***
Заплита вятърът
В надиплени къдели жарта
Мак сред осили

Странници нетрайни
Помисли потайни
В сенките крие ръжта

Палавост желана
Нажежена до бяло
Вятър попива жарта…

Злато в пастел
Крилете на закъснелите птици
Инкрустирано лято

“Много видимо аз, много видимо аз, още по видимо ти!” …, би казал днешния РожденНик! Честит да си, Древний Белозъби ЧаровНИКо!

И преди лунатиците ти се вихреха в главата, пък сега сигурно са свили гнездо с размерите на средноетажна кооперация, със спретнато подреден хардуер и перфектно аранжирана мрежа, осигуряваща им денонощна връзка с Луната (дори, когато се изхитря да се подлага на ежемесечни диети или се фръцва откъм тъмната си страна).

Да си ги пазиш, заедно със здравето, усмивката, нестандартното чувство за хумор и пикантните забележки, водещи само до усъвършенстване на по-младите раси, населили отсамната страна… на Луната Прегръдки и наздраве! :*

Все още съм жива
Стопена свещ припламваща
Забързана стъпка в снега

Все още нетърпелива съм
Капчук предколедно припяващ
И езиче на огън в жарта

Все още искам да мога
Облак да свия във шепа
Да го усуча на тънка дъга…

А чака в душата ми ложе
За умора, за гняв, суета
Стискам щипките вън, от простора
Да прихвана дрипите на възрастта…

/Flo, 02.12.2018/

Да си жив и здрав, Ему!
Пиле рошаво, къде се губиш и защо още не е наяве блога ти! (каза тая, дето рядко се сеща да забърше прахта от login-бутона на нейния си блог )
Много радости да те спохождат, много слънчево-фокусирани моменти, много изпити бири с приятели и много обходени пътеки – пак с тях!
И да вземеш да вадиш от време на време Никоня от раницата, че той не е само за противотежест
Очакваме включване!

И наздраве!
С много обич и прегръдки!

Герундий (към която се добавя и Сър Сан Антонио, поради твърдото му желание да инициира двама ни към писмовни прояви )

Промъква се лъч
Усмихва се дракона
Ухае на дъжд

Загърнат в дъга
Невидим е вятъра
… освен в косите

Майчина песен
Лумва огън в стъблата
За завръщане…

Ежегодна любима обиколка из нашия парк! Няма такова “зелено” като новоизлюпените листа на липи и брези! Няма такова “ароматно” като облъхнато от цъфнали люляци утро!

Нито по-цветно – от лехите с рошави лалета (е, като изключим тресящите се от подскачащи хлапета надуваеми замъци )

Няма по-нетърпеливо – от дечурлига преди подаване в ръчичките на първата за сезона фунийка сладолед

… нито по-щуро-подгизнало-щастливо – от ретривър, оставен на самотек на брега на подскоклива река.

Няма по-усмихнато – от келешче като мен – най-сетне успяло да измъкне бирата и Дейна изпод зимните завивки…

… по-хубаво – от младо девойче в нашенска носия!

С две думи – пролет и слънце!

Няма да ми се ще да я погледна как си отива…. Годината! Има такива години, които са като фъстъци в сникерс. Хем разбираш, че не им е мястото там, защото както си върви животът шоколадово-сладък, мек като нуга, разтапящ се, изведнъж ти се запречва нещо солено и грапаво, от което дните ти хрускат (на гранясало понякога).

Твърде тежка ми беше и твърде кратка. С концентрирани зорове и стресове, с твърде голямо емоционално напрежение, което ме направи като треперливо крем-брюле: при всяко сътресение да притрепервам и да се страхувам да не се разпадна на простите си съставки; с прегорели нерви, избили на повърхността.

Искам си живота обратно. Твърдостта, да казвам “Не” на излишните емоции. Мекотата на усмивката ми вечер, когато гръбнакът ми се е посхванал от седене на микроскопа. Хрущенето на пресен сняг, докато газя по пътеките в Шарколес, гушнала Дейна под палтото… Топлата ръка на приятел, отблясъци на споделени радости, плъзгащи се по ръба на чаша с тъмно пиво… Вадичките, плъзнали задоволствено по шията ми, докато тръпна след последните ритми на Петрунино хоро. Лекотата, да чувствам всяка ставичка, всяка частица от мен пак лека и недосегаема…

Много искам, знам. А най-вече, да видя гърба на 2017-та. И усмихнатото чело на Януари

С танцуването на годините
Все повече ни стават дините
Кой де може да те свари
Гледа здраво да те натовари!

Стрелки се гонят до забрава
И сняг се сменя със морава
Стресиращ клаксон, звън и прах
“Кога последно се наспах?…”

И мечтаеш си в един момент
Не просто да си млад левент
Да можеш само на живота плетката
Да загърнеш на мечтите под наметката

Под покривалото им ще намериш красотите
В лампа улична, в лалета и графИти
В разцъфнала усмивка на приятел
Под една наметка – всеки е мечтател!

Да си пожелаем, Древний, твойта мъдрост
Повелител на търпение и доброта
Пък и да успеем пак под облак къдрав
За теб наздравица да вдигнем от душа!

Честит празник, Ниий! :*

Въпреки огромния зор напоследък и всичките дини, дето ми се изплъзват из-под-мишниците (като че съм ги киснала в глицеринов сапун), днес ме е обхванало някакво зверско спокойствие. И кво като са 48? 4х2=8… Лъха едно равновесие, сякаш. Напористост с ведро спокойствие. Дързост с плахо съмнение. Мързел с превъзбудена дееспособност. Мъдрост с борбена стеноразбивност… Едно и също си остава питието и вечното състояние на влюбеност, като неделима част от генотипа ми Само дето вече не ми се изчервяват ушите.

Наздраве и както казва Древния “Оставете си въображението на спокойствие” (все ще ги свърши по-добре от вас, добавка от мен )

*~*~*
Оставих топенето на теб, Януари!
Разтворих ръце – да прегърна голите клони
Усмивката – слънцето ми я нарисува!
Под капчука ще пъхна глава като птичка
Да вкуся облак – в капките отронен
Вятър вае фрески по изчистения свод
… Под дебелите подметки гъделичкат
Събудени от вечен спомен
Лазурно-златни връхчета живот!

/Flo, 01.2017/