Такава съдба съм си избрала, да пътувам към дома в две посоки. Едната на юг, към родния ми дом, другата на връщане, на север – към дома, където е детето ми. Някога, той беше само един. Изминавах го с влак, почти всяка събота и неделя. Живеех на квартира в Перник и с много мъка успявах да сляза навреме и да устоя на желанието да продължа на юг. Не винаги успявах, но пък каква изненада се получаваше вкъщи!

Не бях от приказливите и общителните. И досега съм май повече дете на природата, отколкото на човечеството. Светът ми беше изпълнен със съзерцание, с анализиране на всичко, което широко разтворените сетива можеха да уловят – от смяната на гамите в птичата глъч и цвета на небето, до своенравието на вятъра и аромата на цъфналите липи. Време на безгрижие, от което ми е останала радостта от песента на капчуците, гледката на огромното ято скорци, виещо снага над залеза, или двойката гугутки, които научих да се хранят от ръката ми.

И изведнъж, на 18 години трябваше да напусна идилията на малкия град, да изляза от съзерцанието и наблюдението, и да се включа в мравуняка, който пъплеше сутрин из Централна гара. Не ми беше леко. Виж, от това време спомените ми са бегли, младостта се приспособява толкова бързо, макар и не винаги с желание. Остана ми, обаче, онзи особен трепет, с който винаги поемам пътя на юг, към дома.

Обикновено предпочитам да пътувам сама. Превърнало се е в някакво тайнство, не просто пътуване, а някаква форма на мисловно съприкосновение с Пътя, безмълвен разговор. Зареждам музиката в плейъра, Дейна е на коленете ми, готова за реакция.

Познавам го толкова добре. Помня всяка извивка на асфалтовата плът, очертанията на всеки хълм, мястото на тополовите горички край реката, и на самотните дървета сред нивите. Никога не забелязвам смените в билбордовете, твърде мимолетни, не могат да догонят и уловят погледа, реещ се над западните възвишения.

Снимала съм ето това място десетки пъти, през всички сезони. Всеки път има по нещо различно, нова светлина струи от малката бяла черквица, от наредените тухли и най-вече, от разкривените пръсти на дървото, протегнати към небето.

Щом успеем да излезем от София, с първите плиснали на юг и запад планини, идват и думите:
- Хей, много се забави! Близо два месеца не си минавала!
- Така е. Тази година не успях да снимам хълма над черквата покрит със сняг.

- Красиво беше. И студено…
- Знам. А бях и все заета… – оправданията се изнизват сухи и оставящи драскотини като бодили в крайпътна канавка.

- Сега ще се стопли, ще идваш по-често!
- Аха! Не мога да изпусна най-хубавото време, това велико тайнство. Върбите вече са порозовели.
- Видя ли гората над Черния кос?
- Даа! Как просветваше кукуряка, като нефрит, изплувал под бука. И лешниците, целите в разпуснати реси…

Ходехме с татко на едно вълшебно място. Поляна, заобиколена с лешници. Отивахме на пикник, точно когато зазряваха – отвън косместо-кафеникави, а вътре сочни и сладки. По камъните оставяхме купчинки от черупчици… Странно е как се разплита кълбото спомени и се устремява успоредно на осевата линия. Далекопроводите са изпъчили гръд, обкрачили ниви и оврази, допрели рамене в желязна прегръдка, като братя, свързани с метални артерии.

Досущ като семейство. Нима и за нас жиците не са се превърнали в жизненоважни артерии? Успяваме ли всичко да си кажем, да усетим пълноценно споделената радост, и да открием спестената въздишка… Уж е толкова близко, така лесно изглежда да хванеш раницата и да поемеш този път. Но не успяваш… Добре, че има и друг начин да се върнеш. Далеч над асфалта се носят невидими течения. Дълбоко под изкопите на магистралите са останали живи корените.

Някои го наричат интуиция. Други не търсят име, просто се оставят мислите да ги отнесат у дома. Подхранвани от благодатния поток на спомените, от крехката нежност, родена от лъчите на детството, от топлината и обичта, мислите ни успяват да прекосят граници, километри, тунелите на нощта.

