах, и се хвърлях, хапах, дращих, ревах, кърших ръце, но все едно да риташ скала… само натъртвания по палците …

От много време витаеше някаква такава идея, че ми трябва още една машинка – малка, компактна, мобилна, достатъчно яка и с възможности да работя вкъщи, когато другите са заети. И която да мога да си нося по местата, където ме зафичва съдбата и професията на глистобиолог.

И така лежерно, от дума на дума с моите приятели, доброжелатели, съветници, PC-вещери (много опасна категория магьосници, някой път ще се наложи да разкажа повече за тях, техните хобита, любими играчки и занимавки), обсъждахме какво точно искам, какво ще ми подхожда на натюрела . Така се спряхме на IBM Thinkpad-четата. Сериозен уклон в избора се появи и след като разгледах обстойно машинката на NeeAnn. Мисията обаче, изглеждаше невъзможна, зашото трудно се намираха тези малки бижута на поносима за вътрешностите ми цена, а и даже по-поносимата изглеждаше поне за близките 6 месеца мъгляв мираж.

Дотук добре… Мечтата налице, нетърпението – дълбоко закопано в средата на везните “възможност – вероятност”, а очакванията – на zero (съвсем в тон с натюрела ми ).

По едно време, обаче, миналата събота основният подстрекател и всепризнат организатор на номера от сорта на изненади, с особено жесток емоционален разряд, започна да ме обстрелва с разни опасно апетитни линкове. “Я виж това? Това харесва ли ти?.. Макар че ако питаш мене… А този?” и така за минути бях засипана с оферти за исканото лакомство на адски добра цена и то в период, когато съм на пълна диета откъм осигуряване на перо ДНЕПР (дребни непредвидени и по-едри персонални радости).

В крайна сметка отрязах офертите, казах едно спри се, pls! Не ми е сега момента, има време. Получих в отговор едно-две :’( и с това разговора приключи. До… до момента вчера, когато ме изхвърлиха до небето в душесмут! Подпитва ме, значи, … един приятел “До колко си днес в лаба? А носиш ли си фотоапаратя?”, демек раницата, ама кой да се сети <:О ). И така с недомлъвки, докато не си призна какво е направил, уговорил, решил и измислил. Бил вече избран, решено било и толкова! Съвсем в стила на прабългарските традиции, яви ми се в службата един Ювиги и рече "Скачай си в сандалките, отиваме да пазаруваме!" И няма "ама", "в никакъв случай", "ужасен си", не мога, не искам и пр. Така ме изторпилираха, че не ми оставаше друго освен да свия знаменцата и ... да го последвам, тихо къкреща, като гърне с капама.

Случвало ли ви се е това, да не позволявате на хората да ви доставят радост? На мен ми е ежедневие някак си. Винаги гледам да се справя сама с проблем, идея или решение. В последния момент може да ми дойде на ума, че мога да помоля някой да ми помогне. Затова и като се явят такива изненади, когато някой знае с абсолютна точност какво ще ме направи щастлива, оставам замаяна, шокирана, разтърсена из основи. И да, разбира се, заговорниците са съвсем наясно с реакцията ми “Тя има да ритаааа!”. Но въпреки това, не изоставят идеята и взетото решение и ме оставят да си риткам във въздуха, без вече да мога да позная от яд ли, че са ми спретнали номер или от щастие

Е, вече му дойде момента да се похваля с Моби (IBM Thinkpad T30). Вкъщи веднага го освободих от оная омразна поляна и сега по него мазничко се плъзга едно Ubuntu 9.04.

Ами това е, мили хора! За втори път, приятелите ми, мили, любими, невероятни, пичове от класа, големи едни такива души…. ми скрояват един и същ номер, А аз не давам никакви признаци да се усетя или да взема да се откажа от ритане, като и без това става ясно, че полза никаква. Дай боже всекиму такива Приятели и хей, хора! Недейте да ритате, оставете се да ви помогне някоя добра душа, която иска да ви дари малко радост. С това, че се отказвате да я приемете, ги лишавате от най-чистото човешко щастие – споделеното.