Може и вие да го усещате, ако не сте още – отворете широко прозореца и вдишайте сребристата трепкаща свежест на дъждеца… Усещането за Пролет!

Разбира се, цикламите и синигерите ги разбират далеч по-добре и по-бързо от нас тези неща. И са се усетили да се разкрасят навреме. За нас остава онова особено гъделичкане под кожата, като се покаже слънцето. Едно такова ти става вихрено, напиращо отвътре, дяволито, примамващо и ти иде да имаш сега едно такова нещо и да хукнеш подир вятъра.

И аз съм така! От днес! Не, може би от около седмица, обаче, не го разбирах докато не Го видях. Красив, примамлив! И първото докосване вече ме отнесе светкавично! Как да го обясня… като да си мечтал винаги да Го вземеш в ръце и да направи за теб света триизмерен, да му даде дълбочина, да те докосне до близкото, да изпрати останалото отвъд. Е оставаше ми само да си взема шапката и…

… да бъдем Заедно! Да се разходим, да издебнем Пролетта отдалеч.

Да хвърлим по едно око на ъгълчета в пикантен цвят и аромат…

Ахх, моят любим! Той е… светъл! Не, не, не е чак блондин, де. Но много светъл, сияен, бляскав…

Много сговорчив! Пъргав, чевръст и лек.

И остър! Вижда всичко, усеща ме, реагира на мига.

Еднакво добър надалеч и нависоко…

… и без да изпуска какво се случва из дебрите на малкия свят в краката ни.

Той е прекрасен и кристален, когато е в цвят…

… и не по-малко изискан в черно-бяло!

Много светкавично реагира ако дебне интересност срещу теб…, както и зад теб

Моята нова Любов… се казва Тамрон!

Не съм прекалила с шампанското. Нито ме е хванало Дунавското, че да не ме пусне. Просто си мисля, че след такава тежка година, каквато отмина, ми е ред и ми се пада нещо по-спокойно… Ще видим как спокойното ще продължи, ама започна с цъфтене!

Моите “полярни” кученца на балкона решиха, че онова увеличаване на деня след Игнажден (колкото грахово зърно) им стига, че да се изперчат в целия си блясък. Дотолкова, че да ме накарат снощи, докато съседите си пробват колебливо фойерверките, да грабна сандъчето и да окося най-лаещите, че да ги оставя на топло във водичка. Останалите продължват да растат доволно при минус 4-5 градуса.

Това е – сух студ и снежец, по-малко и от пудра захар по кекс! А какви зими имаше, а? Помня много ясно една от тях – 2012! Когато новият сняг покриваше стария и така няколко пъти! И сутрин, докато вървиш в бялата чистота и тишина, единствения звук е свежото хрупкане на стъпките в пъртината…

Да си пожелаем Синева! Докато я виждаме, докато и се радваме, докато я поемаме – пречистваща и вечна – и ние се чувстваме живи!

И където има синева – има и криле!

Да си пожелаем полет! Защото самата мисъл за това, означава да мечтаеш! Да се откъснеш от земното притегляне на ежедневието, за да стигнеш там, където само ти знаеш, че искаш да стигнеш. Да танцуваш с вятъра, да погалиш гривата на облаците, да крещиш като дете сред вълните… Дано!

И да си пожелаем Топлина! Защото иде Огнения кон – какво ако не Топлина поне трябва да носи! Да я имаме в сърцата си (както и в ставите и кокалите)! Да я раздаваме – за да е светло и уютно около нас.

… и по някой огнен къч да хвърляме от време на време. За тонус Ако друг ефект няма – поне ще хвърчат искри!

Да бъде, дружина!

Някога, много отдавна беше чувала звука на падащите снежинки. То е едно такова приглушено тупване, като въздишка. Едва доловимо, но много ритмично, но единствения начин да го чуеш е да вървиш някъде сред дърветата, през пъртината. И чат-пат чуваш едно по-тежко тупване и пръхкавото отръскване на някое елхово клонче, изтупало натежалия сняг. А тук, вкъщи?… Съвсем друга песен пеят капките по ламаринки и первази. Напрегнат ритъм, точно каквато беше и цялата тази отминаваща година.

