Винаги съм твърдяла, че отпуските носят само вреда! Ако не в генерален план, поне в личен с абсолютна сгурност! Особено принудителните отпуски! И особено ако са продължили повече от два месеца в къщи, покрай пране, чистене, лаптопа, когато не обикаляш сервизните помещения за слугинаж и задоволяване на кулинарни пристрастия. Включително, да си месиш ей, такива лимецови содени питки… Рецепта няма да ви давам, че ще наруша имиджа на блога, в който присъстват само вещерски рецепти…

Та, от около една седмица може да се каже, че лека-полека се връщам към работен режим. Най-тежко се оказа ставането рано в първите дни, но с малко повече вечерна подготовка (ако изобщо успееш да предвидиш, че на следващата сутрин ще ти трябва полар плюс яке, въпреки традицията, която те убеждава, че “р-то” е изчезнало от името на месеца), и остъргване на излишни кератинови израстъци (подстрижка, намаляваща необходимостта от по-трудоемко лимбопроизводство в сънена форма), успях да се справя. После, пътуването си беше връщане в уюта на дни от лятната ваканция, когато автобусите са полупразни. Единственото важно е да се усетиш навреме, че сваляйки намордника, откачаш и ластиците с омотани на тях кабели на слушалки, при което гумените тапички има опасност да влязат в нечие деколте. Конфюз!

В дъ лаб всичко цъфти и връзва! Тропическият ми ъгъл може да се похвали с млада финикова палма, която в мое отсъствие е успяла да завземе нови територии светлина. И с все още липсващ цветонос на една орхидея, проявяваща завидна упоритост да се цупи вече пета година (ще взема да ѝ слагам в саксията навити петдесетолевки вместо тор). След като привършвам огледа на растителността (и си отбелязвам да похваля шефа и портиера за нежните грижи за поддръжка на тропиците), решавам да пусна компа… И тук дебне изненада – нямам нет! Понеже по съвместителство са решили да ми поверят ключа от сървърното помещение, заедно с грижата ако нетът изчезне, да го връщам (лежейки сред стари ларви за магическите ми способности), не ми остава друго освен да нагледам двата стари токмака, гальовно наричани сървъри с имена gate и mail… О, чудеса – работят! Слава богу, защото токмаците са набор 2008 и всеки път изтръпвам докога ще продължават да търкалят жизненоважната ни кореспонденция, научен, емоционален и социален живот в спретнатия колектив от около 50 потребителя. От които в този момент, в сградата са не повече от 5-6, всички нагледани и разпитани за наличието на мрежа. Ха-така, втасахме я – само аз нямам! Притичва се приятел на помощ (моят IT-гуру сър Тони) и след ред-два с команди, решаваме че мрежовата ми карта на дъното е сдала богу дух.

Като човек с типична, нерядно срещана диагноза (хардуерен геронтофил с носталгична обсебеност), си пазя… под масата някоя и друга стара машина Та след като не успях с телефонна поръчка на нова USB-мрежова карта (добре, че и регистрациите понякога не сработват и сайтовете отказват да ме разпознаят! то след тия два месеца сред 4 стени и аз не мога да се позная в огледалото!), решихме с моя IT-гуру да поработя с отвертката. Запретнах ръкавки и разпорих едната барака, измъкнах мрежовата карта и успешно я намамих в habibi (това беше старото име на служебната ми машина, заменило още по-старото sheherazade).

Натискам копчето, благоговейно заела поза тип зелена богомолка пред брачен танц, сплела прашлясали лапички и … мрежата разпозната, нет – йок! Кълне се, че никога не е чувала кой е gate и изобщо, какво е това да си влизаш в нета, както си искаш!? Вместо това, на заявка да отвори някой сайт, лисицата решава да ми говори на китайски!

Брех! Зацъкваме команди, интерфейси (ей, не ми влизат в главата, в потрес съм!), прокарваме пътечки… Who the f*** is XiaoQiang?! През мислите ми прелитат какви ли не подозрения, като първото е хакнали са мрежата! Или само мен!? Е, как пък точно мен? Все пак, трябва да е хардуера, сигурно тая карта нещо не бачка. Я, за всеки случай дай втория пълнител!… Демек, клякай и вади изпод масата барака #2 – моят стар домашен комп. Ей, съжалявам, че не снимах една от външните карти, която има закачена на тая машина от 2001-ва. Тя е за модем. Но ще си я запазя за реликва Слагаме втората карта за тестване – отново пинг само към XiaoQiang!

