Цветове под сланата

01_DSC03715_as_art


Защо не дойдеш
да видиш самотата?
В листът оцелял

02_pict5230u

Надменна слана
Първи сняг натежава
Есенни цветя

03_DSC06578_ascg

Пее водопада!
Аз съм един, пропуснал
ранна закуска

04_DSC05326_ascg

Крайпътни цветя
любопитни умряха
Гладно магаре!

05_PICT5155_as

Тъмнее морето
Като спиралите на живота
О, гласовете на диви патици
Плачещи, завихрени, чисти…

/вариации по Башо/

Задушница

01_DSC06448

Погледът ми час по час се измъква като непокорния кичур на Биляна, изпод кенарената забрадка, докато се опитва да избели пустото даровно платно. Литва през прозореца, промушва се между прясно изрусените коси на липата и се емва към небето. Знам кой ден е днес. Знам адетите, … уж. Нямам жито, ни хляб, ни пурички с локум. Татко, нямам и ореховки. Ще ти направя пак, следващия път, като отивам при майка…

02_IMG_20200605_194650_as

Няма да ми се разсърдиш, сигурна съм. Имам много повече от орехите и зърната грозде в ашурето. Имам вибрираща светлина в мен. И искам да я дам на слънцето, да ти я предаде. Изключвам печката с недоварена манджа, скачам в маратонките и грабвам Ал. После готвенето! После,… всичко останало. Сега е време за огъня на дъбовете, за златните длани на явори и кленове, и за синева. Толкова чиста, толкова примамлива, така изземваща всеки излишен сантиметър от опънатите нерви. Това е като да напаснеш струните. На оная цигулка, дето вече цяла седмица не спира да взривява де що имам тлеещи жарави от междоушното си пространство до разните вътрешни органи, чакри и целокупната ми душа – ненаситна.

03_pict5018u_1

Слагам слушалките и потъвам в Циганине, свирай, свирай!. Крачките ми следват ритъма. Плахо фокусът се плъзва над тръстиките, гушва се в листака и на точния акорд на акордеона, щраква да улови “Наша любав ни смо крили…” Усмивката ми е излетяла, заедно със следващия кадър. Накъде да поемем, любими мои барселонски образи! Ваша съм, изцяло ме понесохте с цялото си настроение, сърцето ми ще изхвъркне и хич няма да се чудя, че иска да хване точно следите от стъпките…

04_DSC06496_as

На теб, “Марио, дели бела Кумрийо!“, що ти е, Маро мори, кротко оденье?… Не ходи тя, не стъпва сякаш, листче не помръдва, ни стомните ѝ, ни лъскавия сърмен ширит на полите не закача протегнатите нежни ръце на кленовите листа…

05_DSC06571_as

“Нито ми, Аго, тежат джердани…” веждите ми литват по снагите на тополите. Вятър ли ви люби, стройни девици? Южнякот, меракот ви е далеко. На вълни се сипва топлият му лъх, ухае на тополови листа. Паднали сърца, приспани мечти…

06_DSC06532_as

Ставам от шумата, хвърлям кос поглед на Ал, той ми отвръща с жаден проблясък и приглушената въздишка на обектива, връщащ стъпка-две назад. Закачлив Ал, и той като Дайчово оро! Люш напред с два подскока, коляното после…, и две стъпки назад. Играят ми слънчеви петна, в плетеница на колан. Къде хукна сега, Константине… По Моста ли? Леле, ще се лизнем на някое листо, бе, щура работа, мори! Цигулки ли, кларинета ли да следиш, фокус ли да гониш, апертура ли, … като твойта си апертура вече се е ухилила на f 1.4 :D

07_DSC06578_as

Еееееее-еехеей, Калеяка Яка ди Клу, да танцуваме! Подскачат капките, палави, луди, жадно се настигат, грабват слънцето, изпиват го, прераждат се в пара, стрелкат се по камъните, в сластна влага обвиват мъхове и безсрамно завихрят сърцевидните листа. Зер, ще се опазиш от тая луда, млада жажда ли? Къде ти.. Ееейееее, Калеяка Яка!