Но това е, когато съм далеч. Сега не съм! Наистина пътувам на юг, към дома, и предчувствието за прегръдката, за мириса на къщата, за вълнистата линия на хълмовете, очертана от залеза, ме кара да се усмихвам. Да усещам как с всяко подминато селце, в мен се запълва по някоя уж неуловима пукнатина. Невидима, но разпознаваема само по чувството за цялост, което те изпълва.

Преминахме тунела. Там някъде минава невидимата граница между сезоните. Зад мен остана зимата, с калните улици, напред са напъпилите зюмбюли, разпукнатите пухчета на върбите и кипналата Струма… Антените… У дома!

- Тая катеричка Ваша ли е?… – попита ме оня ден в парка добродушен дядо, понесъл избелял чадър, с шиш отпред, способен да се опне при дъжд, поне колкото среднокалибрена триместна палатка.

“Мдаа, моя е! Ей, сега я пуснах от верижката, че обича да закусва пекинези” – четеше се в ухилената ми физиономия, докато един кукльо от същата порода оттопуркваше напред по алеята, а причесчицата му, тип “палмичка”, трепкаше игриво.

А Кори действително е палава и много любопитна. Кара ме да се въртя и приклякам непрекъснато, белким успея да я снимам. Приближава се на прибежки до метър разстояние от мен и присяда на задни лапички, да ме изгледа от височината на положението си (на пръв горски любопитко)

С всеки ден вкусовете и стават все по-претенциозни. Солетите “Хрус-хрус” вече ги няма за заигравка, камо ли за храна. Тиквените семки не са и достатъчно екологично-чисти сигурно, трябва да пробвам с т. нар. еко-семки. И аз не знам защо така ги наричат, сигурно защото са без люспи, та не цапат околната среда. Само лешниците си остават винаги на мода.

Всякакви игри, обаче, се прекъсват като се зададе някой рошав домашен любимец. Лежерното подскачане по тревата и спираловидно катерене се заменя със светкавично набиране по вертикална права линия. Завършващо с наместване на някой удобен и по-височък клон и сипещи се кихкащо-пискливи назидателни ругатни, съпроводени с ядно тръскане на опашка.

Стопаните на кучетата обикновено се смеят при тази гледка, разменяме по някоя подходяща ведра приказка, след това подвикват и си забират помахващия опашка косматко в посока към езерото.

Та като казах езеро… Обичам го през всеки сезон, но точно сега се усеща как животът започва да се събужда. Сякаш това великолепие на отразеното небе действа стимулиращо. Плуващите облаци гъделичкат, раздвиждат и побутват всяко заспало семе и грудка в студената вода.

Всеки път усмивката сама разцъфва на лицето, щом пристъпиш в този малък свят, под дъбовете, още спящи величествено, сякаш земните удоволствия пръв да се окичиш с цвят и лист, са далеч от скритите под дебелата кора сокове.

Не обичат нетърпението тези стари енти. Предпочитат да изчакат, независимо, че още от януари около тях цари суетня. Горските зидарки се спускат стремглаво надолу с главата, чинки с малиновочервена гръд, огласят храстите, с плахо напъпили клонки. Косовете преобръщат ланшна шума, наместили оранжевите си очила. Но най-шумни, най-кипящи от живот, най-игриви си остават синигерите.

- Ах, ама Вие и друг път така ли сте ги хранили? Май Ви познават? А какви семенца да им давам? Може ли слънчолед? А геврече дали ще кълват?…
Добре, че малките ми приятелчета не се стряскат от спрелите се на три-четири метра момичета, лели, баби, чичовци, които се смеят на пируетите им и на хитрите начини, които измислят да си вземат семка, възможно най-бързо, ако може ей, така… в движение

Най-смелите кацват, поглеждат ме с едно лъскаво оченце, взимат си семка, пак поглеждат и едва тогава отлитат на някой клон, заклещват семката с краче и започват да я млатят с яките си и остри човчици. По-срамежливите се задоволяват да ми каканижат от почтително разстояние, чунким се смиля да пусна лакомствата на земята.

Влезеш ли там, под това небе, под тези живи дървета, вече не чуваш шума на колите по Цариградско, забравяш колко неща имаш написани на, омачканото от зачеркваници и нови писания, листче със задачи. Всичко е кипнало за нов живот, цвърчи, подхвръква, подскача, огласява пред света безапелационното си желание да съществува и да се множи.

