Първа есен

DSC01657_dt


В последния ден на Лятото
Бързаш
Подреждаш дома
Мидички и камъчета
Мисли
Летните дрехи криеш назад
Да не го повикат пак
Не се печеш вече…
Печеш чушки
Смокините лепнат
А мислите летят
С птиците
Не е честно!
Нищо не свършва
Така внезапно
…, както лятото
И нищо не срещаме
Така трудно с песен
Като нея –
Първата Есен…

Сезони #2: Зима

01_DSC01070_dt

Сигурно това е най-лесно разпознаваемата серия графити в целия проект. Може би някой би си помислил, че подлезът и без това е едно такова място… тъмно, усойно, хладно и самотно някак. Всеки гледа да го премине я пеш, я с колела, по възможно най-бързо. Зимее си!… Има нещо такова и сякаш организирането на самите пана, където са рисували различните теми е било съобразено със спецификата на светлината.

02_DSC01073_dt

Да започнем с австрийското дуо – Wideo.Sckre. За тях ще стане дума и по-нататък, защото са гости на Visionary и по друг проект. Но той изисква много специално внимание, защото е феноменален и завладяващ. А колкото до двамата сладури от Wideo.Sckre, бих ги описала като графиците в проекта “Сезони”

03_DSC01071_dt

Цветът при тях е не толкова плът и съдържание, колкото акцент. Не страниците, гъсто изписани с думи, а ударенията в някои от тях. Това, което остава у зрителя след сблъсъка с динамичната сцена с птиците е усещането за иглички под кожата. Вижте ги! Можете ли да кажете какви са тези създания – митични, красиви, малко зловещи, но изящни… Честно, прерових цялата avibase почти и не намерих такова съчетание на кокошеви, грабливи, вранови, туракоподобни и … велоцираптор от горна креда!

04_DSC01069_dt

Остри, изпипани, детайлни, крещящи и оставящи диря като по замръзнал прозорец. Напомнят ми с по нещо и комикси, а и праисторически рисунки. Великолепие в ледено синьо-зелено!

05_DSC01072_dt

След тях минаваме на нашия любим Yeto! Друг член на бандата на 140-ideas, който участва в проекта отново със запомнящо се пано.

06_DSC01075_dt

За разлика от цветът-акцент при Wideo.Sckre, тук цветът е господарят, който диктува настроенията. Притихва по снежните ръкави на елхите, гушва се в преспите, раздипля мекотата и блясъка на залеза.

07_DSC01077_dt

Yeto е цар на монументалните стенописи. Това, което най-прекрасно успява да предаде е дълбочината, простора, този вдъх, който поемаш като видиш негова творба и оставяш леко да прелети над всички хълмове, гори и облаци отвъд.

08_DSC01076_dt

Като казах “цар”, този път в паното има и пръснати шахматни фигури, кокетно покрити със сняг. Не мога да знам какво е витаело в мислите на художника, но определено у мен създава чувството за покой. Зимата, като отрязък от времето, с цялата му подреденост и последователност, време на покой преди следващия ход.

Там някъде, срещу снежното пано грее ето тази рисунка, на една врата…


Всичко е преходно, всичко се развива.
Днес си цар или царица
Утре пешка сива…

09_DSC01074_dt

За финал на тема “Зима” отново е Jermain. В първия момент не можах да разбера какво точно рисува, защото го видях да обмазва в синьо бяло стеничката за тази рисунка…

10_DSC01082_dt

Накрая, когато беше готова, вече беше ясно. Както се казва .. Jermain – будната мисъл на всеки проект. Момчето, което никога няма да спре да ни казва, че красотата е крехка и за да я има, трябва по малко усилие от всички нас.

11_DSC01083_dt

Е, лека полека завъртаме спиралата към затопляне? (следва)… ;)

Сезони #1: Есен

01_DSC00718_dt

Не знам откъде да започна! Септември е, а Август изобщо не може да ме пусне! Дали защото беше наситен със събития, с такава гъста програма… гъста като сироп на сладко от смокини. Горещ Август, но и толкова запомнящ се с всички места, срещи, събития, хубави новини и хубави хора, с които се видях този месец. А може би не ме оставя, защото пред очите ми е цветно! Толкова цветно, колкото може да бъде само едно пълнокръвно и желано Лято. И щуро, и забързано, и замайващо като полюшващите се в неспирно танго вълни, какъвто спектакъл жадува душата цяла година и само морето може да ти поднесе.