08_pict5069_as

Как да се събера сега?! Дъхът ми на струни, душата на дипли, разпервам ръце, и ха! Как се оказа тоя шал там? Ресните се поклащат, тежко, знойно, като ония алени помпони на челата на конете,.. летят гривите им. Розите по шала са ярки, топли, живи, открояващи се, танцуващи… есенни рози! Сами, единствени, обичани, недолюбени, незабелязани останали в цялата феерия на лятото. Винаги са си били там, но трябваше вълшебството на цигулката и кларинета да ги изваят в танц. Помните ли “Таборът отива към небето”? И Нане тцоха фули тчайе…, рамо напред, .. и другото, и пак.. и по-бързо! Дари-дари-даа…. Кой ли се смее сега като ме гледа как съм се разляла от щастие като лагуна по прилив.

09_DSC06610_as

Леле, по-кротко бе, моме! Яле-ле-лии, дарбуката вае нови следи по тревите. Да я последвам ли? Навеждам се да не закача Ал за плетеницата трънки, повет и глогинки. Аман-заман, ето я! Синя е реката, лазурно се вие, премята палави струи покрай издълбаните вирове и камъни, досущ като опънато краче на джангурица. Иде ми да начертая стъпките в листака Дере Гелиор Дере”, я-ле-ле, я-ле-ле..”. Слиза слънцето при мен да потанцува. Плъзва сянка по косата стъпка напред, в палавия отскок в такт, в очите, в трапчинките, по устните, в косите, в сърцето ми… Той ще ме чуе! Да!

10_DSC06474_as

До дъно съм му дала всичко. Не, отишла съм там, на крака… Приготвила виното цървено, като в онова Бавно Оро, “Снощи саках да ми дойдеш, на тая сладка вечеря, на това вино цървено…”. А бре момци, бре! Златни ви ръце, нежно ви сърце, майсторлък от душа!

Жито ми е песента. Вино е вечната ми обич. Отдушница! Да отвориш небесата, да погалиш слънцето, синева да си отвътре, в песен да се понесеш! За теб, Татко!

/с мен, Ал и “Nova Era” на Barcelona Gipsy balKan Orchestra/

Veinte años

01_DSC03631_ascg


Двадесет години
(Diego el Cigala, Bebo Valdés)

Какво те интересува, че те обичам
След като не ме обичаш ти
Отминала любов е, не отричам
Далеч от мислите ми нека да стои

В живота ти илюзията бях
За ден, там някога… далече
И да си спомням миналото пак
Не може с жар да ме затопли вече

02_PICT7851

Ако нещата, за които топим се в нега
Могат някога да се достигнат
Ако някога в твойто сърце любовта
Пламтеше преди двадесет години…

04_DSC04135_ascg_1

Гледаме двама с толкоз тъга
Как любовта ни избледнява
Всяка една е парче от душа
Която тя безжалостно дарява

/превод Flo, 10.2020/

Сигурно сте слушали разкошното изпълнение на Buena Vista Social Club, но днес това, което провокира превода и подбора на снимките, са ето тези двама сладури и техния кавър. Enjoy! :*

“Isaac & Nora – Veinte Años”

Moody in BW

01_DSC03654_as_lomoB2

Защо не ми стига топлината тази есен? Изведнъж ли ме връхлетя, та съм се свила като хванат по тънки масти лалугер, не успял да инкрустира подземното си жилище със запаси. Или не ми стига куража да проверя докъде е стигнала шарката на кленовете. Дали съм изпуснала онова първо близване на връхчетата на листата, от което лумват клоните после. Всяка сутрин посягам и все оставям Ал,… за да наместя в джоба маската ли,… страха ли? Толкова малко ни е нужно, че да ни изкарат от равновесието. От лекия щит на вярата в себе си, който уж мислим, че е от стомана пък то,… тънкокор орех. Всеки може да го счупи с пръсти.

03_PICT3057ubw

И като стане така, пак ще забързам натам. В мястото, където слънцето ще ме съгради наново. Протяга лъчи, придърпва ме и ме кара да се погледна.

