Е,… започна се новата врътка на спиралата! Сещам се за една карикатура, как наплашена тълпа с един бастун се опитва да докопа дръжката на вратата … към 2021 г. Да не чуе гявола! Какво имаме за първите десет дни? Не питайте, не е за разправяне. Едно проникване с (тих, културен) взлом в апартамента е само черешката на тортата (ама от тия дето не съм правила аз)… Като стана дума за торта, по-добре да напиша какво ще правя следващите 12 месеца, да се подсещам! Ако се чудите защо, аджеба, на една вещица са ѝ притрябвали тефтерче и писалка, да си записва творческите планове, ще ви кажа. Просто е! Не е от възрастта (това, че не е здравословно да споделяш мисли за възрастта с една вещица, си е ясно от само себе си). Защото от много полети на метлата, вятърът и студът, съчетани с повишената UV-радиация, са предизвикали измутяване на част от скилидките. Да подскажа в една скоба (няма да я пиша, ще си я представяте), по нашия край “измутел” казваме за глава стар чесън, в която част от скилидките са станали на прахан през зимния сезон. Ама пък останалите са покълнали и са дали едни млади, нежни стръкчета в бебешко зелено. От които се раждат едни светли помисли и намерения…, като например следните:

1. Да си лягам рано (демек, къси постове, с по 2-3 снимки)
2. Да си забъркам пак куркумата (че да не чувам скърцането на ставите като се качвам по стълбите, че съседите ще помислят, че е време да викат асансьорния техник)
3. Да забравя за шоколада (да бе, Рошаво, налага се!)
3а. … но да направя онази ППЖ Четворна Торта, все пак!
4. Да извеждам Ал редовно на разходка (зачита се само при минимум 10 кадъра)
5. Да се усмихвам (повече)!
6. Да си извадя търпението от джоба и да не бързам да се сбия с някой заслужил (майстор на сп.. скатаването)
7. Да се науча да раздавам задачи и … виж №6
8. Да не се ядосвам за глупости
9. Да вярвам (на обичаните)
10. Да повярвам в себе си (виж №9, значи да се заобичам най-сетне)
11. Да се усмихвам…(и очевидно, да си купя гинко!)
12. Да се науча да почивам
13. Да си върна танците
14. … и хармонията
15. …, за да я раздавам
15а. Пояснение: хармонията, като я изгубиш, значи … е изчезнала изобщо, чувстваш измутели скилидки навсякъде из душевната глава. Ако я посееш в себе си, обаче, така те изпълва, че не можеш да не я раздаваш! Струи, изтича, озарява, пуска филизи навсякъде и не можеш да я спреш, защото всеки опит да я затвориш, като буркан корнишони, води до намаляването ѝ.
16. Да се срещам с приятелите си (нема ми избягате! Вече го има записано!)
17. Да се освободя от чернилките (в т.ч. напрежение, емоции, спомени, терзания, самобичувания, и всякакви останки, лепкави и неотмиваеми като утайка от сироп за кашлица)
18. Да посрещна Светлината и да я отгледам (като поник на фасул, от ония… в 5ти клас; защото светлината е необходима за хармонията)
19. ,… за да я раздавам (на тези, дето не я виждат… вече)
20. Да се усмихвам?… (за да нямам бръчки, че само с крем от охлюви не става).

Е, стигат толкова! Стана като въпросник за изпит за редовна докторантура по психология (лелей, Мариана веднага ще добави бонус-задача – да напиша най-сетне поредната Кроманьонска легенда). Впрочем, и вие може да добавяте. А ако ви трябва тефтерче за вашите си планове, има място в коментарите. Аз ще ви ги пазя, дори няма да ги редактирам

Сега, ако се чудите защо ми дойде до главата записването… Защото Сан Антонио по най-нечовешки начин ми напомня с неговите архивни снимки, колко сме неостаряващи Но и че ме тресе Алцхаймера, понеже има срещи, за които спомените ми са толкова рехави, че не могат и мост от камъчета да направят, че да премина на другия бряг.

