Тя идва неочаквано. Независимо дали се спуска като хищна лава или пропълзява като сутрешен мраз. Никой, никога не предвижда възможната и поява, никой не очаква да бъде избраника и, нито знае кога ще си тръгне. Забелязваме я чак, когато усетим пръстите и с цвят на слана…

Но винаги се разпознава присъствието и – тя поглъща светлината. Изгубва се разликата между деня и нощта, помръква взора, затихват капчуците и клоните не заплитат косите на вятъра…

Какво правиш като дойде тя – болката? Когато пред очите ти чезнат в мъглата цветовете, силуетите, движението им, доказващи принадлежността към всичко живо. Разкъсваш душата си – да върнеш светлината обратно. Тичаш подир сенките на дърветата, губещи се в тиха безбрежност и крещиш! Та там си ти самия! Там е твоето малко дръвче! Стъбълцето, около което трепти животът ти!

Сланата не избира кого да попари. Зверски жестоко е това да са мъничките! Но има изход, има обич, топлина, помощ. Само от едно нещо няма спасение. Няма по-тежка мъгла от бездушието, от хладното безразличие – не го наричам “човешко”, че в него няма нищо такова. От него пътят е само към мрака.

Вярвам, обаче, че има още много души, изпълнени с топлина! Че има още птичи песни, които да ги разтварят. Още вибрира в тях сокът, който изпълва клоните с пролет! Пулсира все още искрата, която е разпалила първия огън на племето – да ни направи човеци! Узрели за истината да си помагат, да живеят заедно, с всичките си болки и радости.

Вярвам, че можем да победим болката заедно. Ако поискаш да протегнеш ръка, да стопиш сланата с толите си длани, да разкъсаш можеш и небето дори, за да върнеш слънцето.

Да помогнем, хора! Добри души! Да върнем светлината обратно! За моето, за твоето, за всички крехки, невинни стъбълца! За живота…

Ама не е честно някак си, тъкмо в момента, в който си насъбрал една торба обичайни мрън и ох, заради тези едва отминали -15, или заради солената каша, която си принуден да прегазиш, за да стигнеш до автобуса. В който между другото пътуваш като в метрото – вярно, не толкова бързо и удобно, ама за сметка на това, пак толкова виждаш през прозорците. И в мига, когато си готов вече да кажеш “аман! искам да е пролет!” се случва някое такова чудо, като това преди два дни

Първо вечерта заваля пухкав сняг, за който ми беше зажадняла душата от миналата година. Красотата си е красота, ама на Дейна оченцето не може да мига като вали, затова се въртях като шугава през нощта, плетейки магии. Час по час проточвах врат през прозореца, с надежда да видя през ореола на уличните лампи, дали е спряло да вали.

Можете да си представите, как сутринта не можех да си побера усмивката в орбитата на сънената ми физиономия! С това слънце, с това засияло небе и чистия сняг!

Ха, сега ми кажете, честно ли е Зимата да ни погажда такива номера!? Като усети, че е започнала да ти омръзва и вземе, че спретне някое такова лъчезарно утро-чудо, съвсем като изкусителка, решена на всяка цена да си върне сърцето, любовта и вниманието на любимия.

Има ли друг сезон, който успява да направи такава магия за някакви си 9-10 часа? Ами… май не. Пролетта е променлива, идва тихичко, леки са първите и стъпки, ефирни като сянка на кокиче на снега. А после изригва – задъхана, нетърпелива и може да преобърне света, но … най-малко за седмица. Лятото пък е абсолютен мързел. Понякога се бави, мотае се, сякаш не му се иска да сменя пролетта. Друг път връхлита с пек още през май, но и на него му трябват поне няколко дни да се претопи пъстроцветието на пролетта в зелена вълна. Есента… еех, есента! Тайнствена е тя, замислена, никого не гони, за никъде не бърза. Ако Зимата не я побутне с някоя подранила слана, цели седмици може да продължи цветния вихър. Няма друга такава палава магьосница като Зимата.