Обичам го точно този месец! За някои е своенравен, “женски”, променлив, непредвидим. И такъв да е, няма лошо. Красотата е в разнообразието. Но тази тръпка от първите плахи стъпки на пролетта, преди да нахлуе с южните ветрове, с първия пороен дъжд, който понася белите цветчета от сливите. Времето, преди да избухне зелената бомба, да грейнат глухарчетата и запеят славеите… Този миг на прераждане е само един!

Честита Баба Марта!

Тънката ледена корица, която едва беше освободила от примката си мъховете и листата на най-издръжливите бледи треви по брега на Пеещата река, леко изпука под лапите на кучето. Бледо кафеникавата му козина се беше сплъстила на кичури от постоянното обикаляне из размекнатите вече преспи. Влажният нос подуши трепкащото отражение в освободилия се от леда кръг плитка вода. След миг, шумното лочене успя да заглуши хрупкавия звук от стъпките на спускащата се към реката жена. Ралла стъпваше внимателно, да не изтърве някой от провисналите почти до пътеката, космати корени, по които висяха облепени с пръст, месести грудки.

Кучето вдигна към нея топлите си очи. “Е, какво, Ръф? Топи се снега. Май ще преживеем и тази зима, косматко…, колкото и да ни беше трудно” – ситни бръчици се стрелнаха в ъглите на тъмните очи на Ралла. Наведе се над водата, която с всяка минута сякаш отхапваше все по-лакомо късове от леда, и все по-бързо ги повличаше в дерето… да ги разтопи някъде в бездънната глътка на подмолите, отвъд водопада.

Чевръстите и пръсти започнаха да отмиват замръзналата пръст от грудките. Наистина не и беше леко. Минаха почти две зими, откакто остана без Нару. Силен беше нейният мъжкар и грижлив. Племето се вслушваше в съветите му. Никой по-добре от него не можеше да проследи пътеките на зверовете, да усети приближаващ се хищник или да подготви мъжете за Големия лов…, от който една зима, така и не се завърна. Пряспа го повлякла към дъното на забравен капан на мамутската пътека. Нанизал се на един от коловете. Голяма мъка беше покрусила племето. Ралла още се сгърчваше като попарен лист, като си спомняше онези дни. Останаха и децата – петима сина и две дъщери, а Жу беше едва на две лета, когато се случи това. Вярно, че племето не я изостави, помагаше и сега, но… тя едничка познаваше танца на самотата в сенките на пламъците нощем. Тревогата и нетърпимата болка от началото на всеки лов, в който участваха децата и. Студът от очакването на старостта…

“Ччирк-чиийрк” – една малка, пъстра птичка кацна близо до нея. Жената спря да се движи, да не я уплаши. “Жаден ли си, Вестоносецо на Леса?” – спомни си, че старият Омад така беше нарекъл тези птички. Идваха в гората и се спускаха по речния дол точно, когато снегът започваше да се топи. Ралла се огледа, пое дълбоко свежия влажен въздух, ухаеше на разтопена земя. “Сигурно така ухаят мъховете” – тя хвърли поглед към обраслите в искрящо зелено камъни. Сети се как изглеждаше гората, от която беше изкопала корените и грудките. Предният ден беше по-топъл и снегът се стопи по дърветата. След това Мракът дойде и студеният му дъх скова всяка капка по клоните, вграждайки пъпките, започващи да си менят цвета, в причудливи и искрящи фигурки.

Птичката подскокна на камъка, близо до водата и погледна Ралла с едно оченце, черно и лъскаво като плод на боровинка. Наведе главица и пое вода в човчицата си. Жената пак изправи кръст, птичката я караше да се усмихва. И да си спомня за една случка преди месеци.

Беше по средата на зимата. Много сняг беше паднал и ледените фъртуни не спираха сякаш цяла вечност. Преспите бяха засипали всички хралупи, и храстите, по чиито клони все още можеха да се намерят сухи и замръзнали плодове.

