Всяка година по това време ми е тясно, неспокойно. Не се свърта в черупката всичкото ми негодувание, че слънцето не ми стига. Дере по ръбовете натегнатата пружина, че още нещо има да се случва. Нещо, което е било записано някъде, от някой невидим дух със скрибуцаща перодръжка по гигантски папирус от лед, разпрострял се из Космоса.

Така се чувствам и аз, като надраскана повърхност, която сякаш всеки момент очаква да чуе издайническото пропукване, предвестник на катастрофа. Тъмно ми е. Несвъртащо! Като заледена клонка, в която животът се върти и пулсира, жаден за въздуха и синевата отвън. Безмерно нетърпелив за монотонния ритъм на откъсващите се капки.

В края на годината част от онова, което съм замисляла да започна, родено като чист снежен порив, сега е камара мръсен лед. Което съм успяла да свърша или се е случило, изтекло е. Дало е живот на поток, влял се в реката на изминалите дни и месеци. Оцветено от нетърпеливостта и страховете на пролетта. Изпарило се в маранята на лятото…. Което не е изтекло, избутано е настрана като останки от киша. Отъпкано, уплътнено от това, че все си се сещал за него, набивал си го в канчето си, ама все не е идвало ред. Сега е на буци, чака да го отнесе пороя.

И аз чакам… Да се прехвърли невидимата линия между двете години. Тази, за която не искам да си спомням и не искам никога да се връща… И следващата, в която пристъпвам този път като по тънък лед.

Не че ме е страх от дълбокото, свикнала съм да плувам. Знам, че когато ледът се счупи, студът и празнотата ще ми вземат дъха. Ще ме оставят безкръвна, като откъснато от земята дърво без корени, без минало, без пътища по течението. Ще потроши клоните ми и безформени трески ще се въртят дълго в урвите между лед и пяна.

И въпреки това, иска ми се да заспя сега… под леда. И да се събудя някъде там, между калпака на януари и закачливата усмивка на Малък Сечко. И да е мраз, и водовъртеж, и ледена буря или лавина, знам ще е светло. За всички… И ще има пъпки по клоните, които ще чакат ласката ми.