Жарта на деня се претопяваше в последните останки от слънчевия диск, който сякаш прекалено бързо искаше да се оттегли. Настъпваше онзи час, в който жуженето на насекомите затихва, суетнята на птиците също – часът преди да настъпи нощта.

Това беше една от онези първи нощи, когато единствената светлина идва само от луната, ловуваща сред облаците за новия си ореол, и от звездите – огромни гроздове от очи, втренчени надолу, пръснати като искри от срутено в огъня дърво…

Точно такова нещо за миг си помисли и Ралла, когато ръцете и изтърваха тежкия дънер в жарта и предверието на пещерата със съскане се освети от хиляди искрици. Ралла изсумтя и хвърли поглед изпод рунтавите си вежди към купчината кожи в нишата, където спяха малките. Седна до огъня и се сля с нощните звуци. Цвъркота на мишка, последван от глухото тупване на обраслите с пера ноктести крака на совата. Писък на прилепи, излетели преди залез на лов. Дори шумоленето, с което бръмбарите преобръщаха сухите листа по пътя си… Всичко това долавяше острия и слух и търсеше да усети знак за приближаване на враг. Хитри бяха саблезъбите котки, пъргави, силни и безпощадни.

“Въздухът се сменя!”, помисли си тя – време за лов, когато в нагорещената гръд на земята сякаш се отваря бездната, където се крият всички хищни твари. Пламъчетата затрептяха и заиграха по опушените стени. Жу, най-малката и рожба, с въздишка се размърда под рошавата завивка и след малко тъмните, влажни очи засияха.

- Пак си неспокоен. Няма никой, малък, няма да дойде жадния за кръв! – успокоително прошепна Ралла и малкото, топло телце се изгуби в прегръдката и.
- Не, мамо, този път видях друго. Нямаше никой! И пещерата я нямаше, и огъня, нито теб. Но планината беше там, само че … отдолу! Помниш ли, дето веднъж се покатерих на онова дърво и ти ми се кара, че съм толкова нависоко?
- Помня. Дето не знаеше, че като слизаш ще се набодеш целия. Борът на маймуните не прощава.
- Да, ама сега нямаше бодли. И бях високо, много, много високо! Гората приличаше на онези пресни кожи, дето донесохте зимата… мека такава, гъста, но зелена. И беше толкова пухкаво, където и да стъпя, каквото и да пипна! Нямаше пътека и листа, само бели пухкави неща, като сняг, ама не беше студен!

- Жу, все виждаш такива едни неща…
- Имаше всякакви пухкави животни, стада препускащи елени, листа и дървета, и птици, бели, сиви. Но всички изчезваха бързо, точно като топките сняг, дето хвърляме с Менал в реката. Никога досега не съм бил на това място! – очите на Жу отразяваха искрите в огъня.

- Малкия ми, сигурно си първият, който ги е видял толкова отблизо. Това е Куполът, Жу! Погледни входа на пещерата.

Детето отмести очи от дънера, който пламъците лакомо поглъщаха, и погледна назад. Пред грубоватия каменен свод сякаш беше спусната тежка завеса – черна, поглъщаща бездна, в която само звездите бяха живи. А луната сякаш беше изрязана дупка в нея, през която се процеждаше светлина от някакъв друг, студен огън, нейде от отвъд…

- Това, което виждаш е Тъмния Купол. Няма форма, няма зъби, козина и нокти няма да видиш, но има много очи, които ни гледат всяка нощ. А ето този бял кръг е Предвестника, Многоликия. Всяка вечер, Големият Пламък се опитва да остане с нас, но Предвестникът изпълзява срещу него. Всеки път е различен, първо блед и незабележим, а след това придърпва Тъмния Купол след себе си.

- Пламъкът цял ден следи сенките на дърветата, на бягащите сърни, цветята, скалите, дори нашите сенки. Взима от тяхната сила и плете тези пухкави бели и сиви неща, които си видял насън – Пазителите на Светлия Купол. Сенките са различни, затова Пазителите също могат да приличат на всичко. Плуват по Купола и следят дали няма да се появи Многоликия да го покрият, да го погълнат завинаги и тогава Пламъкът да си остане с нас. Но всеки ден това бледо лице се появява и Пламъкът бяга, и се бори. В кръв плуват Пазителите само за да го спасят, но всеки път горещата топка не може да остане и се скрива зад планината.

- Старият Омад едва не ослепял от блясъка на ледниците на върха на планината, когато е ходил да види къде се скрива Големия Пламък. Така и не е рзбрал…

Клепачите на Жу леко се притваряха. Сгуши се в скута на майка си и със сънена усмивка и прошепна:
- Сигурно аз ще разбера, мамо. Само да заспя и пак ще отида там, на Купола! Да видя Пламъка… и Пази-зиитеелиите… – дълга прозявка се сля с думите.

“Въздухът се сменя!” – свежият полъх на спускащата се зора гонеше сенките, Големият Пламък беше на път. А по следите на изтънялото наметало на Тъмния Купол, един мъничък човек сънуваше за пръв път, че докосва небето.