В този момент вече концепцията за вина на хардуера се спихна като купа с разбити белтъци, оставена до фурната. Подозрението, че някое дете-идиотче нелегално си е включило устройство с антенки (вместо да се заиграва с каквото леличка и чичко са му пуснали на разположение) и не е уцелило дупките, започва да се нажежава като котлон на 18-годишен Раховец с паднал обръч. И да пуши в посока на първия заподозрян – колега от долния етаж. Нахълтвам в стаята му,… следва обяснение, чифт ококорени сини очички, невинен като току-що разопакована led-крушка от поне 75 W! Нейсе, аз имам списък!

- Ще ходиш ли да питаш ония от кръчмата дали не са пускали някакво ново устройство последната седмица?
- Да, бе, ей ся… Само да свърша тук. Що, на теб неудобно ли ти е?

Да, бе, неудобно! На коя точно от трите глави на ламята да ѝ е неудобно (и една да има – малцинство е). Изхвърчам от сградата по посока заведението и нахълтвам сред уханията на шкембе-чорба, цигари, бира и Refan-а на готвачката (в неизмерими с просто вдишване количествени съотношения, поради преобладаване на чесъна). Я да видя рутера… “Кое ся беше рутер! Ма аз не съм пипАл нищо от месеци. То си е тука, те!” – подава ми устройството, но първо изважда със замах кабелите, предизвиквайки рева на жена си, играеща игричка във фейсбук. Пускам един убийствен поглед изпод кавказката си единична веждА и настава тишина… Заключение – невинни!

Е, остана третия заподозрян – самият сисадмин! Звъня нервно и обяснявам случката, както и че познанията ми по китайски не са достатъчни, но единственото име, наподобяващно XiaoQiang е на скъпият ни колега Ву Куанг Манх, който обаче е виетнамец!

- Еее, Гери, чакай чакай.. А бе, аз смених оня рутер в мазето.
- ?!?
- Бе сложих един, китайски, щото няма какво да му се настройва и да му се прави. И той си върви, де. Само че wifi мрежата има май име с йероглифи…
- Е върви де, ходи насам натам и раздава адреси! – промърморвам аз и с почти танцова стъпка подтичвам към сутерена.

- А бе виж, моля те – гласът на системния почва леко да се колебае – че ние с една колежка го слагахме. Дали не сме заврели кабела в lan-порта, вместо във wan!…

Виждам новото устройство, хищно навирило 4 антенки. Обещавам по телефона на глас, че ще проверя (наум обещавам да намеря, когото трябва и да го фризирам подобаващо с томахавка). Естествено, така се и оказа. След смяна на позицията на кабела, горкият китайски рутер започна да мига съвсем здравословно и миролюбиво.

Е, останалото е… pura vida! Отново сглобяване на двете стари бараки, пътьом си отбелязах, че днес съм се научила къде се намират, как се махат и слагат мрежови карти… Старателно миене и насипване на жадуваните ъпдейти в habibi. Глътна ги, примляснa доволно и едва не ме наруга, че съм искала да ѝ набутам мрежова карта на външна USB-пишка.

Машини! Какво да ги правиш… Честит ми първи пълноценен работен ден! И пак останаха винтчета, защо все става като след ремонт на Трабант, не знам

Пролетта идва бавно и тихо,
за да позволи на Зимата да се оттегли
бавно и тихо.

Цветът на планинския следобед
е с оттенък на носталгия.
Ужасна война сякаш
оставила е своите следи -
безброй венчелистчета на раздяла и смърт
в бяло и виолетово.
Много нежно раната се отваря
в дълбините на сърцето ми.
Цветът ѝ – цвят на кръв
Плътта ѝ е раздяла.

Красотата на Пролетта препречва моя път.
Как мога да намеря друга пътека нагоре в планината?

Толкова страдам. Душата ми е замръзнала.
Сърцето ми вибрира като крехката струна на лютня,
оставена навън в бурна нощ.
Да, наистина е там. Пролетта е дошла.
Но траурът кънти ясно, безпогрешно,
сред прекрасните звуци на птиците.
Сутрешната мъгла вече се ражда.
Бризът на пролетта в песента ѝ
е както моята любов, така и отчаянието ми.

Вселената е толкова безразлична. Защо?
До пристанището дойдох сам,
и сега си тръгвам сам.
Има толкова много пътеки, които водят към дома.
Всички ми говорят в тишината.
Призовавам абсолютната чистота.

Пролетта е дошла до всеки ъгъл от десетте посоки.
Уви, нейната песен е само раздяла.