Жижи завъртя пред очите си бистрата течност в чашата, лъхна я аромата на жасмин. Погледът и се зарея през розовобузите и тургоролистни циклами на прозореца, съвсем прекрасно открояващи се на фона на снега. Завъртя пак чая заедно с месеците назад, назад,… докато дойде до ноември-декември 2024. Началото на една семейна Епопея на Уюта
Read more »

Те са радостта от пролетта и живота. Следват посоката, налята от семе в луковиците – пласт по пласт. Година след година.

С всяка младост идва вихъра от емоции – млади и зелени. Устремени към синева мечти. Извивки, начертани от цвета на живота – жизнен и прекрасен.

.. И с всяка зрялост идва натежалата от всекидневие усмивка и сладостта на всеки миг, в който може да чуеш мислите си, като приземяването на всеки отронен лист или тичинка…

Намираш сродната душа, тази на чието рамо ще склониш радости, тегоба или тревоги…

И тези, които ще се роят около теб, като ято пърхащи пеперуди. Да даваш, да усещаш нуждата да дариш светлина, надежда и доброта. Не е трудно, не е и леко!

И пак да успяваш да се видиш и запомниш единствен и неповторим! Защото, това е което успява да устои на времето.

Баграта, цветът на твоя живот, поел светлината на всичките ти дни, наситеността на всичките емоции, нежността и обичта в соковете на стъблата, всички прегръдки – в твоите листа, и цялата сила – в недрата на родилата те земя…

Липсва само живителната глътка, която да те накара да заблестиш, където и да си. Тази, която ти помага да осмислиш колко цветен е бил, е и ще бъде животът ти.

Тази, която да ти даде силата да се огледаш в нея и да се видиш винаги млад!

Щастлив бъди, Приятелю! Честит и светъл да е Денят ти и винаги да я има живата вода до теб (както на твоята последна снимка ) – на подходящо фокусно разстояние! :*

Много е странна тази времева перспектива! Когато ти се объркват и сливат минали събития и хем ти се струва, че са станали в някой от предишните животи, хем сякаш е било вчера. За мен си е точно такъв 1ви април, от 2008-ма година насам.

Трепкащ като дъждовни капки по листата на избързалите цветя, с предчувствие за нещо, което би могло евентуално да разкъса облаците. С песни на птици, които се водят само и единствено от слънцестоенето,… макар да няма слънце.

И с оная тръпка по цялата кожа, която винаги ми предизвиква прелистването на страниците на това 17-годишно творение с всичките му възходи, възторзи, драми, споделени радости, изляти води, пламъци, пръснати пепелища и покълнали стръци непреклонна надежда.

Всичко обилно поръсено с росата на вечния оптимизъм, извираща директно от Производителя – една нежнолилява вътрешност, колкото ранима, толкова и бодлива, наречена Душа.

Не знам колко десетки пъти съм се отчайвала, че съм като пресъхнало воденично колело, с повлекла от изсъхнали водорасли – бивши перуки на русалки. И изсъхнали раковинки по ъглите – остатък от пир на феи и магьосници…

И все пак, винаги е имало нещо – някой особен ден (пък бил и рожденият), или някое ново стръкче, или плисък на нова солена вълна, капчуци, пролети, или някой особено рошав облак, които да съживят изсъхналото русло. Да излеят живителни струи, за да ми напомнят, че съм тук.

Да напомнят, че още мога да се усмихвам, още мога да докосна капка, кацнала на върха на кактуса, или да хвана гълъбова опашка в полет.

Мога да уловя в делвата на моите писмена аромата на озон, дантели синева, глътка от изворите на феите, да разбъркам всичко с перо от фламинго и да си повярвам, че прелива пустата му делва!

