Да побързам да пусна още от Зимата, преди да е избухнала зелената бомба! Да да, не се подсмихвайте – ще си избухне независимо дали сте се сетили поне веднъж да посетите зимните пейки в Шарколес.

Или сте имали оная смелост, еее… отпреди десетина (или 15?) години, когато преследвахме заскрежените клони и листа. И на минус 15 се гушеха минолтите зад ципа на якетата и се вадеха, колкото да щракнеш два-три кадъра, и пак се прибираха. Преди да ти замръзнат и чорапите в ботушите.

Сегашните са някакви остри зими, сухи… Няма ги тези накити, които Щерката на Зимата разхвърля след всеки нощен бал.

.. Нито пък Малък Сечко си забравя виличката за чийзкейк по первазите на балконите…

Да не говорим, че клюнести ледени пеликани хептен влязоха в Синята книга (Книга на изчезналите и застрашените от изчезване създания от Леденото царство, издателство “GlobalWarming”)…

Тази зима само веднъж чух песента на капчуците – веднага след последния сняг. Подкупващо усмихващата мелодия, в която усещаш скокливите стъпки на косовете и дъха на кокичета, изпод снега.

Обичам го това време… Когато чакам чудото на следващия ден. Когато радост е всяко събуждане и усмивка – всяко късче синьо небе. И когато трябва да се разделя с отминалото време и предния сезон с целувка.