- Ох…, заслепяваш ме! Очите ми сълзят, пипнала съм нещо,.. май.
- Не си, но ще пипнеш – прошумоляват листата на тополите – Нас! Пусни ни във водата…

Виждаш ли колко много малки огледалца се раждат по ръбовете ни? Във всяко едно имаш по една Теб. Под различен ъгъл, сложно скроена, къде по-крива, къде по-лъчезарна. Някъде на фокус, другаде – с размазани очертания. Тук си трепкава, нестабилна, лесно ранима. А там… като изрязана в стъкло.

02_PICT1751ubw

Посядам на пейката. Слънцето лукаво подръпва крайчетата на усмивката ми. Пощипва ухо, гъделичка носа ми, завива се в кичурите и се мъчи да пробие твърдия ми череп, в който пак се е насадило съмнение.

- Можеш ли да преброиш колко листа има около теб? – вдигам скептично вежда – Е, колко хора мислиш на този свят знаят, че съществуваш? Колко от тях си усмихнала, на колко си дала светлина – като мен? Колко от тях те помнят с добро и би им липсвала, ако се оставиш съмнението да прогние в теб. Всеки лист е различен, всеки е хубав, неповторим, със собствена красота. И аз съм във всеки един! Ако не вярваш в себе си, повярвай в слънцето в теб, което никога няма да те изостави.

04_pano_otono_5a_bwgr_illook

А където има Слънце, има и топлина. Има сила, лъчи, има смисъл и живот. Как можах да забравя, че това е времето, в което слънчевата арфа ме чака. Кой ако не точно мен? Мога да я уловя в мелодия, да лекувам с лъчите ѝ, да пътувам в небесата ѝ, да достигна до недрата си. Да разроша струните ѝ така, че да накарам да се разтворят всички страхове, съмнения и болки. Ще стъпя под олтара ѝ, с поглед в клоните. И няма да повярвам, че иде зима.

Есен

IMG_20200507_133551_1


И да искаш, не мога да ти дам пролетната синева
Нито пороя, ни омарата на лятната утрин
И маранята, знойно обагрила погледа

Не чакай кълнове да преобръщат душата ми
Да те бръснат осили на гняв и тревоги
И градушка спомен да забие в кал

Есен съм! Лозите в косите ми свиха венец
В сянката ми – узрели мечти
Шумолят листата палаво в очите ми

Всичките сезони съм събрала
Шепа кестени – пропукани съдби
През всичките любови оцеляла
… и още жадна, тъй че… се пази!

Битката на титаните

DSC06147_as


- Не давам да плъзнеш сянка горчива
В моето късче небе!
Нито да яхнеш залязваща грива
Когато бог те позове!

Няма да пусна сивите пръсти
Следа от дим да изпредат
Нито крилете на птици чевръсти
На слънцето пътя да спрат

- Жарта на деня е всесилна, могъща
Махни се или в огън изгори!
Нощта неизбежна е, спирала вездесъща
В утробата ѝ Ден ще се роди…

Щуротевини

01_DSC04603_as

Много неща има сбъркани в тая година. В това, че сливите цъфнаха без мен. Или затова, че синигерите не искаха да взимат семена от ръката ми,… защото някой им беше сложил безопасни (и пълни) хранилки. Или защото не пътувам с автобуса на юг, да снимам отвисоко, над мантинелата, зелените гърбове на хълмовете. Сбъркано е, защото прегърнахме страха и желанието да се срещаме един с друг, се стопи постепенно. Останаха жилките на спомените… да ни убиват като неносени дълго обувки.

02_PICT0327_as

Цяла пролет тляхме затворени, като влажно сено под навеса на грижи и страхове, докато през юли не пламнаха пожарите. Повсеместни! На кой в мислите, на кой – в джоба, на щастливиците – в сърцата, на честните и търпеливите – в очите! Колкото по-дълго те съсухря огорчението, чувството за несправедливост, толкова по-истинска е праханта и по-качествено избухва кладата. Като августовски стърнища…

03_DSC04129_as

И лятото дойде някак колебливо. Маковете останаха непогалени, скорците – непосрещнати, вишните – невкусени. Само слънцето неотклонно вдяваше нишките на залеза между развятите знамена на Триъгълника, като наниз семена… За бъдеща сеитба.