Мъжете използваха затишието и се втурнаха да преследват стадата елени, придвижващи се на юг. А те с момичетата и Жу – трябваше да се преборят и да оцелеят. Една нощ, каменният свод над пещерата се срути под тежестта на снега и целият запас от дърва беше затрупан. На другия ден Ралла и децата се измъчиха да ги преместят в дъното на пещерата на сухо, но повечето дърва и съчки вече бяха мокри. Вечерта не можаха да запалят огън. Ралла потръпна от спомена – децата, увити във всички кожи, които можеше да им даде, и тя – неистово опитваща се да разпали пламъците в огнището, над което се виеше миризлив и безполезен пушек.

Тогава, кожите на входа на пещерата се разтвориха и в полумрака пристъпи мъжка фигура. Ралла го познаваше, макар и бегло. Беше от някое съседно племе, може би избягал или прогонен. Едната му ръка трудно се движеше, а половината от лицето му беше сбръчкано, като обгорено. Как се беше случило – никой не знаеше, така и не попита. Той просто дойде мълчаливо, включи се в племето и колкото и да се държаха враждебно към него в началото, Лас (така го нарекоха) се стараеше да им помага във всичко, най-вече, когато някой беше в опасност. Той сякаш сам търсеше смъртта, а тя не желаеше да го прибере, така недосегаем беше за лавините, за срутващите се каменни грамади в пещерите или за ноктите на саблезъбия. И все пак, оставаше си Лас-Белязания – различен, див, плашещ с белезите и мълчаливия си танц със смъртта. Затова шаманът и вождът му забраниха да участва в Големия лов, страхуваха се да не повика нещастието и природните стихии.

В онази ледена нощ, Лас влезе в пещерата с един вързоп, от който се носеше мирис на смола. Приклекна, погледна Ралла и каза простичко “За огъня”. От вързопа се посипаха сухи шишарки. Ралла се изненада, колкото от тях, толкова и от гласа му – плътен, леко дрезгав, като на човек, който дълги дни и нощи не е проговарял. След малко шишарките вече горяха, пламъците запукаха и весели сенки изпълзяха да танцуват по стените на пещерата – така, както едно време… Жу беше подал рошава главица и скоро любопитството му надделя. Беше попитал кой е и защо е такова лицето му. Ралла се беше уплашила как ли ще реагира Лас, но той беше приседнал кротко до нейния любопитко. След като каза името, с което го наричаха, започна да разказва как е проследил няколко от тези малки, жълтогърди птичета – Вестоносците на леса. Те имаха дарба да намират запасите на друга една птичка, със сини пера по крилата. Така се беше сдобил с шишарките, но за белезите си, премълча. След като Жу заспа, Ралла му предложи храна. Той взе мълчаливо къс сушено месо, кимна и излезе.

Малко след тази случка, едно дърво се прекърши и падна върху крака на най-малката и дъщеря, Брида. Как се опъваха жилите на Ралла като се опитваше да повдигне тежкия дънер. Затъваха в снега краката и, дъхът и вреше на кълбести облаци около устата и, а детето пищеше от болка. В един миг, дървото сякаш олекна, една мъжка ръка го повдигна и освободи затиснатото краче на Брида. Лас я взе на ръце и я отнесе в пещерата на Омад, да я лекува. Оттогава, Белязаният се оказваше винаги до Ралла и децата в момент, когато тя изпаднеше в беда и имаше нужда от помощ.

Рязък пукот извади Ралла от унеса, в който я бяха потопили спомените и малката жълта птичка. Тя отдавна беше отлетяла, подплашена от.. сега Ралла видя от какво. Няколкото по-топли дни бяха разтопили снеговете по върховете на планината, които бяха по-близо до Големия пламък. Ново рязко изпукване и подсказа, че реката приижда – разпенена, безпощадна, повлякла в първата си прегръдка клони и повалени дървета, ледени отломки, пясък и камъни.

- Ръф!!! – Ралла трескаво се заоглежда за кучето. Мярна бледорижата му козина на отсрещния склон. – Глупаво куче, стой там! – Ралла крещеше с всички сили и захвърлила коренищата, тичаше по брега, а краката и хрущяха по ледената кора и затъваха в калта.

Кучето не я послуша и се хвърли в разпенената вода. Ледените талази имаха цвета на козината му и Ралла го изгуби от поглед. Болка я преряза и грабна дъха и. Пяна и кал се сливаха в ревяща грамада, помитаща всичко по пътя си.