02_DSC00792_dt

Като стана дума за “спектакъл”, прескачам набързо (но ще се върна де, малко да ми мине цветната еуфория :) ) тазгодишното кратко, но приятно моренце в Приморско, и минавам направо на темата. А тя е пак графити! Отдавна ми се иска да споделя за откритието, наречено фондация Visionary. Фондацията обединява хора, отдадени на мисията да популяризират изкуството в градска среда като визуализират творбите на художници и артисти с организиране на изложби, ателиета и куп други интересни проекти и инициативи. В хода на няколко поста ще се опитам да предам настроенията на последния им страхотен проект – “Сезони“, осъществен през август 2023 г.

03_DSC01035_dt

В продължение на няколко седмици този август, художници от България, Бразилия, Испания, Колумбия, Великобритания и Австрия участваха в магическото преобразяване на един софийски подлез. И то точно в нашия квартал – подлеза на кръстовището на бул. България и ул. Тодор Каблешков. Е няма такова щастие – само на броени минути от мен! :D Проектът е насочен към идеи, с които обичат да ни обстрелват медиите в последните десетина години, а именно климатичните промени, глобалното затопляне, замърсяването и опазването на околната среда. Но поднесени в такъв цветен образ, че да насочат мислите на аудиторията по съвсем естествен начин към това колко е красив и изпълнен с живот светът около нас! Единството и хармонията, в която всичко съществува в природата – животните и растенията, небето, слънцето, водата, хората,… и четирите сезона!

04_Santa_Gross_Pano_1a

Всеки сезон е илюстриран от серия рисунки, обикновено от един художник или от няколко. Надписът на проекта е дело на The Felon (България). Реших да започна от “Есен” не защото вече е септември и липите са решили да почнат да се изрусяват, че по-лесно да забележим как слънцето се накланя, за да ги целува… А просто следвам естествения ход. Когато слязох в подлеза, попаднах веднага на дългия, релефен надпис и после ме обгърна топлината на есенните багри на Santa Gross.

05_DSC01038_dt

Колумбиец – много колоритен, много щур. Рисунката е на голямо пано, дълго ок. 10 м. (Сан Антонио ще ме поправя ако греша, че женския топокретенизъм не е много лечим). Трябва да се види наживо, да се ослуша човек…. дали няма да чуе как потрепват листата, докато лисичката се шмугва през клоните… И дали патето ще се издаде?…

06_DSC01044_dt

Продължаваме с “Есен” и топлите багри, нежност, спокойствие и финес – есента на Wedo Goás от Испания.

07_DSC01047_dt

Като сладък спомен от детството ми е … тази асма – натежала и кехлибарена. Прелитащи скорци. Листата на лозите с пъстри жилки. Топъл залез и цвърчене на щурци. Уют, хармония и спокойствие, но и … закачка, естествено!

08_DSC01046_dt

Есен, есен… ама испанска и гореща ;) Който може да разпознае породата на кутрето, да сподели.

09_DSC01045_dt

За финал на тема “Есен” си избрах Jermain. Вече съм споменавала за графитарите от 140-ideas, а Венцислав Йосифов (а.к.а.Jermain) е един от тях. В проекта участва със серия рисунки, както винаги изпълнени с много финес, нежен 3D рисунък и онзи неповторим стил, който познаваме от 140-ideas – светлината блика отвътре! Така е и тук, в тези малки клонки – длани от листа. Потрепващи и изгарящи!

10_DSC01053_dt

11_DSC01051_dt

12_DSC01050_dt

13_DSC01049_dt

14_DSC01048_dt

Още нещо, което е типично за тези момчета (Jermain и Yeto) е че рисунките им винаги са с послание към оная плетеница вътре в нас, която оставя майката-природа. Усещането, че сме едно цяло с нея и носим кълновете, за да я има завинаги. Вплетеният надпис в пламъчетата остава в мислите с всичките ни спомени, когато сме бродили по пътеките на горите, под шарката на листата, с дъха на влага и бор, с песните на птиците… И с внушението да я опазим.

