Селфичат

2010_vs_2021

- (41): Здравей! Виждаш ли ме?
- (52): Има си хас! Толкова много хора те виждаха в тези години! Някои сякаш за първи път.

- (41): Толкова ли се промених?
- (52): О, да. Виж се! Излъчваш толкова самоувереност и лъчезарна красота. Сякаш питаш “Забелязахте ли, че не можете да откъснете очи от мен?”

- (41): Ти пък! Никога не съм мислела такива неща… И ти не изглеждаш зле.
- (52): О, да. Ти си цвят, а на мен венчелистчетата отдавна са ми изпопадали.

- (41): Недей! Очите ти още светят…
- (52): …, но не задават въпроси. Ти си по въпросите. Аз вече знам отговорите. Знам къде се утаяват капките дъжд и къде – сълзите. Знам колко ефимерна е усмивката и нелечима бръчката на челото…

- (41): Е, и аз я имам, погледни!
- (52): Да, скъпо мое младо копие! Имаш я, но цветът на страните ти е свеж. Пълна си с вяра – в любовта, в смисъла на Утре-то. Устните ти вярват в целувката с нехайството на младостта. Знаеш, че ще дойде нова след тази, и пак, и още…

- (41): Ами ти? Какво говорят твоите устни? Виж колко са еднакви с моите!
- (52): Да, еднакви са сякаш. Само, че усмивката им казва друго. “Да се насладим на всяка една целувка, сякаш е последна и няма да има пак, и още…”

- (41): Натъжаваш ме… Защо погледнах в огледалото?
- (52): За да се срещнеш с мен. Да потърсиш онова, което годините не могат да докоснат.

- (41): Има ли нещо такова въобще.
- (52): Има. Ей там, зад бръчката на челото ти. В пъстрината на очите ти, в усмивката. И в сочната младост, и в зрелостта, най-важното е това.

- (41): Какво е то?
- (52): Светлината, която излъчваш, когато си в мир със себе си. Не забравяй да се обичаш, да си вярваш, дори и да няма кой друг да ти го каже и да ти вдъхне кураж.

- (41): Толкова ми липсва, понякога…
- (52): Знам, и на мен. Затова се срещаме, тук!

- (41): Вълшебница!
- (52): И ти! И нали сме с име на Победоносец!

- (41): Я, сменила си Дейна?
- (52): Е, ся… Някои неща остаряват повече от нас, двете… Но тя си е жива и здрава. Праща ти поздрави!

Раздавачът на цветя

Имало едно време един приказен град. Преди много, много години бил построен той от мъдри люде, които искали да съградят мощта на земята в основите на къщите, да уловят светлината в прозорците, да отразят залеза в покривите и да наподобят финия рисунък на листата в орнаментите и колоните. Растял този приказен град с годините, зиме го завивал снегът и димът от комините чертаел изящни графики в резливия въздух. Пролет и лете пък, целият град бухвал в чудни дървета, с изящни клони и фини като коси на русалка листа. Разпервали короните си и от сутрин до залез вятърът се забавлявал да извайва чудни фигури с техните клони, защото бил чул, че така свободни могат да плуват само водораслите и медузите в океана. Затова всички в приказния град ги наричали Водни дървета.
Read more »

По пътя


***
На път към дома
Презареждане с добро
Уморени криле

Ще се събудя…

Трудно е. Бавно и тежко пълзи термометъра, опитвайки се да ме убеди, че е пролет. Като мравка по стъбло със стичащи се дъждовни капки. Ами още не мога да повярвам, че е тук. Не мога да преглътна зимата, студа, това което ми носят. Като да се опитваш да преглътнеш сълзи и да си поемеш дъх, едновременно. Като да се опитваш да цъфтиш, а светлината да ти липсва, като да се давиш от жажда, и от липса на въздух в същия миг. Като да си ослепен от самота зад телените мрежи, всред тълпата.

Събирам си всичките пълзящи и трептящи в мен топлинки – да дам живот на ятото, което се е запътило да се завръща. Да дам сили на луковиците, които избухват в цвят и питат “Защо е толкова студено? Къде е тя?”

Има някаква гавра във всичко това – да ги има цветята ѝ, връзката със сухи чушки на балкона, опустелите саксии – като зимни гнезда, жиците на простора – без дрешка. Нея я няма, а те са тук. И лалетата, колкото са оцелели стоически… А бяха толкова много преди години.