Ралла се готвеше да скочи в пяната, когато някой я дръпна назад. Лас я погледна косо, безмълвният му поглед безпрекословно я накара да спре. Мъжът бързо свлече кожената си дреха и се хвърли в реката. Заплува с една ръка, колкото можеше се пазеше от клоните и дънерите, които кафявата вода премяташе, сякаш ги предъвкваше преди да ги погълне. Тъмната глава се изгуби за миг, после пак се появи и до нея Ралла видя една мокра муцуна, вирнала високо носле. Трудното тепърва предстоеше, трябваше пак да пресекат средата на течението. Един по-голям леден къс им послужи за лодка. “Как ли ще доплува.. с една ръка!” – ужасено си помисли Ралла, объркана от това, че сега вече полудява от ужас за две живи души. И от това, че малко по-надолу ревеше водопада. “Ще се справи, това е Лас! Той винаги се справя… някак си. Винаги оживява!” – беше последната и мисъл, преди да се свлече на брега в изнемога.

След като прекосиха средата на придошлата река, Лас пусна леда. С немощната си ръка беше успял да задържи козината на Ръф и сега загреба със здравата. Още няколко маха, вече стъпи на дъното и се заизкачва морно по хлъзгавите камъни. Ръф сякаш беше по-добре, нали беше по-лек, успя да преплува още малко и да излезе мокър и зъзнещ на брега.

Ралла нямаше сили да стане, кучето се втурна към нея и смехът и задавен от сълзите, се смеси със скимтене и боричкане. Лас се доближи до тях, Ралла го погледна, а очите и грееха от сълзи, радост и благодарност. Мъжът беше изнурен, дъхът му излизаше на пресекулки, докато Ралла се изправи да го загърне с кожената дреха. Лицето му беше почервеняло, а белезите бяха придобили моравия цвят на замръзнало месо. Ралла, обаче, не виждаше това. Тя се вглеждаше единствено в очите му, в които имаше толкова доброта, топлина и тиха тъга.

- Благодаря ти, Лас! – кротко каза тя – Ела, да се стоплиш… Хайде, космата напаст такава! – подвикна тя на Ръф и ги поведе по пътеката.

Като се прибраха в пещерата, Жу вече беше дотичал с няколко шепи лешници и възторжено посрещна Лас. След неговите уроци как и кои животни да проследи, беше успял да отмъкне част от запасите на катеричките. На укорителния поглед на майка му, палавникът отвърна “Че то нали вече иде края на зимата, мамо! Скоро ще има нови лешници, нали?”

Ралла въздъхнa и се зае да накладе огъня. След като се изсушиха и хапнаха, Жу пак започна да любопитства.
- А следите по лицето ти от какво са, Лас? Да не си се сбил с някоя от сестрите на Суна? Омад казва, че тя имала много сестри, живеели отвъд планините, на платото.
- Стига, Жу! Остави човека на мира. Много се препати покрай нас…

Лас се усмихна или поне така си помисли Ралла, вглеждайки се в топлината в очите му. След това, пламъчетата, играещи в тях помръкнаха. Мъжът прекара длан по сбърчената кожа и заразказва.

- Там, откъдето идвам, зимата е още по-сурова. На платото почти няма къде да се скриеш, когато завият фъртуните, … че и вълците. Имах семейство, и жена, която… – Лас наведе глава.
- Недей! – опита се да спре разказа Ралла.
- Тя беше много добра, хубава и грижлива. – Лас вдигна поглед, блеснал от сподавени сълзи – Много я обичах, готов бях на всичко за нея. Миналата зима се разболя. Шаманът се опита да я спаси, всякакви билки, всякакви корени и молби до стихиите пробва, без резултат. Тя беше изпаднала в безкраен сън. Една сутрин успя да се събуди и да ми прошепне “Мили, знам какво ще ме излекува! Намери леса, в който по клоните разцъфват цветя от лед. По тях се гонят елени, птици искрят и звезди засияват щом ги огрее деня! Събери от тези фигурки. Водата, стопена от тях в шепите ти ще ме спаси”.

Шаманът ми каза, че това бил Звънтящият лес. Когато дойде ред на Зимата да си отиде, а тя не иска, сълзите и сковават в ледена фигурка всяка начеваща пъпка и всяко клонче, когато дойде мрак. А на сутринта, лесът започва да звънти, когато ледените фигурки се топят и падат на земята.