Продължаваме нататък… след малко ;)

Писма от Дневника #1

01_DSC8108_dtcg

В зеления тунел е толкова хладно, почти бих казала – студено. Сякаш окъпаната нощ не иска да повярва, че все пак утрото е настъпило. Тънките пръсти на слънцето разравят мокрите корони на дърветата и достигнали до сплъстените, влажни кичури, изпридат от влагата тънки струи пара.

02_PICT3377g

Ароматът на булчинския венец се опитва да надделее над всички останали, докато накрая примирено поляга над влагата, намерил място някъде между острия дъх на загниваща, окосена трева, натрапчивия сладникав мирис на орлови нокти и далечния привкус на първите цъфнали липи.

03_DSC8124_dtcg

Бюстът на Пейо, черен и лъскаво мокър, ме следи насмешливо с релефните си очи и съжалява, че няма ръце, за да ми покаже, че има още много хляб да ям (черен, faz favor!) и вода да пия (по 2 л. минимум!), докато стиховете ми станат толкова леки и изчистени, колкото ми се иска…

04_DSC7751_rtcg

Тежки, сладки, огромни капки се стичат от зелените пръсти на тревите, които чак сега са се съгласили да ги освободят от нощната си прегръдка. И ако слушах Hevia в този момент, сигурно щях да чуя как се търкулват капките – от най-горния лист, който не трепва, към по-долните, и с добавянето на още и още капки, скоростта на тупването им расте… Докато накрая цопнат в чакащата ги, небесносиня локва, която от радост разтваря обятия в концентрични, затихващи прегръдки…

05_DSC5617_rtcg

/Flo, 8 юни 2001 г./

Когато не спира дъжда…

01_DSC00946_rt


… и тревите потрепват от всяка капка
От жажда ли, от нетърпение и страст?…

02_DSC00933_rt


А младите – вирнали пъпки – лежерно развиват роби ефирни
На старите в пазвите – уютни и мирни…

03_DSC00951_rt


Мечтаят за слънце, за ласки топли, луди
Да блеснат сияйни – като опиянени пеперуди…

04_DSC00914_rt


Валсират воали, потрепват капките – бокали от прашец
Зов за вятъра, ресните им свил на венец…

05_DSC00920_rt


С мокри клепки заспиват, в прозрачна самота
Да мечтаят в съня си не спират
Когато не спира дъжда


/Flo, 05.2023/

Приказка за слончето и пеперудите

01_DSC2512_rt

Някъде много, много отдавна, в далечни времена, в земи, където след топла и благодатна Пролет, се възцарявало горещо Лято, живели заедно в мир и благополучие всички цветя, дървета и животни. Всички дребни и по-големи, и по-зъбати, и по-космати, и по-кротки, и по-пъргави, и по-боязливи, а и по-смели гадинки. Сред поляните, отрупани с цветя, припкали дечурлигата на всякакви четириноги, безроги, дългокраки и двукраки, космати и пернати животни. И там се появило на шарения свят и едно слонче. Слонче, като всички други – сивичко, с перушинесто перчемче, с топуркащи крачета, любопитни очета, подскоклива опашка и прелюбопитен хобот. Припкало слончето по поляните, заигравало се с другите пернати и космати живинки, безгрижно хрупвало по някой и друг сочен стрък и наблюдавало как слънцето нежно разтваря всеки цвят, как разлиства дърветата, сякаш с всеки изгрев се стреми да отвори следващия им лист, за да направи света още по-пъстър и хубав.

02_DSC00058_rt

Слончето било много дружелюбно и играело с всички живинки. Но най-много искало да си поиграе с пеперудите. Да ги гони, да тича подир пъстрите им крилца, да пърха и да се издигне високо, високо над поляните… Това било мечтата му. Но пъстрите пеперуди се реели над цветята, присвивайки претенциозно крила, и нехаели за мечтите му! И това било единственото нещо, което помрачавало деня на слончето от мига, в който някоя пепепруда изпърха до него.

