Денят ми започва на една спирка с пешеходна пътека. И завършва пак тук. Между тях – прах, колела, силуети,… и белите и черни ленти на зебрата. Като миговете всеки ден. Уж ставаш с нагласата да ходиш по бялото само, обаче не ти се удава. Все се случва да свърнеш – било сам, поради глупостта или недомислието си, поради неосъществени очаквания, регургитация на ревност и терзания, та чак до чисто физическата болка. Стъпваш и по белите ленти, все пак. Целенасочено се стремиш да бъдеш обичлив, добър, да се раздаваш, да се размажеш, ако трябва, по тая шарена зеброва козина, само и само любимите ти хора да са добре. И усмивката им, щастлива или благодарна, е способна да те върне в „белия“ път.

Но най-често те мачкат колела… Всякакви ги има! Раждаш се капка, бистра и непорочна, като роса загърнала се в блестящ овал върху есенните листа. Много бързо се научаваш да си част от размазания пейзаж.

Яхваш една гума, после втора те понася нанякъде. Сменяш грайфери, зимни (по-дебелокожи), летни (по-емоционални и повратливи), по-нови, по-изтъркани,…или ти ги изтъркваш, в опити да ги ошлайфаш да са ти „удобни“. Някои уцелват категория лукс, мишелинки. Други все попадат на втора употреба. Колко е трудно в тая ситуация да приемеш, че всяка чертичка, всеки грайфер е издълбан от някой друг преди това, и понякога се чувстваш безсилен да го поправиш.

А ако си много много щастлива капка, намираш колело, което те понася като каляската на Пепеляшка. Виенско колело, London’s Eye, няколко лондонски ая едно върху друго… Чак до седмото небе! Синева, екстази, огнени проотуберанси, пак.. и пак. Забравяш всичко, най-вече себе си, още калта, зебрата. Уви, забравяш също, че не можеш ей така да се носиш до безкрай, скрит на завет сред грайфера, защото и той се износва. И нещо трябва да промениш, за да не дойде момента, в който малко камъче може да преобърне всичко. Малко такова, нещастно наглед, което се забива под гумата и ти отнема и виража, и екстаза, и синевата. Един ден се оказва, че взимаш завоя остро. След няколко месеца, вече спирачките отказват или пък колелетата изобщо не реагират на флуидите ти. И така в лашкане и след опити за реанимация, може да ти се наложи да пуснеш и това колело… “Нека се рее свободно, щом е щастливо така. Ще си намериш друго”, казва вътрешеният ми глас.

Притрябвало ми е друго! Ще си се плъзна сама на въздушна възглавница. И без това всички мечти се оказват въздух и мъгла. Идеални гуми няма, факт! Най-добре да си сам господар – слъзно-сополен коацерват в уютната кал. Няма ръбове, нито камъчета. Ако пък е толкова непоносимо, все ще успея да намеря друго колело, което да ме приюти в грайфера си. Само една повърхностна намазка трябва. Не искам нов двигател, смяна на масло или антифриз. Е, само вътрешна гума няма как да има, ще остане на онова колело, което успяваше да ме издигне високо, високо, … колкото две лондонски очи!

Има и друг изход, да се залепиш на черната лента на зебрата. Да се слееш с дъжда, да изчезнеш, да се стопиш в тъмата, невидима, безмълвна, безцветна. Ще дочакаш камиона, който събира боклука и ще се върнеш в кръговрата. В следващата спирала може пък да си камъче, кой знае… Или колело!? Ама дотогава кръговратът си е все този – кал, после прах, и после пак кал… Но и от нея взорът нагоре води до синева, никой не може да му попречи, не го забравяйте!

Май не трябваше да го четете това, нали?… Случват се грешки в разписа, ама и аз все пак с някой трябва да си допия метаксата?! Не, че сте много наоколо, но и аз не съм приказлива жена, та много не си приказват с мен… Не ми пишете коментари, моля. Само музика, ако ви хрумне! Само това мога да поема в момента.

Ако трябва да изброя музикалните си предпочитания, със сигурност ще се затрудня да опиша стотиците съчетания от ноти, изпълнения и аранжименти, които ме вдъхновяват, радват, разплакват, изригват в душата ми или ме отнасят отвъд въображението. Въпреки многообразието от жанрове (а то е променливо също като настроенията ми), ако някой преди година ме беше попитал “Слушаш ли готик метъл или индъстриал метъл?”, със сигурност щеше да види насреща израз на пълно неведение. И така до онзи хубав ден, когато (не)случайно един приятел ми пусна “Children of the dark”. Мисля, че от мига, в който ме разтърси ритъмът на тази песен, откакто нежният женски вокал “разтвори” сетивата ми, а умелото съчетание на мъжки гласове извика усмивката ми, тази песен трайно разпростря великолепието си в спомените ми. И не само това, ами започна да дърпа невидими нишки, разкривайки една напълно непозната, сияеща радост, сякаш се опитвах да разплета графитено черен и лъскав пашкул на копринена буба. Така стигнах до MONO Inc. и този първи за мен албум, който успя да ме грабне безвъзвратно – “Symphonic Live”.
Read more »

Липсваха ми блогосрещите! Ама колко точно ми липсваха разбрах едва днес, когато ви видях накуп, мили души, след 4 години! Още не мога да си събера крайчетата на ухилената като нахапан геврек физиономия! Невероятно е колко много общи спомени имаме, все прекрасни, кой от кой по-забавни! И все още можем страхотно да се веселим заедно и да споделяме радостите и промените. Е, малко сме пораснали, един се сдобил със снаха или зет, друг с внуче, трети с ишиас, четвърти с ново гадже – кой каквото има А най-веселото беше, че хвърлихме далеч напред шепа светулки – определихме място и дата за следваща среща. Пиша го тук, защото забравяте да си пиете онези там, известните листья, …. за подсещането, начи! Несериозници!