Веднага тръгнах да диря тази гора. Намерих я, дори не можех да се нарадвам на красотата и, такава мъка се беше загнездила в мен. Накъсах бързо от ледените висулки и хукнах обратно, но… те все се топяха, докато стигна! Колкото пъти да се връщах, все безуспешно. Разбрах, че трябва да ги откъсна по мрак, когато е достатъчно студено. Пак се върнах и изчаках да падне тъма. Зимата си отмъщаваше, беше много студено. Започнах да събирам от клоните ледените висулки, но студът ме скова. Не бях спал няколко дни и постепенно Ледения дъх успя да ме унесе без да усетя.

Колко време съм бил така, не зная. Събудих се, заобиколен от вълци, един от тях лижеше лицето ми и така ме свести. Бях напълно вкочанен, а ръката, на която съм лежал и до днес не мога да я движа много от измръзването. Едва се добрах до племето, колкото да разбера, че съм закъснял… Оттогава, лицето ми не можа да се оправи, ледът го беше опарил като огън. Но и нямаше вече защо да живея и тръгнах да диря смъртта.

- Но намери нас! – каза Жу, примигвайки със сънени очи. Ралла притисна детето до себе си и прилива на сълзите плъзна мокри пътечки по страните и. Лас се смути, замълча и сведе очи.

- Как така става, че винаги се оказваш до нас, когато имаме нужда от помощ? – тихо запита Ралла.
- От онази зима ми остана страха, че винаги ще закъснявам, когато трябва да спася един живот. Затова,.. мислех да остана далеч от всички човеци. После усетих, че не мога и не бива. Видях как се справяш и бориш сама, с децата. Ти си по-силна от мен и моя вечен страх.
- И аз познавам страха, Лас – каза Ралла – Но знам, че никой от нас не може да оцелее сам, така сме устроени. Да сме заедно, да си помагаме… и да се грижим един за друг. Само тогава страхът си отива.

Жу леко похръкна в прегръдката на майка си. Тя се спогледа с Лас, усмихнаха се един на друг само с очи.

На другия ден излязоха заедно да приберат онези корени и грудки, които Ралла беше захвърлила на реката. Водите бяха все така мътни и кафяво-пенливи, но от корените нямаше и следа. “Катериците си отмъщават на Жу – каза Ралла и се усмихна на Лас – Но ще намерим други. Ела!” и го поведе към гората.

Вече знаеше коя е тази гора. Беше пладне, Горещото лице пак беше прегърнало притихналата земя и цялата гора сияеше. Ледените фигурки започваха да се топят, да се откъсват и падат, и в тишината на деня този звук беше най-сладката песен.

- Пролетта може и да закъснее – каза Лас, докосвайки едно звънтящо клонче.
- Тя може. Но ти не си закъснял…

“Дай 5!…аааъъ, така де, 2!”

“Намерих си закуска, мамо!

“Уфф! Предполага се, че до днес не съм бил воден охлюв! Аман от климатични промени…”

“Що избягаха тия хора? Тъкмо да им покажа как се плува кучешката …”

“Хайде, де! Хвана ли ме най-сетне на фокус!?”

“Дарлинг, това е обществена баня! Не се дръж като гумено пате!”

“Скъпа, ще оплешивея ако продължаваш така да ми отказваш…”

“Хич не се заглеждай, младежо! Не виждаш ли пръстена? Сгодеееенааа съм!”

След почти едногодишна борба дали да пусна малко светлина в кладенеца, където самокритичността ми беше удавила няколко извадени траверси … все пак жаждата да се върна към това, почти закъсняло, пътуване надделя. Последователността в години, периоди, смяна на автори… всичко това беше останало някъде там, в последния вагон на влака, докато аз летях към следващото приключение – More.

Музикалнит критици го считат за един от най-недооценените албуми на Pink Floyd. Това, разбира се, го разбрах много по-късно, както и историята на създаването му. Просто имах диска и … жаждата да слушам още, и още. Да отплувам пак в хармонията, която вече ме беше завладяла и която успяваше с всеки албум да ми предизвика така различни усещания.