04_PICT3002u

И сякаш тук е заровена тайната на добрата жътва! Не знаеш от кое семенце ще изникне по-успешния, по-якия и здравия клас. Дали най-отбраните ще утолят глада в нетърпеливите очи? А кой ще ги отбере и докато ги пробира, почвата ще погълне жадно останките от пороя, помел калта. Трябва да се засеят всички, малки и големи, поолющени и цели, узрели отдавна и туку-що отделили се от класовете. Заедно – в една нива.

05_pict4313

И дните ми са някак сбъркани…, като да тичаш срещу безпощаден вятър. А хем знаеш, че ще ти обрули шушулките като на боб-приткар по пладне, и никога вече зърно не ще захлебиш… Ама на, пусто, обичаш го този вятър. Но най-сбърканото от всичко са нощите. Лято е, а по нищо не личи. Няма ги, щурците! Винаги с август идва и тяхната песен. Аз ли остарях и оглушах!? Те ли ни намразиха и изоставиха? И тях ли ги е тръшнала пандемията, щото и за нея казваме “щура работа”.

Отварям широко прозореца. Пускам прохладата да потече през мен и отнесе праха. Погледът ми търси Орион. Ослушвайте се, хора. Чуете ли щурците или пък видите следващия месец полегналия Орион, поне ще знаете че има на тая планета и неща, които се случват закономерно и неизменно. В очите ви пак ще светне влага, а под пръстите – ще усещате свежестта на новия живот. На лятото кожата е зелена…

06_PICT4401_ascg

Заедно – срещу мафията!

IMG_20200716_200529_as

Музиката!…

01_DSC03376_as

Така и не мога да си спомня кога се е родила страстта ми към музиката. Сигурно си я нося в мен по рождение. Родителите ми разправяха една случка от времето, когато съм била бебе. Оставили ме на баба ми и отишли на концерт в лятното кино, на групата “Los Paraguayos”. Майка ми често си спомня как бил закъснял автобуса, а те слезли усмихнати, готини – прекрасни, снажни мъже! С пъстрите пончо на раменете, със сомбрерата, с китарите… И Арфата! Нашите толкова били омагьосани, че се върнали, взели ме и с бебешката количка отишли да изслушат и втория концерт, вече пред киното. Май това трябва да ми е бил първия спомен, но въпреки вродената ми музикалност, не го помня от нивото на крехките ми 6 месеца по онова време… Но пък с Тях, с тези слънчеви muchachos мина цялото ми детство, тийнейджърските години, че и отвъд :)
Read more »

Водата разказва #3

01_DSC05485_bwas1

Винаги ми подава Ръка и ме прегръща в дълбините си, за да ме извади от моите. В Нейните винаги е и по-светло, и по-чисто, и по-вкусен е дъха на пръски и мехурчета.

02_DSC05492_bwas_illook

Винаги можеш да намериш познато Лице, което да ти каже “Успокой се! И морето не е все бурно, нито реката все пенлива!”. Вземи глътка, две, колко поискаш…

03_DSC05490_bwasillook

Колкото капичици успеят да хванат окото, кадъра, устните… Всяка една не е за изпускане, нито една – не стига за пресищане.

04_pict1337_bwas_ilook

Усмихвам се на покатерения Гориляк. Колко пъти се връщам при теб – същество, изваяно от случайното съчетание на вискозитет, земно притегляне и светлина!

05_DSC05493_bwas_illook

Всичко е в Теб! И лъчите, отразени и погълнати. И плътността на раздиплените състояния, оставили следи в спомените. И формите, които искаш да докоснеш, а са неуловими като морско конче…

06_DSC05498_bwas_ilook

Приемам те, пречистваща и вдъхновяваща. С изненадите и с познатото, което ваеш, да ми напомниш, че и променливите неща се връщат накрая в своето русло – двете ми събрани шепи.

07_DSC05626_bwas_ilook_cg

Пия от теб, втечнена светлина! Сила е твоето постоянство. Надежда – бистрата ти непредвидимост. Щастие – да мога да се връщам при Теб.

Next Page »