Излетях от автобуса светкавично като сгащен между две спирки (и двама контрольори) гратисджия. Даже на ухилена физиономия го докарвах. Само още няколко метра и ето ме – в нейното царство! Недокоснато, ефирно, искрящо и крехко.

В нейната власт забравяш, че ръцете и ушите ти започват да парят от студ. Искаш да докосваш – не само с очи – с ръка, с лице, с устните си. Да усетиш как кристалите на снежинките удължават миглите ти, когато вятърът ги понесе от клоните. Да искаш да ги подържиш в шепа и да се молиш за чародейство, което да ги предпази да не се стопят…

Детските площадки са обсебени от птиците, чиято глъч прелита над люлките. А крехките им следи оставят скоклив, кръстат бод по белите кожухчета на катерушките.

Враните следят с клюкарско любопитство, преминаващата по алеите машина. Ама Зимата и нея е успяла да омагьоса някак си, че да не вдига много шум, очертавайки ясните къдрави ръбове на пъртината.

Някои вече бяха избързали да я зачеркнат като отминал сезон, едва ли не, яхвайки колелета. Но магията и – лека и сияеща като фин снежен прах, полепва по всички, стопява се, прониква и няма никой, който да и устои.

Обичам я, тази изкусителка. На никой няма да позволи да я изгони, преди да успее да усмихне достатъчно много хора. Да, София беше различна! Различни бяха и всички хора, с които се разминавах в парка – с усмивка поглеждащи към това дълбоко, лазурно небе!

Не си отивай още, Вълшебнице! Не съм се наиграла още в снега! Все още не съм се прибирала достатъчно мокра от правене на бели човечета. Още не парят бузите ми и врата от уцелилите ме снежни топки. Не бързай, Бяла Красавице! Нищо, че утре е Февруари

А ето и какво се случва днес, в момента

Е, хайде вече да отпътува снежец и към Тракийската низина! Ще му се зарадвате, нали?

Рядкост са дните, в които часовете ни стигат. Все ни се иска в препускането си да можем да разтеглим нишките на светлината, още час, още минута само, за да довършим всичко намислено. И си знаем, че е невъзможна тази благодат, че природата ненапразно не ни го позволява, защото така и така, времето все няма да ни е достатъчно. Колкото и да се взираме подир слънцето, Тя е на ход. Нейно е времето в следващите часове и ние, заедно с него.

Робата и е различна на цвят, целувката и – ту галеща, с аромат на липи, ту хапеща ледено, завихряйки дима от дъха ни, докато някой закъснял автобус търси път към дома, а зад стъклата, с дири от стопил се преди седмица сняг, препускат подир следите си светлините на града.

Като се замисля, колко спокойна беше Нощта в детството ми!… Спускаше се всяка вечер от изток, с прелета на орляк скорци, с воал, който бавно намяташе над залеза, и който все и беше късичък. Та полека-лека, пак така от изток, започваше да се оголва тъмната и снага, и да надничат многолъчите бенки по кожата и – сияйни, примигващо закачливи.

Нощта в града има особено очарование. Тя не бърза. Знае, че в един миг всичката тази глъч ще застине, всички пак ще сме в прегръдката и. И само уплашените триоки светофари ще кръстосват шпаги по нощните улици със самотните таксита.

В града звездите изгряват по улиците, на всяко кръстовище. Като бях малка много обичах да се връщаме късно вечер от някое гостуване. Гледах светлините на лампите и на колите с присвити очи – така ми изглеждаха като многолъчи звезди. Колко пъти съм се удряла в дуварите и стълбовете на лампите! А когато нощта е влажна, по мокрия асфалт някой също се заиграва да поръси звезди, ситни като трохи от престояли бишкоти. Стига да си достатъчно непорастнал да се загледаш

Порастеш ли, нощта започва да ти липсва. Лека полека започваш да откъсваш от нея минути, часове. Тези, които са ти отредени да си в нейната власт, в прегръдката и, само с нея или заедно със споделената нежност, която съдбата ти е избрала. Придърпваш черния воал, заблуждавайки се, че така денят ти е спечелил още час, два или повече. Прикриваш се зад заблуждаващата магия на светлината, появила се още с първата искрица огън, та чак до неона, оплел с нишките си града.