Знам, че е нещо естествено, част от кръговрата, животът си продължава и ще продължава и когато аз се смеся с пръстта. Но ми трябва нещо, в което да вярвам непоколебимо. Толкова неща са преходни, стопяват се, изчезват като че не са били – усмивка, ласка, любов, блясъка в очите. Искам поне да вярвам, че Пролетта винаги ще я има. И сега знам, че се е свила на кравайче в някое бледо лале, като в какавида. Само малко слънце ѝ трябва, да я погъделичка…

Да ѝ каже, че и само едно стръкче живот да има останало, заради него си струва да отвори очи. Да разгъне, пласт по пласт всяка болка – от най-тежките, с ръбати и остри краища, които раздират, до най-тънколистните, примамващи към мазохизъм. Да остави слънцето да ги изцели, да изглади бръчките, да те стопли от луковицата до върха.

Тя си е там. И тук, и навсякъде. Във всичко красиво, което ми е дала. Във всичко нежно, в което усещам ласката ѝ. Като Пролетта…

13

торта

Никога не съм свързвала числото 13 с някаква фатална предопределеност, дори в петъците. Тийнейджърска възраст – като за блог си е супер! Спомням си, как тайничко ме подлизнаха преди 13 години:

- Хм, дали пък… mae-ashi-mae-geri!?…
- За какво говориш изобщо – невинна душа и аз…
- Ееей, мамка му! Зает е!
- Ехооо???
- Aaa, choku-geri става!

Нататък вече беше веселба и емоции. Или по-точно първо емоциите, част от тях силно възпламенителни. Веселбата дойде чак късно вечерта, май след полунощ. Кой да предполага, че това ще ми е най-хубавият ми подарък, правен някога :roll:

Наздраве!
На кръстниците и създателите (LeeNeeAnn и Емуто), с благодарност за обичта, подкрепата и вярата в мен! Благодаря и на всички вас, които се навъртате наоколо и от време на време ме замеряте със закачки. И на онези, които мълчаливо преминавате. Да знаете, че усещам, когато витаете из Шарколес, или се подсмихвате на някоя песен или стих, или пък стъквате огъня в пещерата на Ралла,… или търсите съвет от учителя Лин. Приказки не се пишат лесно, хем е бавно, хем много бързо. Бавно зреят, бързо се разпукват – като царевичите зърна на баба, ония остричките, дребничките, от които ставаха най-дъхавите пуканки в един стар тиган на печката ѝ.

Липсват ми ония години, когато рано сутрин всеки бързаше да отвори блога или блогосферата, а не фейса. Всеки беше нетърпелив да споделя емоции, да пише, да пуска снимки. Уж и във фейса е така, ама … не е същата атмосфера. Кой знае, може пак да се върнем в ония времена на споделяне. Тогава може да си прекръстя сайта на “Фотоблога на пенсионера”. Но все още е рано, все още не! Имам още непоказани красоти, неразказани истории, недовършени фантазии и недокоснати смехове. Ще ходя да си търся пуканки ;)

За лъчите и звездите

oxalis

Мъниче! Отдавна не си броило лъчите, които излъчваш. А знаеш ли, че и звездичките се раждат с прибрани лъчи. Че как иначе! Всеки миг се раждат милиони звезди, мънички слънца. И как би била раздрана плътта на Вселената, ако блеснат изведнъж с всички тези остри пипалца-лъчи. Толкова нароени души, новородени съдби, милиони кръстопъти, остроъгли болки и ярки надежди! Не… Проглеждаш за първи път, усмихваш се за първи път. За първи път плачеш, за първи път протягаш ръчичка и докосваш лицето на мама. За първи път вкусваш сок от ябълка – ой! И вкусно, и стипчиво, и сладко. Като вкуса на живота. С всеки първи път, по един лъч струйва от теб. Озарил света наоколо със заявката:

- Ей! Тук съм! Част съм от дъха на живота! От ритъма на капките, от цвета на небето. От плътта на листата, и студа на снега.