Един ден, слончето се изкачило на една полянка, по-далеч от всички, по-високо и от най-високите дървета… Да види дали нещо няма да му подскаже как може да полети. Тъкмо запъхтяно припкало по тревата, унило провесило хобот, и … видяло, че на полянката има някой. Човек! Не, не, не може да е човек, защото… това чудно хубаво създание, толкова нежно, ефирно, почти прозрачно и бяло като омара, чисто като роса, всъщност имало крила. Те пърхали едва забележимо зад гърба и. Девойката се навеждала, милвала всяко цвете, прошепвала му по няколко думи и после отминавала към следващото. Слончето гледало с ококорени очи и не смеело да диша… Ама нали са такива слоновете, като спрат да дишат и после изведнъж, хоботите им така засмукват въздуха, че всички околни треви се устремяват към него! И крилатата девойка го забелязала :)

- Кооя си ти? – успяло носово да избоботи слончето.
- Аз съм Витавиня – усмихнала се девойката и приближила с леки стъпки до него – Феята на лозите. А ти кой си, мъничък, и защо си самичък?

- Аз … ми, това, аахм – слончето затупкало от крак на крак – Дойдох тук да се пробвам да полетя.
- А защо искаш да летиш? Не ти ли е хубаво да тичаш по поляните, да усещаш тревичките да те гъделичкат и докосването на песъчинките, и на водата в потока?
- Ами, пеперудите летят! – тръснало хобот слончето – И са толкова леки, свободни! И толкова пъстри! И имат такива големи, блестящи очички! А крилата им са по-ярки, по-красиви от всичко!…

03_pict4572u

Феята ахнала тихо, усмихала се, навела леко главица към слончето и духнала в шепата си към него.
- Хей, кккакво правиш? – слончето усетило, че а-ха и ще падне! Ама такива ли били крилатите феи?! Готови да те подмамят и после – да те излъжат нещо.
- Спи, мой малък приятелю – прошепнала феята и сложила малката си ръка на рошавото перчемче на челото му. “Спи и сънувай, добра душа, как всички крилати създания ще идват при теб. Колко обичан ще бъдеш, и как ще ги закриляш”…

04_DSC6844_rt

Минало пладне и плуващите облаци нашарили гръбчето на спящото слонче. Захладняло, лек ветрец се промушил през стръковете и погъделичкал похъркващото хоботче. Слончето отворило очи и миг-два се чудило къде е попаднало. После видяло усмихнатата фея до него:
- Аз … сънувах! Такъв хубав сън сънувах! – изтръбило то възторжено.
- Така ли – наклонила глава Витавиня – Я ми разкажи.

- Сънувах, че съм в едно място с много, много големи неща. Неподвижни, но не мъртви. В тях щъкаха много хора, навън, навътре… Навсякъде имаше по-големи, по-малки хора, малки дечица и все около тези.. неща.
- Аха, сънувал си град, с улици и къщи, в които живеят хората – обяснила феята.
- Да! И аз бях голям, много много голям. Голяма … къща! Толкова голяма, че сянката ми падаше по залез над другите … къщи. Но те бяха, разбираш ли, без козина. А аз имах!

05_DSC0500_rt

- Целия бях един рунтав, по-рошав от гривата на лъва, по-пухкав от короните на глухарчетата и по-зелен от тревата! Имах и очи! Но не две, а повече! Много и блестящи – като на пеперудите!

06_DSC4851_rt

- Сънувах как в козината ми пъплеха всякакви малки живинки. Имаше буболечки, бръмбарчета и калинки. Имаше мравчици и охлювчета. И птици, толкова много птички имаше – синигери, косове, скорци. Правеха си гнезда, мътеха пиленца! – слончето се задъхваше от възторг – А колко пеперуди имаше само! Идваха и кацаха по зелените косъмчета на гривата ми и разговаряха.
- Леле, нима? – феята не мислеше, че нещо може да я учуди, че то … феите са са такива. Имат самочувствието, че всичко знаят.
- Ами да! Говореха си за това как тази прекрасна, гъста зелена грива ще се промени, когато дните намалеят и дойде студеният вятър. А аз се чудех за какво говорят.

07_DSC4837_rt

- Аха – кимна замислено фята – И после какво стана?
- После – слончето поклати хобот – Сякаш времето се забърза. Видях как излетяха пиленцата на скорците и аз сякаш бях с тях. После и буболечките си намериха дупчици в снагата ми и се стаиха там, да не им е студено. И после, една сутрин видях, че по цялата ми брада и коса, плъзват най-различни цветове!