А колко по-лесно е да не се заблуждаваме, че денят ни расте, а просто да оставим загадката на тъмнината да ни води. Сенките, в които дърветата оживяват в причудливи силуети, теменуженият мрак, в който всяка къща придобива лице с по няколко ококорени, правоъгълни очи, а плътта на статуите оживява.

Уюта на Нощта, спокойствието, книгата преди сън, разговорите, смеха, семейството, изслушването, добротата и търпението на дългите часове. Нощта е време за споделяне. Дали със себе си, в разговор с отлежали, но скъпи спомени, или с едва наболи мечти. Или по-добре с най-скъпата душа или с приятелската топлота и разбиране.

Имаме нужда да говорим, да споделим, да се изслушаме – себе си и другите. Липсва ни, сякаш, това през целия ден. Затова гледаме да откраднем нещичко от господарката на тъмнината, преди да заспим. Ха, а не знаем, че в смарагдовото пространство на съня невидим диригент ни чака, да се включим в сюита, чиито ноти ще се изгубят в паметта ни щом отворим очи. Но ще ни остане сладкото чувство за хармонията в прегръдката на съня.

Нощта в града е търпелива. Бавно пада над клепки и комини, над маргаритите на уличните лампи, билбордовете, пейките в парка… Винаги готова да ни приюти, да лекува, да забравя лошото, да припомня доброто. С магията си да ни свързва, преди денят да ни дели.

В края на деня – бърза потокът човешки да прескочи тясната ивица избледняваща светлина. Ускорява темпото – да потърси скока от ежедневните грижи в уюта на дивана в хола, да намери уморената усмивка в нечии очи или приятелска ръка, която да прелее сили в прегърбените като увехнали листа рамене… Бързат и стадата на небесните ферми, останали сякаш незабележими през целия ден.

Едва когато тръгва да се скрие, слънцето сякаш неудържимо ни подканя да зареем поглед. Да намираме пак препускащи коне, или птици сред формите на облаците.

Или да се вгледаме в ореола, в който немитото от предишните избори стъкло на автобуса успява да плени слънчевия диск. Да се озарят в усмивка клепачите, със спомена или мечтата за небето, в което многоръки палми приветстват нощта…

Не е ли вълшебство да знаеш, че една звезда си отива в един и същи момент, навсякъде по това меридианно ребро на света. Отива си и там, където години наред си я изпращал с очи, искрящи от предчувствие за полети, с чевръстата младост в зениците.

Еднаква е последната му ласка, отразена в стъклата на местния Mall, или стелеща се над паяжините в стърнищата, и тази, плъзнала по снагите на далекопроводите, опънали рехави метални плитки над полето.

Може цял ден да се взираме в екрани, в цифри и картини, които са само отражение на пулсиращия навън живот. Но идва мига на залеза, прокрадва се като рубинено-виолетов дим. Достатъчен, да те накара да вдигнеш поглед, да се усмихнеш, да се замислиш. Дали с надежда или с въпроса, който пра-прадедите ни са си задавали “Ще запомни ли пътя да се върне утре сутрин?…”

След дълго заиграване с ножички, гланцови блокчета, тонове лепило, триене и замазване на шевове, време беше да се седне и да се прочете най-сетне като как, аджеба, да изоставим “бабешкия метод” за правене на панорами и да натоварим с тази задача палавия дух hugin.

