Намерих го миналата есен. На една алея, до която ме доведе реката. По пътя на златните води, по пътеката на златокрилите мушици, които в октомврийския следобед танцуват над килима от шарки.

Тази година, като видях че в стаята ми нощем става по-светло, когато започнаха да стават невидими плочките от падналите ясенови листенца, когато утрините станаха хрупкаво-ясни и слънцето започна да разплита мъгли,.. отидох да го намеря отново.

То просто не може да не се открие! Не може да остане незабелязано! Всички притаяват дъх около него, забавят крачка, вдигат поглед към фините листенца – всяко едно като малка, златна блесна.

А не знаят колко е вълшебно ако се шмугнеш под клоните. Целият ти взор полита, попива златната светлина, докъдето и колкото ти позволяват сетивата…

Усмихваш се и слушаш! Търсиш оная съвършена клонка, онзи неповторимо бляскав златен цвят, който утре вече няма да го има. Какво ти утре!? Още след час или два, ще се приземи с мек шепот и спомен за синева…

Със спомена за мекотата на пеперудените крила, за дима от цигарата на преминаващ младеж, за смеха на децата, за звънчетата на триколките…

… за накъсания дъх на дакела, спрял да подуши дългокосите треви. Или за звука на целувка, скрита под клоните…

Докосвам кората… грапава, обсипана със струпеи от лишеи. Като кожа на кит, окичена с морски жълъди. И моето дърво е такова – великан, златен колос, който плува в синева!

Още много стъпки ще чуят листата. Още много звънчета на колела…

Още много смях, думи, настроения,… Чуруликане, крясък на сойка, почукване на кълвач или подрънкване от играчката на прохождащ малчуган…

Погалвам пак златните коси, тъмната кора, изсъхналите клонки. И живите – тези, които ще ме чакат и догодина!

Странни закачки си прави природата. Защо се оказах срещу СМГ и зад тролейбусната спирка… ми е ясно. Има си виновник – Насимо и неговия гранд-проект с Кристо. Но, защо се въртях в началото на една наглед невзрачна уличка, нямам обяснение. Освен, че ми “намирисваше” като да има нова находка на Морио. Стените ли, хоросана на оградите ли,… мястото ли – хем в центъра, хем някак извън основния поток хора. И тъкмо се чудех да походя ли малко надолу, че може пък и да намеря нещо – това нещо се оказа точно пред мен.

И дa! Надписът е точен и подкрепям напълно! Морио, не спирай! Да ни изненадваш, да дълбаеш, да ни оставяш усмихнати и замислени. За добро.

П.П. Пускам тук да мърка и една маца, дето е кацнала на бледо розов фон, на едно ел-табло… Точно на 5-те кьошета

Лежерен стрийт … и нов графит на Morio.

…Има и още, ама си ги пазя за “бели дни”. Я, имени, я, рождени…

Имам нужда от нещо топло, плътно, ярко и запомнящо се, като края на лятото… Затова – отново код жълто. Enjoy!

Много се погажда със синьозеленото. Търси се в него и се намира

Скоро и това време ще дойде,.. гответе се