08_DSC4842_rt

- Имаше червено, пурпурно, по-светло розово, ярко жълто като слънчоглед, и оранжеви, като сърцето на слънцето – слончето се вгледа във феята – Сякаш имах крила! Така пъстри и красиви като на пеперудите! И с всичките си очи можех да прихвана лъчите на слънцето и да ги изпратя високо, високо нагоре в синевата! Да стоплят птиците, и калинките, и пеперудите, които също се бяха изпокрили от хладния вятър. А аз не! Аз можех да летя!

09_DSC4861_rt

Феята изръкопляска щастлива! Слончето беше застинало с вирнат към ясното небе хобот. А ушите му приплясваха като вълнички в някоя локва след порой.
- А какво стана с птиците? Всички ли заминаха в топлите страни? – изведнъж се пресети феята.
- Ми не – Слончето игриво разклати глава – Точно преди да се събудя, сънувах че от всичката ми тая, рошава брада, израстнаха малки гроздчета. Отрупах се с плодчета, които всички идваха да похапват.

10_DSC4854_rt

- Идваха синигерите, косовете, сойките. И катерички даже! А тази моя коса беше толкова гъвкава и твърда, че никой не можеше да и попречи да расте – слончето доволно задъвка стрък миши ечемик – Прескачаше всякакви препятствия и даваше подслон и плодове на всички живинки, за да преживеят студеното време.
- Зимата – слончето учудено погледна Флора – Така се казва този сезон в онези места, които си сънувал. Зима!
- А ние имаме ли зима? – слончето разсеяно хвърли поглед на ширналата се зеленина.
- Ние имаме лято – феята разпери крилца – Такова, каквото си сънувал в началото на съня си.

11_DSC0501_rt

- Ахаа, когато бях голям, много голям, и целия в рунтава, зелена козина? – слончето отново се оживи.
- Точно така. След всяка зима идва отново пролет и всички слончета, които в оная земя са покрити с такава рунтава, зелена козина, отново приютяват всички птички, буболечки, мравчици…
- И пеперуди?
- Разбира се – феята потупа слончето по челото – И пеперудите! Нима ще знаят как се лети, ако не беше ти да ги подканяш да стигнат толкова високо. И как иначе ще знаят пеперудите, че са взели цвета на крилцата си от цвета на твоята есенна козинка?

12_DSC4848_rt

Слончето направи опит за сложен пирует, политна и за малко да падне, ако не бяха две пеперуди, решили точно тогава да кацнат на вдигнатото му краче.
- Ехей, те искат да си играем! – вирна хобот и хукна подир пъстрите крилца.
- Лети, мой мъничък приятелю с голямо сърце – помаха феята на лозите и литна към града. Имаше да нагледа новите рошавки бради и косици на къщите-слончета, които едва, едва бяха се разпълзели…

13_cyril and methodius 2023.27_rt

14_water tower 2023.05_rt

И тъкмо такива са хванати в снимките на Ники, който за щастие на всички, днес се е родил, в разгара на Пролетта (за часът той си го разказва) ;) .

Честит бъди, Древний! Енергията на лозите да не те напуска, нито пък цветният им натюрел! :*

Страстната седмица на Жижи

01_DSC7077_rt

Понеделник

“Като дойде този период и настъпва тотално пощръкляване!” – мислеше си Жижи, пристъпвайки от крак на крак, на опашката в супермаркета. Влизаш за един хляб и като се почне… Една избира брашно двайсе минути. Жижи реши да пита лелята какво толкова се е зачела в етикета. Ма гледала колко глутен имат брашната! Жижи качи вежди до рошавия си бретон, ама накрая си вика, що пък не. Я и аз като жените да взема едно кило. Най-хубавото брашно за козунаци било това за баници, а не онова там – дето е “за козунаци” и е на промоция. Ай ся де! Какво им костваше да си напишат кое за какво е, да не се объркват хората! Не, че Янаки ще разбере от какво брашно са козунаците. Жижи пуска в количката и два пакета стафиди. И за всеки случай, по една кутийка от всеки вид локум. Че и на неговата опаковка пише “Локум едно време”, ама знае ли човек. А Янаки дори не яде локум, камо ли да прави разлика. Че и се е тръшнал нещо сополив последните дни… Жижи помисли малко, па сложи и бутилка ром. Така де, за козунака трябвало (и да не вземе да я тръшне и нея хремата на другарчето)…

След още половин час, Жижи акостира вкъщи. Остави торбите и.. хукна да гони двама съседи, на които не беше събрала таксата за входа за март. Аман от заетости, че и входен бирник! Страстна седмица, че и кучи студ, на всичко отгоре!