ДжинаХю (надявам се, създателите няма да ни се сърдят за името, ама пък му и отива ) е графичeн израз на една програма с отворен код, нарича се Panorama Tools, или накратко panotools. Така, че Джинът наистина е видимият дух от бутилката, където невидимо за нас, данните на отделните снимки, които му подаваме, се премятат, трансформират, сравняват, напасват и най-накрая, ти се поднасят във вид на елегантно, готово изображение.

Не си мислете, обаче, че цялото това чудо е само за мързели! Първо, да припомня встъпителните думи от по-старото RTFM за панорами – ако не сте си заснели кадрите умно, ако не сте внимавали за равнината на хоризонта, да не шавате много-много нагоре-надолу, никакъв джин няма да може да ви помогне да си направите паното. В такива случаи бутилката изплюва едно мазничко съобщение за грешка и учтиво ви пита искате ли да надникнете в логовете, като че ли там ви чака Шехерезада по шорти.

Сега вече сериозно. Ако още не сте си свалили и инсталирали hugin, сега му е времето – цък! За целта на практическото упражнение днес ще използваме моя ДжинХю, калибър 0.7.0, и разбира се, за окончателно разкрасяване на паното – The GIMP (2.4.7).

Ще се опитаме да възстановим една приятна гледка от околностите на Института по аквакултури Торре ла Сал (област Валенсия), по залез слънце. Очаквам Дачи да обяснява кой облак какъв е… ако успеем да слепим следните кадри, разбира се

Някои пано-колеги предпочитат да започнат направо с целите снимки, в пълния им размер. Не пречи, разбира се, зависи от ресурса и броя на кадрите. Аз предпочитам да ги понамаля, затова всяка снимка е минала един resize, до размер 1805 x 1200.

Взимаме си лампата, потриваме я… такааа, и викаме ДжинаХю. В първият таб “Assistant” са описани основните стъпки, които ни предстоят да направим. Ако имате повече данни за типа на обектива, с който се снимали, може да ги въведете. Преминаваме към втория таб – “Images”, където в “Add individual images” вкарваме снимките, които ще съставят панорамата. Да не забравите да укажете коя е снимката, по която ще се стиковат перспектива и експозиция. По подразбиране е първата снимка, но можете да укажете и някоя друга. Изберете снимка #0 или #1, после изберете с бутоните отдолу “Anchor this image for position” и “Anchor this image for exposure”. В нашия случай, действаме с настройките по подразбиране.

Ако сте избрали да слепвате снимки, в които няма запазени пълни exif-данни, ще ви се отвори допълнителен прозорец, да ви поиска информация за камерата и обектива. В противния случай, преминаваме към най-интересната част – изборът на контролни точки.

Първоначално ни се отварят и в двете прозорчета еднакви снимки (т.е. снимка #0). Преценете внимателно накъде ви следват кадрите! В зависимост от посоката, в която сме ги заснели, наляво или надясно, в съответното прозорче (в случая дясното, понеже сме взели кадрите отляво надясно) отваряме и кадър #1.

Преди да започнем с избора на точки, да погледнем бутончетата долу вдясно, Zoom да е “fit to window” и да са маркирани “Auto add” и “Auto estimate”. Започваме да избираме точките, като внимаваме да са такива, които лесно и ясно се виждат и на двата кадъра. Да се върнем на това, че трябва последователните кадри да са взети с достатъчен процент на припокриване (минимум 25%). Кликаме на левия кадър за избора на точка, след това – на десния. Ако няма съответствие, Джинът веднага изревава. Е, ще го послушаме, де… и или избираме друга точка, или с помощта на допълнителното уголемително прозорче, намираме точното място. Като го направим, преминаваме към следващата точка. Ръководствата (и моя личен опит) казват, че обикновено 5-6 контролни точки са достатъчни.

Като сме намерили контролните точки за кадри #0 и #1, кликаме на стрелката, за да придвижим снимките по дължината на панорамата – в случая, това е стрелката за надясно!