18 март, Дианабад

На всичко отгоре, се сдобих с ново Предизвикателство, отправено от Велин. Цитирам по памет:

- Виж сега… Еднаква торта всеки може да направи! В смисъл, еднаква отвсякъде. Ама защо не опиташ да направиш торта на сектори? Всеки сектор да е различен вид торта.
- Хмм… – вдигам заинтригувано вежди – Искаш да кажеш нещо като торта “Четири сезона”?
- Е, не знам сега, сезони ли ще се нарекат. Ама да са четири различни вида.
- Става!

В добавка Сан Антонио започна артистично да сгъва пръст след пръст, в опит да ме сплаши колко публикации в блога означава това: една за идеята (демек, това е #21а, сър, разбрахме ли се?), втора за измисляне на рецептата, трета за самото правене на тортата, и четвърта за … оценка на изпълнението на ППЖ-то.

Ама много ви обичам! Съгласявам се на всичко и закачливите ми импулси вече са се понесли към генератора на сладко свещенодействие (и рецептурника на отварите е от там ), запазено само за нетрадиционни идеи (любимите ми!). Че то живот без предизвикателства, живот ли е?

Не е като да изпитвам специална страст към равносметките в края на всяка година, но 2019-та си заслужава да се отбележи. Първо, защото в последните три месеца от нея успях да се отърся (не без участието на видни представители на древните раси ) от близо 4-годишна кома (ни образ, ни говор). Второ, защото установих болезнено, че причините да се вкарам в емоционална дупка от тип ВРЕД (Вещерска-Регресивна-Емоционална-Депресия) идват от факта, че айсберг с гола тиква се не бута, защото след удара се сяда по дупЕ и то под ожидаемия уровень на приземяването по подразбиране. После дойде осъзнаването, че сам човек, каквото си направи,… не само може да се вкара в дупка, ами и да се загърне в тригодишно (отлежало, та чак ферментирало) самосъжаление, защото никой в тоя свят (хеле, па това младите!) не е благодарен за мазолите и за окъсаната плетка на невроните ти. Най-важното, обаче, е че за пореден път се убедих, че излизането от това състояние става с още повече мазоли, съвсем реалистично получени вследствие на къртовски усилия, защото няма по-добър начин една вещица да повярва в себе си от това да сътвори собственоръчно реална магия, с резултат, който може да се види, да се пипне, да се вкуси.
Read more »

Пътеката се виеше между наредените с грациозна педантичност мраморни саксии, с дремещите в тях луковици на нарциси и лалета. Краят ѝ се губеше твърде близо до последните порти на обителта. “Все по-гъста мъгла с всяка сутрин” – монахът зиморничаво придърпа робата по-плътно над жилавите си рамене и вдигна поглед над притихналата градина. Дърветата, с тук-там останали последни съсухрени листа, се открояваха едно по едно с всяка следваща стъпка в мъглата. Сякаш танцуваха бавен танц в такт с музика, която само те бяха способни да чуят.
Read more »

“За една целувка, мила моя, всичките звезди ще ти сваля”

“Да, да! После да ни се излюпят попови петолъчки и комети! Хайде, нема нужда!…”

“Как па веднъж не прибра прането тоя моя! Не знае, че пран, изоставен потник се скапва за една зима…, не е като едно време – непран издържаше поне за 3 поколения!”

“Прическата ми може да е странна, но пък поне зъбите съм си ги запазила от бабино динозавърско време!”

“Добре, че снощи си направих ноктопластика! Никога не знаеш кога ще се наложи да позираш в авангарден ракурс…”

“А бе не забелязва ли, че юг не е натам! И не става само с махане!…”

“Да ти се намират орехи за баклава? Или ще се излагаш да я правиш с фъстъци?…”

“Какъв ли ще си след още една година, Приятелю?”
(ФФ #4, 2009)

Не е за вярване, че цели 10 години са изминали от задаването на този въпрос. Уж страшно много време, ако си го представиш като събрана на една купчина шума от всичките 10 есени. А пък се усеща и като един дъх, ако си представиш как си проследявал вихрената смяна на сезоните в снимките на един добър приятел. Не, защото те е карал да го следиш, нито е настоявал за мнение. Ти просто си знaеш, че той съществува в едно специално измерение на красивото и променливото около нас, и ако ти изпуснеш първия сняг или внезапната лава на листата, там, в неговото си място ще го откриеш.
Read more »