02_DSC6495_rtcg

Вторник

“Завършвам протокола и го меткам на мъжете – да четат! Няма само да пазаруват, я!” – с вид на веган пред зелева леха, Жижи поставя последния акорд на мейла – “Поздрави и весели Празници!” Сега вече може да мисли за… цъфнали магнолии! В тоя миг, влита един от по-малко флегматичните колеги. От течението прозореца се отваря с трясък и свирепият вятър напомня, че.. и в апРил има “Р”. И магнолиите тая година са също така леко пообветрени, разпарцаливени и нефризирани. Ама пак се води, че е пролет. Жижи слага шапката и тръгва към аптеката… за нови дози тера-флу за половинката.

03_DSC6569_rt

Сряда

Реши да си пусне отпуска два дни. Гледа, всички си пускат, няма само тя да следи да не падне тавана, я! Ама някой искал подпис, задължително било, дедлайн! Бе кой слага дедлайни в страстната седмица, безбожници ньедни! Набира се пак сутринта до работата… А навън цвъркат синигери! Косове извиват неравноделни трели, оплетени като бодлива тел по 30-годишна дворна ограда. Облаците се извиват … досущ като навдигащо се тесто! Жижи тръсва глава “Аман бе, начи! Айде да идва там деня за месене, че само това ми е пред очите”. Купува 2 кубчета мая, 4 ванилии. Айде, и един пакет суха мая – да има.

Следобяд. Духа зверски, та се завихря чак под бабешкото яке (Янаки вика, че такива якета имали всички баби у квартала). Много важно! Не на всяка баба и отива мораво… Среща с приятели! Хубаво, ведро, смях, цъфнали череши и девойки… Небе – като ултрамарин с 3 капки мляко! Плуват едни накъдрени облаци, а встрани… диалог:
- Я, вижте какви облаци! Що не ги снимате?
- Абе не… И облаците се изпедерастиха нещо напоследък!… :roll:

04_DSC6854_rt

Четвъртък

Почивка… Фигуративно казано. Дори не е хипотетично, че по план има пазаруване и яйца! Ма трябвало преди изгрев да се боядисат. Чакайте, бе, аз дори изгрева не мога да видя от строежи наоколо…. Жижи успява да стигне до банята, ма нещо хептен носов блокаж тая нощ. Странно, сапуна не мирише. Влиза в хола – няма го обичайния лек парфюмен аромат на орхидариума (набъбнал до скромната бройка 8, в най-различни етапи на жизнен цикъл и цъфтеж). Абе изобщо, нищо не е в ред – ни нос, ни гърло! Няма време за драми, отиват на пазар. След много избиране, Жижи награбва две кори от най-осраните, НО български бели яйца. Поне се надява да са бели като ги измие… В багажа има и някакво парче от чифтокопитно, което впоследствие ще се разбере на каква възраст е. И още две орхидеи (ми нямам Dendrobium, какво пък).

05_DSC7027_rt

А, и най-важното – кутия гръцки локум с мастикс (ама нали купи 3 кутии с рози!). Връщат се и от вратата още Жижи разпаря кутийката и лапва едно парче… Нищо! Със същия успех можеше да сдъвче и плужек. Сред пудрата захар цъфва най-нещастната физиономия на света. Няма, бе! Няма грам вкус и мирис! Тотал щета! Иде и да удуши Янаки.

- Как можа, бе, как можа баш сега! Ти ми го докара това!
- Ма аз имах само хрема, не съм си губил вкуса – Янаки се опитва да се промуши през вратата на кухнята на заден ход, невредим.
- Да бе! Ти по принцип си нямаш вкус, антигурме такова! И да го загубиш, няма да разбереш.