/Тик Нят Хан, 1951/

(Disturbed, “The Sound of Silence“)

Здравей, Тъма!
Не сме били никога приятели с теб, знаеш…
Дете на Светлината съм
Но ме повика и дойдох, закопняла
За тези видения, които ми носиш
За семената, които ми даде да засея
Да усетя как кълнят в мислите ми
В звука на тишината

С мен бродиш в неспокойни сънища
По тесни улици от неодялан камък
Във влажния студ, под уличните лампи с ореол
Пробожда взора ми светкавицата на неона
И в голата му светлина видях хиляди хора
Да разговарят без да си говорят
Да слушат без да се чуват
Да пишат песни, които никой няма да посмее да изпее
Да наруши звука на тишината

“Глупаци!” – изкрещях им – “Вие не знаете!
Тишината расте, като тумор
Чуйте думите ми, бих могла да ви науча
Вземете ръцете ми, за да мога да ви достигна”
Но думите като безшумни дъждовни капки
Попиха в извора на тишината

Бледи кълнове под клепачите
Отблясък от думи на неонов и измислен бог
Отговор на молитви…
“Думите на пророците са изписани
по стените на метрото… и на душите ви
Нашепват в музиката на тишината”

Добре дошла, Тъма
Моя нова приятелко!…

/небуквален превод Flo/

До: Главната редакция на вестник “Шарко-Нюз”
Отдел: Магически създания с божествен, обреден, извънземен и халюциногенен произход
Колонка за реклами и обяви

ОБЯВА


Относително млада (родена след пещерните рисунки в Ласко), добре запазена (без чене, без пердета, все още “на фокус”), атрактивна (активна в тъмната част на денонощието, поради което) фото-ловкиня на дракони предлага на вашето внимание способностите си, придобити в дългата професионална практика.

ПРОФЕСИОНАЛНИ КАЧЕСТВА:

- зверско търпение – диаметър на нервите малко по-голям от тези на тибетски як, клинично изпитани в съвместно съжителство с лами (зъбати чудовища, роднини на змейовете, да не се бърка с кротки южноамерикански тревопасни), горгони-медузи, баншита и годзили до девето коляно;

- добро образование – сертификат за курсове по математичеко магимоделиране, изобразително изкуство (грим, векторна графика на паразитна фауна), хореография и фолклор (средно ниво belly dance, змиевидни ръце, прави/обратни осморки, народни танци, особено необходими за лов на самодиви по Еньовден);

- хладнокръвие – средна денонощна температура 35.4C, забавен метаболизъм (а.к.а зиморничавост), необходим за залавяне на огнедишащи твари.

Предлага услугите си за залавяне на следните магически създания:

- лами (1 до 3 глави), в т.ч. тъщи, свекърви, ревниви любовници, съпруги;

- ненавреме събудили се Спящи красавици (по-ранобудни или по-блудни, прибиращи се в ранни зори или неприбиращи се изобщо); работодателят плаща самолетния билет за връщане в изходния замък;

- змейове или дракони (с/без рога), в т.ч. филогенетично родствени с работодателя или не, хвърлящи огън и жупел или с кротко пиянство (за предпочитане).

- магипланктон – русалки, самодиви, вампири, караконджули, духове (в т.ч. домашни на светлинна диета, посещаващи нощем лампата в хладилника), еднорози (изневерили за първи път); поръчки за гоблини и тролове не се приемат (поради неподходящия цветови профил на кожата им, поемат светлината напълно, а обективът се зацапва необратимо).

Обектите се залавят задължително на фокус, в подходяща цветова гама (или черно-бяло, според натюрела), в предпочитан дрескод (от снимка по бели гащи до ретро, vintage или lomo).

Цени на услугите: зависи от предлаганите на пазара въоръжения (напр. един SONY 50/1.4 би бил добра сделка за залавяне на триглава ламя, забравила да посети за трети път дървото със златни ябълки на тримата братя и заприказвала се за маникюр с Ева и змията (на знаете кое дърво).

За контакти:
ПК: Platan (Шарколес)
Фло-Дра фон Щрак
До поискване (а тя ще ви поиска…)