… стига да има кой да си седне на каквото там трябва, и да излее всичко от нея

Доброволци за сритване на делвата винаги са добре дошли!

Много пъти е казвал, че няма нищо общо с рибите. Дори не обича да яде риба! Първата му асоциация за “fishing” определено не е висене на брега с трикрако столче, въдица и кофичка с феерично раздиплен живарник в нея.

Но пък също като рибите умее да плува в свои води от най-различно естество. Без значение дали обстоятелствата го потапят или сам се бухва в поредния бързей. Дали ще е да се метне да пробва някой Никон, или директно ще нагази из филмовите ленти – успява да излезе сух, с добър резултат и оная усмивка “Е, не беше чак толкова трудно, исках да пробвам!”

Също като някои сомове и щуки често е “дълбока вода” – с нейните си тайнства, подводни течения, трептения и бързеи. Но също като сьомгите може да прелети през ручеи, камъни и водопади, за да достигне това, което иска.

На такъв човек какво да му пожелаеш освен много да е здрав, да плува все напред и нагоре, да си следва желанията. И да е обграден с хора, с които да споделя.

Честит имен ден, Ники! :*
Да ти пребъде името с внуци, правнуци, дела, ленти и документи, и много, много хубави спомени!

Просто сезонът е такъв – нито е хептен есен, да си сложиш палтото и да знаеш, че няма да си като сварена скарида в собствен сос следобяд… Нито е лято, да знаеш, че може да ходиш бос и вятърът няма да ти хапе месцата и да ти напомня правилото за буквата “Р”…

Но пък един от тези сезони, когато въздухът става бистър (за разлика от мислите ти), а взорът си избира измежду хилядите нюанси на жълто и зелено, обсипали пътечките вселенски.

А може и да е сезонът, в който обикновено боли. За загубен близък, за изгубен вкус към живота, за погубена надежда, за изгубено търпение, или просто за чувството да си … изгубен.

Добре, че все се намира по някоя добра душа, която да те погали с венчелистче-дума, с цветче-усмивка, с лъч-мисъл насочена единствено и само за теб – нещо, което винаги ти е липсвало, нещо което си изгубил в най-безценния миг. Защото за това са приятелите.

Да ти напомнят, че имаш да посрещаш и следващите пролетни напеви и цветове. Животът е хубав!

Когато се опитвам да избягам от него, от спомена за белите варовици, от ласкавия бриз, напоен с мирис на водорасли и влага като сироп на сладко от смокини.

От спомена за кротката двойка “човчици” на пристанището… Усещам, че не мога без да го видя пак!

Ей тази гледка не успяваше да избяга от мен и отново бях щастлива да я имам всяка сутрин щом отворя очи, всеки горещ следобед, когато чайките се вдигат високо да търсят прохладните течения в синевата.

А тази година, двата сини делфина, двата колоса, двете вселени, двете души, които за десетина дни се сляха с моята – Небе и Море – се постараха със спектакъла. С диплите и воалите, които заплиташе вятъра…

Или с натежалата гръд на бурята, която се изсипваше изневиделица, колкото да разгони смеещите се и тичащи по Дамбата туристи. Или да вдигне чайките и гълъбите като фойерверки, преди облекчено да се усмихне в дъга.

И как ще говорим за Белия град ако го няма Тихото гнездо, със спомена във всяка делва, която си е сякаш от векове точно там, където трябва да бъде – за да остане споменът цял и непокътнато чаровен.

Всеки ден лицето на Морето е различно. Всеки ден настроенията му са изписани в йероглифите, които вятъра вае с лежерната си четка върху вълните.

… И всеки ден се изпращаше зад варовиците с усмивка, със светването на фара, с отдалечената глъч, писъка на закъснели птици, полюшващите се около кея и хълбоците на яхтите, медузи…

И с любимата ми музика.

Макар, че се върнах преди няколко дни, нека тези думи да са само началото на хубава приказка, която с всяка снимка ще ме връща пак там.