Легенда за лабиринта
Всяка съдба е сфера втечнена светлина. Зрънце надежда, търкулнато в момента на раждането ни и хукнало по така неуловимо предначертания за всеки път. Този, който ни кара да повярваме и приемем, че добър или лош, по-простичък и безцветен или толкова сложен, колкото само ние можем да си го направим, този живот си заслужава.
Когато първите сфери съдба се втурнали в играта на живота, вселенските сили на Светлината и Мрака видяли, че пътят им често се лута, кръжи по спирала, а понякога се губи съвсем и заедно с него изчезва завинаги и сферата, с целия си ценен ресурс от енергия. Твърде голям им се сторил хаоса, за да се нарече тяхно съвършено творение, както морето или зеления лист. Затова решили да оградят пътя на съдбите човешки със стена. Така се родил той — житейският лабиринт, в който се раждаме, препускаме, все си търсим пътя, лъкатушим, връщаме се и така до повратната точка, в която броенето започва отново.
Какво ли само няма в този лабиринт! Редуват се тъмни и светли коридори, остри завои, пълни с изненади, стръмнини и спускания, падeния и победи, ледени фъртуни или изпепеляващ зной. Пътищата в него се пресичат с тези на други сфери, връщат се пак или попадат в задънен участък. Езера, родени от сълзи и кратери са пръснати по него. “В дупка съм!”, чували сте го, че и кой ли не е бил и не е усетил колко е студено и тъмно в нея. За някои целият лабиринт е просто по-тъмен, за други — по-цветен и сияещ.
Но какъвто и да е той, никой не може да излезе от него. Избор ли? Има, винаги има място, където да се търкулне сферата по различни пътища, да избере един или друг завой, но няма измъкване от стената. И понеже тя е най-близо до търкалящата се съдбовна сфера във всеки един момент, тя поема и всеки вопъл, всяка усмивка, попива сълзите и болките, спомените, докосването…
Стената е един отделен, необятен свят, а уж изглежда толкова крехка и незабележима. Не се сещаме много често да и обърнем внимание, вперили поглед все напред и нагоре, все в бързане, в спасяване, оцеляване и търсене на нови предизвикателства. А тя е там, около нас, поема нашите настроения и ражда надежди…
Тя отнема болките и от сълзите образува дъга, когато над стената проникнат лъчи. Грабва случайно изплъзнали се, неосъществени желания и мечти, и им дава опора да оцелеят, защото не се знае кога ти, той, някой друг ще мине оттук, ще ги преоткрие и осъществи.
По нея се плъзват и изпридат фина мрежа спомените ни, следите, които показват откъде сме минали. Към някои от тях се връщаме пак, и пак…, както ръката не устоява да погали самотно цвете…
Други… просто забравяме. Завинаги. По-точно искаме да забравим, но те са си там, втъкани в стената. Както и оплетените в паяжини наши грешки, съсухрени и грозни, да ни напомнят ако преминем пак оттам, колко боли.
Стени имат и дупките в лабиринта, но дори да са тъмни и дълбоки, в тях се намират стръкчета светлина, за които да се уловим и да се върнем на пътя.
Само в най-дълбоките кратери стената потъва, стопява се, изчезва и ни остава без опора. Едва тогава осъзнаваме колко е трудно без тази стена, без малкия и свят, който ни свързва с миналото, с всичко в него — добро или зло. И започваме да ровим, да дълбаем със зъби и нокти да стигнем дъното, пак част от стената, да се оттласнем оттам. Ако ли не, събуждаме лавата и само нейният взрив може да ни върне обратно. Благословен миг… Колко блестящ изглежда пак пътя, пълен с живот, многобагрен и светъл! И как бързо невидим остава пак малкият свят и стената!
Гениално творение или приумица е лабиринта и стената му, чудо невидимо на звездните властелини. Уж пречка някаква, от която не можем да избягаме. А същевременно спасение, памет, втъкана сред невидими скали, образи и думи, оживяли в рисунъка и. Следите, по които сме минали и пак се връщаме, за да открием по нещо непрочетено преди, някоя искра, която не сме забелязали, болка, която не знаем, че сме причинили. Огледалото на живота ни, което ни помага да станем по-добри, след време… или просто, когато броенето започне отново.
Както веднъж написа Краси, с риск да ме вземат за спамър, защото се повтарям, но нямам друг коментар, освен… Прекрасно си го описала!
Аз мога да разсъждавам логически и аналитично на тази тема, но ти си го направила поетично, романтично, топло! И мога да изрека като своя, всяка дума от статията ти.
Хеехе, ама че сте ми сладки спамъри вие с Краси!
Марианка, ти си от малкото хора, които точно разбират какво всъщност се крие зад снимките и в думите ми. Благодаря ти!
“…И започваме да ровим, да дълбаем със зъби и нокти да стигнем дъното, пак част от стената, да се оттласнем оттам. Ако ли не, събуждаме лавата и само нейният взрив може да ни върне обратно. Благословен миг… Колко блестящ изглежда пак пътя, пълен с живот, многобагрен и светъл!” – преживях го, преди една година. Не мога да изразя с думи, колко топло и приятно ми беше, да го прочета, описано по този начин. Истината е, че се влюбих в начина ти на представяне на нещата от живота. Съчетанието на картина и текст е неповторим и магнетичен за мен. Минимум два пъти на ден ти идвам на гости. Ей така, да погледам, да препрочета нещо. Усмихва ме, стопля ме, зарежда ме с енергия.
Аз ти благодаря, че те има, че те намерих, че даваш възможност да се докоснем до твоя свят.
… а аз сега седя, гледам, чета за не знам кой път вече думите ти, и все ми напират едновременно едни неща, дето заедно правят дъга… И ме оставят абсолютно без думи!
Прегръщам те топло! :***)
[...] кажа на глас, но не в уютната прохлада на собствения ми лабиринт, a да ги изстрелям в пространството. Зад собствените си [...]