Ей ги тук всичките тези срещи, препоръчвам да надникнете и дано да ви докарат усмивки (без онзи тих ужас, че сте си загубили паметта, като мен):

- Блогкамп 2008-ма – когато Ники ми даде неговия апарат да снимам, пък аз нали сапунер-майстор, обърках копчетата и му бях изключила стабилизацията… И му източих батериите

- Лятна среща от 2013 г., в пицария до зала Универсиада

- Предколедна среща 2014 г., която много дълго мъдрихме къде се е състояла. Май в Happy, но ако някой се сети точно – да помага!

- Лятна среща през 2015 – тук вече пак сме в Happy, персоналът явно беше харесъл тортата с вещицата. Ще потретваме, за опресняване! Моля, който има връзка с Джо и Зори, да им пише, че адски са ми залипсвали.

И две срещи, на които присъства (тялом! духом си е винаги с нас!) Рошавкото – през 2014 и после, на 10-тата годишнина на блога на LeeNeeAnn:

Няма лабаво! Да се стягам(е) и да преизпълним 2021 за три години (т.е… за да наваксаме поне от 2019-та, нещо като реверсивна третилетка )

Забравих… Да си пия редовно лекарството (30-50 мл метакса, вечер, на гладно, после си лягам… виж №1).

Както съм загряла и както сме го подкарали с “Усмивки от старите ленти”, предлагам да вървим към 2011 г. Честване на двойно закръглената, 5 и 3 годишнина на двата блога, LeeNeeAnn и choku-geri. Събитието беше съчетано с активното участие на прекрасното, синеоко семейство на Дачи, както и много симпатични млади парапланеристи, така че хвърковатата чета беше доволно осветена и наснимана. Едно, че аз се целех в недонаснимани представители на древна популация Хомо сисадминикус (понеже нали… идват рождени и имени дни и материал си трябва )…

Отделно, самият Сан Антонио се развихри подобаващо…

А тогава мисля, че беше някакъв вид бойно кръщение на новия Никон на Емуто. Интересът към новата играчка беше доволно голям…

Да не си мислите, че само сме яли, пили и веселили! Имахме и бойното задължение всеки да сподели впечатления, мисли и пожелания за блога на Дачи и Ники, хард-копи! Ей, едно време пишехме спомени и пожелания в едни тефтерчета дето се събираха в тийнейджърска шепа. Но за оная среща си спомням, че Дачи извади една огромна тетрадка (придворният фотограф я е хванал в кадър). И сега се чудя каква ли е съдбата ѝ… и какви ли бисери съдържа

Докато ние се туткаме дали да снимаме, дали да четем кой какво е написал … древните бдят! Емуто показва, че прегръдката му може да поеме спокойно един брой фоточанта (с място за два обектива), един брой фотограф (със среден ръст и солидно тегло – достатъчно за да пази равновесие, плюс чифт обеци) и един брой DSLR (добре, че е кропка…, с фулфрейм щеше да се затрудни)…

Тези снимки бяха направени, докато на сцената не се появи еклеровата торта. Веднага беше нападната от всички страни, защото тя поне позира без да мърда, няма опасност да ѝ се появят на снимката червени или затворени очички, нито … да ѝ се зачерви глазурата, с индикации какви следи от алкохол съдържа…

Определено може да познаете кои са снимките на NeeAnn по майсторското ремастериране (и не само ). А пък сега, докато се радвам, че намери време да ги извади и изтупа прахта от “лентите”, мога само да предвкусвам следващите снимки, които Сър ще направи, като виждам как е задобрял. То това се добавя на всичко отгоре към някои съвсем обективни дадености като например – ръст! Все ми иде да припомня една мисъл на Жоро Мамалев “Висок – това звучи низко!”, ама сами може да се убедите каква снимка може да се докара от ей, тая кота:

… Voila – резултатът:

… И да я сравните с първата снимка в този пост, която може да се постигне от величието на моя “ръст-висок” (166 сантима, без платформите и повдигане на пръсти)

Цялостното настроение на срещата може да почувствате пак на съответното място в пъстрата галерия на NeeAnn – тук!

П.П. … продължение след ден-два … линк и за снимките на NeeAnn от блогосрещата през юли 2013 г.

/следва продължение, понеже … сисадмините си пазят старателно архивите и ги обхождат, докато чакат да им дойдете на фокуса отново/

“Като ни е толкова хубаво и весело заедно, защо трябваше да чакаме чак две години, та да си организираме среща!?!”