Този път, пътуването не беше с това вихрено темпо, което грабна дъха и извика усмивката ми в Devision Bells, нито сканиращия в най-тъмните гънки на мислите ми, лунен лъч. В “More” се пътува леко, ефирно, всяка гара преминава като лента на бавни обороти, която изисква очите ти да забележат всеки детайл от декора, а слуха да усети всяка отронена въздишка…

Още първата песен ме пренесе в храм. Но не виждах църковния двор, не усещах застиналия студ в скутовете на статуите, въпреки че някъде там остават, изваяни от дълбокия заглъхващ тембър, от плавното спускане на нотите, сякаш по изтъркани и изкривени каменни стъпала – студени и мъртви, но помнещи леките стъпки, които сякаш оживяват в тревите, потърсили подслон в основата на гранита.

Куполът е небесен, колони са дърветата, и под оживелите фрески на облаците песента на тази жълта птичка, прелива в клавира и полита леко, високо, завинаги над плачещите върби и полюшващите се тръстики. Полита към перестия облак, за да потъне в кратера на Слънцето на хиляди мили лунна светлина.

В “More” сякаш се събират всички нюанси на човешкото настроение. И то преминаващи един след друг без да се смесват, но и без да си пречат. Обичаш, желаеш, летиш след златистите коси и потъваш от страст в прилива на Нил. Или ефирно се оставяш да те носи смарагдовия сън и унесено се усмихваш на Нея – тази, в чиито очи кънти смеха. Всяка дума е докосване – толкова нежно, както само бриз може да погали вълна. Или да раздвижи ефирния балдахин, през който светлината прокарва сияйна ръка да нарисува Нейния силует…

Политаш и падаш, завихряш се в ориенталски танц, пиеш едно на бара в Ибиса, а блусът те мами и в меката, опияняваща прегръдка на китарата си готов да се отдаваш пак, и още, и … едва се опомняш, попаднал в средзвездния вакуум. Стрелкат се призрачни звуци, късове прелитащи незаспали души, метеори, търсещи покой…

Всяка пиеса е различна, всяка песен е кадър от различен свят, безмилостно отнемащ предишния, което пак те оставя без дъх и те кара да искаш още, и още… Най-разноликият и многопластов албум според мен. И може би – най-нежният, най-лиричният. Ефирен сън, в който всеки звук вае отраженията на нови планети. Миг тишина и вече си в друга вселена.

Тя идва неочаквано. Независимо дали се спуска като хищна лава или пропълзява като сутрешен мраз. Никой, никога не предвижда възможната и поява, никой не очаква да бъде избраника и, нито знае кога ще си тръгне. Забелязваме я чак, когато усетим пръстите и с цвят на слана…

Но винаги се разпознава присъствието и – тя поглъща светлината. Изгубва се разликата между деня и нощта, помръква взора, затихват капчуците и клоните не заплитат косите на вятъра…

Какво правиш като дойде тя – болката? Когато пред очите ти чезнат в мъглата цветовете, силуетите, движението им, доказващи принадлежността към всичко живо. Разкъсваш душата си – да върнеш светлината обратно. Тичаш подир сенките на дърветата, губещи се в тиха безбрежност и крещиш! Та там си ти самия! Там е твоето малко дръвче! Стъбълцето, около което трепти животът ти!

Сланата не избира кого да попари. Зверски жестоко е това да са мъничките! Но има изход, има обич, топлина, помощ. Само от едно нещо няма спасение. Няма по-тежка мъгла от бездушието, от хладното безразличие – не го наричам “човешко”, че в него няма нищо такова. От него пътят е само към мрака.

Вярвам, обаче, че има още много души, изпълнени с топлина! Че има още птичи песни, които да ги разтварят. Още вибрира в тях сокът, който изпълва клоните с пролет! Пулсира все още искрата, която е разпалила първия огън на племето – да ни направи човеци! Узрели за истината да си помагат, да живеят заедно, с всичките си болки и радости.

Вярвам, че можем да победим болката заедно. Ако поискаш да протегнеш ръка, да стопиш сланата с толите си длани, да разкъсаш можеш и небето дори, за да върнеш слънцето.

Да помогнем, хора! Добри души! Да върнем светлината обратно! За моето, за твоето, за всички крехки, невинни стъбълца! За живота…