Къде ли се е запиляло над Тропика на Козирога слънцето днес? Някоя стара любов ли оплаква с толкова дъжд?! Дали е забравило, че това трябва да е най-дългия ден. Толкова го чакахме, толкова молби отнесе в студените си пазви зимата, само и само да се махне. И ето го най-сетне – любимото, ненаситно, жарко, нетърпеливо отвявано от топлия вятър, като разпилели се деца в началото на ваканция…

Идва винаги ненадейно, сякаш не сме подготвени за такова нахълтване – с всичкия му блясък и цветове…

… с ароматите си…

… и оная вълшебна смес, която главозамайва и ме връща на нашата улица – цъфналите липи и капещите по асфалта черници. Толкова жадувани и недостижими, като забранена целувка.

Няма по-животворно съчетание на динамика в стихиите и разцвет на живота от ранното лято. Няма два еднакви дни, няма две еднакви небета и облака. Няма я застиналата мараня на август, нито хладните изненади на април. Сега и да завали, не се свиваш в черупката си от студ и след дъжда слънцето бърза да превърне листата в бижута за феи…

Ранното лято – с лъскавите бръмбари, завързани на конец, които разнасяхме от роза в роза да ги храним…

.. и същото това, в което не ни се иска сутрин да излезем от парка, където няма свистене на гуми, славеите завършват сутрешния си концерт, а Рошко се чуди дали ще се сърди вглъбения му стопанин ако реши все пак да се овъргаля в росата…

Най-кратката нощ е днес, 22-ри срещу 23-ти юни. Нека да се вслушаме в шепота на вятъра, защото… през лятото той шепне, зимата вие в голите клони. Да се усмихнем насън с оная усмивка, която сме чакали да ни озари в първия ден на ваканцията. И да се събудим като слънчогледите – с очи, усмихнати на слънцето