Толкова много време мина от последното отваряне на онова древно четиво с разкривени букви и позацапани рисунки на коренища, венчелистчета и крачка на насекоми, изсъхнали под особен ъгъл, че вече не помня какво съм чела и споделяла с вас. Знам само, че за последните 10 г. (десет! не може да бъде!!!), “Рецептурник на отварите” не е мръднал и си е все така свеж (в смисъл, не се разпада съвсем като го отвориш на съдържанието), докато за себе си не знам дали мога да го кажа (в смисъл, ако се сгъна за да си прибера разпиляно съдържание по пода, има известен риск от разпад). И това въпреки тоновете изпити отвари за лечение на депресия, за повишаване на самочувствието, любовно биле и въпреки педантичното взимане на дозата (3 х 3 суп. л.) вивалавидавин. А десет години за една вещица са доста представителен период за улягане (приспособяване на рошавостта на мислите към разположението на снопчетата по метлата), стабилизиране (количеството на изпитите отвари отговарят на емоционалния титър при запазване на широчината на усмивката и липса на поражения върху околната посуда), и помъдряване (самочувствието е право пропорционално на качеството на направените магии с положителен резултат, а не на количеството селф-магии в една или друга посока по скàлата за одобрение ЯС (”Яга – Снежанка”). Та след толкова време, мога вече по-спокойно да отгърна пожълтелите страници, защото този път немирно кръжащите дрозофилки на мислите ме водят към раздел, предназначен “само за мъже”! … Хм, учудващо малко странички, обаче. Явно мъжката половина е с доста пестеливи нужди и се справя без намеса на дроги със съмнителен произход, т.е. забъркани от вещици (изключая манджите на собствените им такива, прелитащи в кухнята).

Read more »

“Андре! От кой гарбидж взе този слънцезащитен лосион?! Не мога да си намокря главата!”

“Има ли някакво значение, Хортензия! Главата ти никога няма да стане впечатляваща като моята…”

“Защо не си взех допълнителни кесийки!? Сега ще плащам свръх-багаж,… ако успея да отлепя от тая.. писта?!”

“Изобщо не си мисли, че отзад не те виждам! Чувам как ти щракат… зъбите!”

“Ззззлузззай, зя, пицззз! Кат ми видизззз музззтазите в тазз конфигуразззия – безззззжжжзз да те няма!!”

Пръстите в прашец
Вятърът ме настигна
Чак при слънцето!

Мед по устните
Власинки настръхнали
Само аз не спя…

Хрупкава утрин
Кос приспива звездите
В тревисти коси

Воят на прахосмукачката плавно се сниши до дрезгав шепот, подобно на последните акорди на “Бели ружи, нежни ружи”, изпълнени с много чувство от пушач с поне 30-тина години стаж. Тананикайки в кресчендо “По-добре да НЕ ги вииииидя!”, Жижи изтръгна шнура от контакта. Мисълта ѝ литна към скубането на пресен лук от лехите в двора…, когато живееше в бащината си къща. По това време в градината се бяха изпружили поне две лехи с марули, от оная … бялата маруля, не тия къдрави, тънколистни слаботелесни сортове сега! И поне леха с лук, в чиито щръкнали пера се криеха червеношийките, с надежда за нещо месно и червейовидно, което да поднесе обедното изтръгване на глава лук, с влажни корени и полепнала пръст. По това време смокинята още не се е разлистила, а усещането за стипчивото мляко, което пускаха зрелите смокини напълни устата ѝ със слюнка.
Read more »

Умееш да си безразлично мълчалив
Далечен, непознат, като цяла вселена
В орбита, в която никога не успях да вляза
Когато усещам мълчанието ти да ме издълбава
Отвътре навън…

Умееш да си изграждаш ледена кора
През която не мога да те докосна
А искам, макар да замръзват ръцете ми
Защото някога, някъде,… там имаше вулкан
И леко достигаха до него пръстите и мислите ми
Отвън навътре…

Умееш да ме накараш да се чувствам виновна
И ненужна, като локва под красива ледена висулка
Не, че искаш! Твърде високи са пламъците, в които горя
Така ще изтече всичката ми топлина
Без да мога да те сгрея
Без да мога да те докосна
Изтъняла
Отвътре, навън…

Умееш да ме накараш да повярвам, че не искаш любовта ми
Че нямаш нужда, че ти идвам някак в повече,
а ти не можеш да откликнеш със същото
Умееш да си винаги прав!
Твърде много си изпълнил мислите ми
Твърде тежко е безспирно да горя
Твърде болезнено прераждането без теб
Ще мога ли да изтръгна душата си
Oт дълбините на айсберга
Отвътре – навън…

/PF, “…Now we can hear ourselves again…”/

… не е като никоя друга! Не просто, защото всяка пролет си е своенравна и с променлив нрав като тийнейджърка, която сефте се запознава с огледалото, в което има дефекти по доскоро бебешката кожичка… И не, защото отново снегът се прави на ревнива етърва, която мачка последователните усилия на снахицата да разцъфти като кичеста джанка, вярна на астрономи и астролози, че датата за идване на Пролетта се пада някъде… миналата събота.
Read more »