Е, светът те чува, в ефира се носят лъчите ти. Кога по-ярки, кога притреперващи от страст или страх, кога приглушени от тъга или крещящо виолетови като болка. Докато не достигнеш до мига – да не можеш да си ги преброиш вече. Станал си като… игленик! Много са, нагъсто, на сектори. Различно дълги, а някои – откъснали се от теб завинаги. Какво пък, има и няколко, които са ти особено скъпи. Не лъчи – цели снопове светлина, които режат тъмата и правят мост с лъчите на любимите ти хора. Защото човекът е това – нишка в мрежата на живота. Не комета, изряла и изгоряла самотна. Не подхвърлен нагоре камък, паднал метри надълбоко, изгубен за света. Не изригнал вулкан, изпепелил дърветата, дръзнали да украсят снагата му.

Мрежа от светлинки е и никой не може да му я отнеме! Винаги с теб, с мен, с него, с бабите и децата, с приятелите. С хората, които си срещнал и тези, с които още имаш да делиш лъчи. Какво като са много и не можеш да ги преброиш! Нали това искаше, мъниче? Да бъдеш звезда! Сега си – зряла, рошава такава, игленичеста, но… грееш! Осветявай, стопляй, създавай и не се страхувай да откъснеш лъч … за вълшебна пръчица на някого.

hoya

Епидемичен сезонен статус на северен Шарколес

Platanus orientalis

ОТ: Флориновирида де Фокус-Вакс
Сертифициран епидемиолог-оценител

ОТНОСНО: Проверка на скоростта на въздушно-капково-облачно предаване на острата, радостородна инфекция, породена от вируса ППЕГАС-2021

Презюмбюл:

Тази година, непредсказаните, но очаквани с преливащо нетърпение, високи температури в периода преди първото за годината равноденствие, доведоха до опасността от твърде ранни взривове на обичайния за това време на годината синдром на острото вирусно заболяване ППЕГАС (ПредПролетна Еуфорична Готовност за Анихилиране на Стреса). Заболяването се характеризира с висока заразност (1 към 10, т. е. един широкоухилен заразоносител може да накара поне 10 други да се усмихнат в отговор) и лесна преносимост по въздушно-капков път. Достатъчни са преобладаващите за сезона леки и по-тежки утринни мъгли, роса (в някои утрини в твърда консистенция), последни снегове на парцали или първи пролетни поройни дъждове.
Read more »

No time to die

fallen leaves



We were a pair
But I saw you there
Too much to bear
You were my life
But life is far away from fair…

new life


I let it burn
You’re no longer my concern
Faces from my past return
Another lesson yet to learn

That I’d fallen for a lie
You were never on my side
Fool me once, fool me twice
Are you death or paradise?
Now you’ll never see me cry
There’s just no time to die



П.П. Заедно с Били Айлиш и тази разкошна песен, която никога не мога да слушам равнодушно. Приковава ме, обсебва, изтръгва ми душата, грабва ми дъха и ме оставя да търся следите от звуците,… като следи от сълзи. Просто — in the mood, затова и само някои извадки от текста.

На най-скъпите ми…

за мама


***
Една към друга устремени
Две звезди в синхрон трептят
Години минаха – несподелени
От утре – вечността ще си делят

Планове и спомени (ретро №3)

01_DSC06771_as

Е,… започна се новата врътка на спиралата! Сещам се за една карикатура, как наплашена тълпа с един бастун се опитва да докопа дръжката на вратата … към 2021 г. Да не чуе гявола! Какво имаме за първите десет дни? Не питайте, не е за разправяне. Едно проникване с (тих, културен) взлом в апартамента е само черешката на тортата (ама от тия дето не съм правила аз)… Като стана дума за торта, по-добре да напиша какво ще правя следващите 12 месеца, да се подсещам! Ако се чудите защо, аджеба, на една вещица са ѝ притрябвали тефтерче и писалка, да си записва творческите планове, ще ви кажа. Просто е! Не е от възрастта (това, че не е здравословно да споделяш мисли за възрастта с една вещица, си е ясно от само себе си). Защото от много полети на метлата, вятърът и студът, съчетани с повишената UV-радиация, са предизвикали измутяване на част от скилидките. Да подскажа в една скоба (няма да я пиша, ще си я представяте), по нашия край “измутел” казваме за глава стар чесън, в която част от скилидките са станали на прахан през зимния сезон. Ама пък останалите са покълнали и са дали едни млади, нежни стръкчета в бебешко зелено. От които се раждат едни светли помисли и намерения…, като например следните:
Read more »

Next Page »