По същия начин, определяме контролните точки за двойките кадри #1 и #2, както и за #2 и #3. Когато го направим, преминаваме към меню Оптимизиране (Optimizer)

Тук може да се поиграе с различните опции. По подразбиране е зададено, hugin да взима под внимание кадъра, който сме маркирали да се използва за ориентация на паното. Така че, ако запазим опцията в таб-а “Optimize Positions (incremental, starting from anchor)”, джинът това и ще направи. Ще запази позицията на първата снимка (в нашия случай #0) и по нея ще ориентира останалите. Да го оставим така и да видим как ще се справи. Кликваме на бутона “Optimize now!” и след малко абра-кадабра по екрана, Джинът ни пита искаме ли да приложим магиите, ама наистина. Ми да, искаме – “Apply the changes”.

Следващото меню е оптимизиране на експозицията, Exposure. И тук може да се пробваме със заигравки, но засега използваме тихо и кротко опцията “Low dynamic range” и натискаме “Optimize now!”.

Сега, преди да сме преминали към окончателно пускане на духа от бутилката, нека си отворим едно много ценно подменю, а именно да видим кой живее зад иконката “Preview panorama”.

Много интересни неща има тук! Първо, бутончето “Auto” трябва да ни е натиснато, за да виждаме всичко, което можем да причиним на нашата панорама. Виждате, че по вертикалната и хоризонталната оси има едни точки (по-скоро кълбенца, ама така е решил моят вълшебен гном ), т.е. плъзгачи. Може да се заигравате и с тях, аз честно казано се ужасих силно от ефекта, който предизвиках на една полянка, която исках да сглобя. Какво виждаме на screenshot-a, обаче? Нашето хубаво небе си е прекрасно, но… хоризонтът ни изглежда така, като че ли облаците са му натежали

Има различни начини за справяне с проблема “изкривяване на хоризонта”. Самата аз снощи се “изкривих” да се заигравам със специално използване на хоризонтални и вертикални точки за корекция на перспективата. Ами стана, но защо да ручаме жабето сега (хм, .. няма да ни се размине по-нататък корекцията на перспективата, обещавам ), като в точно това меню си има бутонче “Straighten”. Много вълшебно нещо, с което автоматически се нагласява центъра и нивото на хоризонта!

И така, след като сме доволни вече от preview-то на панорамката, нека да я направим реалност. Отиваме на последното меню Stitcher.

По подразбиране проекцията е “equirectangular” и засега си я оставяме такава. Но ако се върнем назад, в превю-то на панорамата, можем да зададем друг вид проекция и да видим как ще изглежда с rectilinear (която се използва по-често за архитектурни композиции) или рибешко оченце, примерно

Другото важно нещо в менюто е, че е добре да се прекалкулират видното поле и размера на панорамата, до техни оптимални стойности – какви са те, програмката си решава. Но ако забравим да натиснем тези два бутона, рискуваме да получим като резултат доста малко по размер пано, с ограничени възможности за последваща обработка (и кроп, примерно).

В “Output” задаваме и опцията “Blended”, което вече е важно! Обикновено, кадрите за панорама ги взимаме с еднакви параметри, като скорост и апертура, но понякога се получава разминаване в тоналностите. Особено пък като имаме да слепваме небе. Нуждаем се от средство, което да заличи местата на зашиване и това е програмката Enblend, която се използва и от ДжинаХю. Все още не мога да се похваля, че съм пипала настройките за изравняване на експозицията, при които се използва програмката Enfuse, а за HDR (High Dynamic Range) все не намирам време.

В “Processing”, блендер-а трябва да е разрешен, а като любим изходен файлов формат ви препоръчвам TIFF без компресия. Като сме готови с всичко това, смело кликаме на “Stitch now”. Разбира се, иска ни име на файла, разширението вече сме го задали:

След което… затаяваме дъх! Започва тихото и задълбочено бълбукане на ДжинаХю, което зависи от това в какъв размер лампа сте го натикали. Ако е по-мощна, двукрила, четирияйчна и по-паметлива, може и по-бързо да ви избълва резултата

Voila! Ето го и нашия tiff файл, с прекрасното ни небе и тревичката, равна като че е в двора на Бъкингамския дворец, а не на вълнистото крайбрежие на точно тази част от Средиземно море.