С това започваше един пост, преди 10 години, за една от нашите щури, страхотни блогосрещи! Цели десет години, а за една вечер успях да прелистя архивите… Малко съм писала за това време :’( Сега няколко вечери подред ще редя смях през сълзи, с дъгички по ъглите, защото за пореден път си викам “За какво, бе, джанъм, ти беше цялото това надбягване!?!”. Задачите ли ще се свършат, като изпълниш още една? По-търпеливи ли са станали проблемите, че като си решила един, следващият да поизчака, да си поемеш дъх? Имаше ли смисъл да бъхтиш като нискочелен, гъсторунен тибетски як тая заледена буца сол, в която се набута за четири години? И лиши блога (и себе си, най-вече) от стотици кадри, които си останаха по същите тези архиви? Както и се лишихме всички ние от живото присъствие, смеха, закачките, надснимването и десет и кусур годишната подготовка на психопрофила на Сан Антонио, както и … забатачената из пещерите поредна серия на Кроманьонските легенди

Сега, точно покрай тая Коледа и свършека на тази бодлива 2020-та година, на въпроса “защо трябваше да чакаме” си има много ясен отговор. И колкото повече забрани се трупат, и въпреки страха, който всеки от нас, в една или друга степен, изпитва, а може би въпреки това! – ни се иска в първия удобен момент, наистина да се видим. Така де, ще взема да забравя оня сложен чертеж за построяването на онази фамозна четворна торта, дето ми я накъсмети Велин

Да си дойда на думата, за онова празнуване преди 10 години! Докато аз само бърникам из архивите и възклицавам бездейно, Сър Никълъс ремастерира, доукрасява, разхубавява, ретушира… Къде е нужно, маха излишни промили от бузи и ушета. Изобщо, магьосНик същи. Може да се убедите и сами в съответната папка в галерията му (която става с всяко влизане все по-пъстра, явно е решил хептен да ни убеди, че Луната няма никакви тъмни страни, освен ако не ѝ избият старчески петна ). Enjoy!

A да не си мислите, че ще ви оставя само да си възклицавате, имам задачка-закачка. Понеже стана дума за накъсметването, нека всеки от вас, да се опита да си спомни късмета, който му се падна от Пицата “Гери” тогава и да сподели какъв беше и дали му се е изпълнил Хайде, аз ще започна, щото… ами писалката е у мен, просто! На мен ми се падна късметя много да пътувам. И се изпълни – доволно и предоволно! След 2010 имах няколко години с какви ли не преживявания, пътувания до четири континента, бродене из горите и езерата на Етиопия, джунглите на Виетнам, и още отгоре и отвъд Атлантика. Така, че в известна степен Гертруда се счита за напътувала се

Ваш ред е, дами и господа! Може да си опресните малко… най-пикантните късмети са описани. Ама мен живо ме интересува кво стана с бебе-бомбата?

Всяка година по това време ми е тясно, неспокойно. Не се свърта в черупката всичкото ми негодувание, че слънцето не ми стига. Дере по ръбовете натегнатата пружина, че още нещо има да се случва. Нещо, което е било записано някъде, от някой невидим дух със скрибуцаща перодръжка по гигантски папирус от лед, разпрострял се из Космоса.

Read more »

Погледът ми час по час се измъква като непокорния кичур на Биляна, изпод кенарената забрадка, докато се опитва да избели пустото даровно платно. Литва през прозореца, промушва се между прясно изрусените коси на липата и се емва към небето. Знам кой ден е днес. Знам адетите, … уж. Нямам жито, ни хляб, ни пурички с локум. Татко, нямам и ореховки. Ще ти направя пак, следващия път, като отивам при майка…
Read more »

Защо не ми стига топлината тази есен? Изведнъж ли ме връхлетя, та съм се свила като хванат по тънки масти лалугер, не успял да инкрустира подземното си жилище със запаси. Или не ми стига куража да проверя докъде е стигнала шарката на кленовете. Дали съм изпуснала онова първо близване на връхчетата на листата, от което лумват клоните после. Всяка сутрин посягам и все оставям Ал,… за да наместя в джоба маската ли,… страха ли? Толкова малко ни е нужно, че да ни изкарат от равновесието. От лекия щит на вярата в себе си, който уж мислим, че е от стомана пък то,… тънкокор орех. Всеки може да го счупи с пръсти.
Read more »