Армагедон! Страстний четвъртък!
- Знаеш ли какво е да правиш козунаци и да нямаш вкус и мирис!! А? А? Цяло пакетче ванилия изсмърках и нищо! Как можа така да ме накаже майката природа и да ми вземе звука!!…
- Ахмм.., добре ще е и тва да ти вземе – вече се виждат петичките му да се подхвърлят към спалнята, където поне може да се барикадира.

06_DSC6699_rt

След малко е изваден от там и натирен пак навън:
- Отивай да ми вземеш тест.
- Оня зеления? Аахм, от кой супер?
- Какъв супер?!?
- Тест – за миене на чинии!?
- ?? … Тест за ковид!
Една черта. Уф… Айде, да ходи да се оправя с яйцата, че цели 60 броя са това!

Настава цапотене. Жижи пухти и разтваря поне 5 вида боички. Рембранд би фъргал слюнки. След малко – и тя фърга! Бонбонената боя на Д-р Йоткер като че от разтворени желирани бонбони са я правили. Накапва тя по памука, слага яйцето, завива,.. изчаква, отвива и… яйцето получило авангарден рошав декупаж. Памука не ще да се отлепва! Жижи пустосва, олепена вече изцяло – памук, салфетки, ръце, коса, ръкавици. Айде всичко в мивката. След второто варено и къпано яйце, Д-ра замина в кофата… Ей, начи! Да си беше запарила лучени люспи. Нейсе, готови са. Янаки идва на инспекция. Наднича над натюрморта от шарени яйца, подредени по пода върху листа от супермаркетни брошури:
- Хубави са!… Ама нещщо ми малеят!? :roll:

07_DSC7050_rt

Петък

Днес не се работило,… ама аз няма да копам в градината. Жижи уцелва пантофите и отива към банята. Стой! Миризмата на цигари едва не я събаря. От месеци на съседката и е объркан изхода на абсорбатора – не е в комина, ми в отдушника на тоалетните. И редовно в тоалетната у Жижини ухае я на пържени филии, я на запръжка, а най-често на цигарите на съседката. Аман! Обаче, точно днес, точно в тоя миг, Жижи беше готова да изтича да напрегръща коминката! Мирис, вкус, звук всичко си е на място. Давай да месиме! :D

Всичко по масата е като по готварска книга. На стайна температура – яйца, мляко, масло. Шупва маята. Жижи благоговейно пълни купата с неща, надничайки в рецептата. Люсва 1-2 супени лъжици от рома, гаврътва 1-2 капачки – за кураж. И се почва!.. Брех, лепи, къса се, тегава работа. Как да е, става на топка и започва едно дълго втасване. И дългото месене след това. Разстилаш тестото, загребваш мазнина, намазваш, вплиташ пръсти в него.. Масажираш, въртиш, разгъваш го и пак го събираш. В тоя момент Жижи почувства, че се отнася някъде, в друго измерение…

Мачка с длани, разпъва, потъват пръстите в плътта на мекото, оживяло тесто. Еластично, топло, с избиващи мехурчета, когато поредното движение с натиск напред, изпъва тези така лелеяни конци. Ритмично, лявата ръка с длан напред, връщаш назад топката. Подхващаш с дясната длан, натискаш напред, после връщаш. Търкаля се, омеква още, събира се и зрее. Глутени, млутени, стайни температури… А важното е ей, това сливане! Да усетиш точно колко трябва да натискаш, и колко секунди да му дадеш да си събере нишките. И пак, и пак отначало в ритъма, в който те води тази уж,.. нежива субстанция от брашно и яйца! Но всичко сякаш е в нея! В хляба насъщен! Жижи затвори очи… Даа, така трябва. Най-добре е да изключиш останалите сетива и само с ръце, само с допира на длани и пръсти да усещаш мекотата, топлината, гъвкавостта. Ей за този миг на единение, на тайнство, си струва да пробва всеки, мисли си тя. Да омесиш хляб, да видиш как се излюпва пиленце от яйце, да гушнеш мокро новородено бебе, да погалиш поникнало дръвче или развил се лист и цвят… Това дава надежда, смисъл на всичко.