След това идва само удоволствието (не че не ви беше кеф и досега, надявам се )! Отваряме си файла в GIMP и го подлагаме на допълнителни издевателства като кропване, нива, криви, изостряне. Ето накрая как изглежда нашето пано

Това е само основата, само първи крачки в използването на мощта на този хитроумен дух, но все от някъде трябва да започнем, нали? Сега, само за илюстрация, ще ви покажа какво се получава от едни кадри, дето хич и не вярвах, че могат да се налепят!

Това е крепостта на рицарите темплиери в градчето Пенискола, пак по средиземноморското крайбрежие, между Валенсия и Барселона. Какво ми стана с тая Испания днес… Изходните кадри са едни криви, явно съм се чудила как да се завъртя гледайки крепостната стена отдолу. Но с известен зор и малко насилие над горкия Джин, стигнахме до оптимизацията. Там му зададох опцията “Optimize Positions, View and Barrel”, след което се заиграхме с panorama preview. Ето какви ги надробихме, пробвайки различни проекции:

Equirectangular:

Cylindrical:

Fisheye:

Лично на мен, цилиндричната ми хареса най-много. Ето я вече извадена от бутилката

Следващияt път ще се позаровя в корекцията на перспективата, че хората какви панорами правят… ехеее! Хайде, бягам, че … има още 38 пана за сглобяване

Благодаря за вниманието!

Ето и някои полезни ръководства, без които нямаше никога да се справя с този Джин, въпреки всичките ми киловати чар

• основното ръководство на hugin
• как да изправим хоризонта
• списък с ръководства, да видите какво още ни чака с джина

П.П. Мнения, препоръки, допълнения и споделен личен опит са добре дошли!

От далеч ли идва, винаги изненадващо посред нощ? Сигурно се ражда от смеха на дечица с шоколадови лица, плискащи се във водите на Нил. Или от вика на бедуин, подкарващ гордо нацупените камили с пухкави клепки към оазиса. Дали се ражда от крилете на палмите?

А може би от последната целувка на слънцето се ражда въздишката, с която нощта го прегръща. Полита над хълмовете, неудържима, неустоима, тръпнеща и нежна като прегръдка на приятел, който така ти се иска да повярваш, че винаги ще бъде до теб…

Той е вятъра, който раздърпва облачната прежда и заплита косите на слънцето в блестящи плитки.

Той е художникът, който вае небесни зверове и играе на криеница със сенките на облаците.

Той ли плъзва снага по жиците, за да звъннат надлъж и нашир? Да събудят къртиците, да разпери криле мишелова, да затрепти въздуха от корените до снега по яката на Рила.

Южният вятър впряга вихрогоните, които помитат сивата пелена, завличат със себе си раздърпаните дрехи на зимата, и замятат полето с лазур.

Той е магьосникът, който оцветява пръстчетата на върбите в червено, запява с камбанките на кокичетата, втурва се в пяната на снежните вади. Дъхът му е живот, докосването му – ласка, шепотът му – топла усмивка.

Погледнете навън! Виждате ли го в пъстрината на небето? Усещате ли как грабва усмивката ви и я завихря около маргаритите на лампите? Чувате ли как замята коси в клоните на дърветата, като момиче, обърнало се да ви се усмихне…

Вятъра на моя дом, на мечтите ми, на всички надежди за това, което не можа да се случи, а все още искам. И за всичко добро, което ми се случи – пак да се повтори…

Обичам го, чакам го! Винаги идва. Винаги ласкав, като топлите ръце, които ме оставят замаяна, благодарна и щастлива. Идвай, Пролет! За мен винаги идваш – на Първи Януари