08_DSC6789_rt

Все още с унесена физиономия, Жижи оформя гъвкавата топка и я оставя да почива (тестото почивало!… никой не я пита как е раменния пояс и кръста). Като дойде ред на оплитането, настанаха сухи тренировки. Брех, да му се не види, в тубата много лесно изглежда. И с два усукани шала – също. Верно, че при последния опит върза двата шала на възел и бая зор видя да ги отмотае – като влюбени кобри! А пък като се изправиш пред тия еластични, мърдащи фитили, съвсем трудно става. Нейсе, как да е вкарахме ги във формите и във фурната. Резултатът – феноменален. Жижи ухилена и горда, подскача и се чуди как да го чофне, че да провери конците :D

09_DSC7056_rt

Събота, неделя…

Децата на гости. Смях, обич, топлина, цветни яйчени черупки… Като живота – цветен и крехък, и безценен. Няма по-хубаво, да знаеш че кълнове има и ще цъфтят и след теб. Жижи държи с две ръце чашата с жасминов чай. “Усмивката на гейшата”…, така се казва тая вълшебна смес. Не, че успява да се превърне в гейша, но е забавно да пробва усмивки. На загадъчност поне може да го докара.

Великден! Блажена тишина, мир в цветната градина в душата и. Така да е, в края на всяка седмица, че страстни са и всички напоследък…

Вратата на балкона се открехва – величествено като камъка пред пещерата на Иисусовата гробница. Жижи изтръпва – ей, сега ще чуе въпроса “Ко ще ядем? Гладен съм”. Янаки провира ухилена глава с вид на д-р Уотсън, изненадал Шерлок по бели гащи:
- Жекова отиде до магазина. Инспектирах и люляците…

10_DSC05190_rt

“Има надежда” – Жижи се ухилва с всичкото UV на което е способна. Заравя лице в дъхавите цветчета. Хубаво е да знаеш, че някои неща си остават неизменни. А други…, е и на Великден ставали чудеса.

Предпразнично

01_DSC6931_rtcg


***
Гоним вятъра
В многопръстите багри
Есен в пролетта

02_DSC6897_rt

Уют и слънце
Разговор с приятели
Не бърза деня…

03_DSC6919_rt

Танцуват мисли
Усмивки разцъфнаха
… и черешите!

04_DSC6914_rt

По желание
(ама нямах светкавица)
А и ще вали?

15

c. 2009

Много отдавна беше. Хем отдавна, хем – все едно вчера! Важното е, че винаги ми е светло и весело като си спомня оная паметна вечер – 1 април 2008 г. Ах, вие… организирани заговорници! Много ви обичам – Дачи, Ники, Ему! Целувки и прегръдки от сърце!

Може да нямам много време, може да се задъхвам – и емоционално, от прекалено много дини, които вече и на главата си нося, понеже няма място по подразбиране. Но знам, че си имам местенцето, където мога уютно да си се свия под някоя палма и да си прелиствам архивите. Или да си излея болката от някой офисен планктон, който се е опитал да ме удави и е бил наритан (така де, имидж трябва да се поддържа). Или пък да лисна светлина и радост, защото знам, че ще е споделена.

Ами.. наздраве – за поодъртялата тийнейджърка на 15! Да ни има, да създаваме, да споделяме…

П.П. Като казах споделяне, при рутинното ежегодно ровичкане из нета точно на тази дата, ми попадна препис на “Къщата на вещиците” в един много забавен … просветителски блог за ученици до 4-ти клас! Ма много отрано почват тва децата да се учат на вещеризми, бе! Но пък друго си е да знаеш, че писанията ти са част от “Материали за всички, които са любопитни към всичко”. ;)

Вяра

01_DSC6786_rt


Всеки път се обръща сърцето
Когато поглеждам назад
Все още си търся детето
Превърнато в порасналото “аз”

02_DSC6745_rt


И с всеки удар моля се да имам
Сили да посрещам пролетта
Вятъра, дъжда да снимам
В жилите и мислите да я вплета

03_DSC6756_rt


Щастлива съм, че в пролет съм родена
В едно съм сняг и полет на скорец
Дори да чувам ставите да стенат
Жадувам Лято, слънце и синчец…

/Flo, 03.2023/

« Previous PageNext Page »