… не е като никоя друга! Не просто, защото всяка пролет си е своенравна и с променлив нрав като тийнейджърка, която сефте се запознава с огледалото, в което има дефекти по доскоро бебешката кожичка… И не, защото отново снегът се прави на ревнива етърва, която мачка последователните усилия на снахицата да разцъфти като кичеста джанка, вярна на астрономи и астролози, че датата за идване на Пролетта се пада някъде… миналата събота.

Усмихвам се иззад маската. Става ми навик да ходя до магазина след 19 ч. Не само, че е по-спокойно. Просто обичам момента, когато изляза от там… Огромната джанка пред него е като фойерверк от пуканки, избухнал сякаш нарочно за мен. И за щастие не ухае на палмово масло, а с несравнимия аромат на цъфнало дръвче, на мед, на синева… Махам маската и поемам дълбоко дъх!

Да… Толкова простичко и лесно изглежда да поемеш дъх! Дълбоко, ненаситно, с благодарността, че го имаш, че си жив благодарение на нещо толкова простичко и сякаш незабележимо. … Докато не започнеш да се страхуваш да не го изгубиш. Как пък човекът не се научи за толкова години еволюция, че сме тук за един миг! И всичко, което правим, и всяко нещо, заради което сме се закотвили като въшки в косъма на ежедневието ни, всяка придобивка, която ни улеснява висенето на тоя косъм…са мимолетни прашинки.

Трябва да дойде една такава пролет, като тази в момента, че да чуем тишината. Над крясъците, истериите, яростта, алчността, глупостта, егоизма, всичката пяна, избила на повърхността, … се стеле тишината на смирението. На разума, на оная генетично заложена в нас мъдрост, която ни е дала предимство в отбора преди милиони години. Ще оцелеем, разбира се. След всички криви, пикове, спадове, вълни и експоненти, пак ще оцелеем. И ще дойде утрото, в което отново тротоарите, детските площадки ще тръпнат от стъпки, сладкарите в кафенетата ще вдигнат кепенците и ще има дъхаво капучино, а прашецът от канела ще се смесва с предлятната свежест на първата свободна привечер…

Дали в този първи свободен ден ще усетим, че сме се променили? Че сме станали по-добри, по-схватливи, по-сензитивни за болките и щастието на другия, но и по-силни и по-готови да помогнем. Дали ще станем по-смирени, по-способни да оценим истинското необходимо, колкото и малко да е то? Дали ще оценим радостта от това да можеш да усетиш аромата на стръкче теменужки, или топлината от здрависването и прегръдката на приятел? Все още вярвам, че ще се проеменим към добро.

Ако не успеем в тая трудна задача или просто забравим и поемем пак по сипея надолу, поне да има местенца като това тук, дето … има-няма вече 12 години вирее като упорит, многоцветен, рошав храст, въпреки усилията ми да го уморя от страсти И дано да успее да обрисува в снимки светът такъв, какъвто беше в тази… невъзможна, бурна, красива и запечатана зад прозореца… Пролет.

И тази маска си я бива.. В знак на протест към медиите, изиграли немалка роля за рязко понижаване на имунитета на милиони хора по света, поради паниката и стреса, които им докараха с всяка неверна информация. С услужливите изхвърляния в едната или другата посока, с почти садистичната алчност за гръмки заглавия без съдържание и доказателства.

Понеже доста статии, свързани с коронавируса, ми преминаха през главата през последните седмици, може за някой да се окажат полезни, а и за да не се изгубят, пускам по-долу линкове към част от тях.

Наздраве! И ще почерпя, разбира се! То се знае

Няколко статии за изкушени маниаци (РНК, протеини и пр. дълбоки води):

Genomic variance of the 2019‐nCoV coronavirus (link)

Attenuation of replication by a 29 nucleotide deletion in SARS-coronavirus acquired during the early stages of human-to-human transmission (link)

HIV-1 did not contribute to the 2019-nCoV genome (link)

A pneumonia outbreak associated with a new coronavirus of probable bat origin (link)

A new coronavirus associated with human respiratory disease in China (link)

Receptor Recognition by the Novel Coronavirus from Wuhan: an Analysis Based on Decade-Long Structural Studies of SARS Coronavirus (link)

Potent binding of 2019 novel coronavirus spike protein by a SARS coronavirus-specific human monoclonal antibody (link)

NB! Специално внимание на това, препоръчвам го. Интересно четиво е:

Coronavirus outbreak raises question: Why are bat viruses so deadly? (link)

NB! Ефектна симулация на това какво означава “изолация” и защо е важна:

Why outbreaks like coronavirus spread exponentially, and how to “flatten the curve” (link)

Exponential growth and epidemics (link)

… И малко за произхода на вируса:

A phylogenomic data-driven exploration of viral origins and evolution (link)

NB! Четиво със звездичка:

The proximal origin of SARS-CoV-2 (link)

Origin and evolution of pathogenic coronaviruses (link)

Trypsin Treatment Unlocks Barrier for Zoonotic Bat Coronavirus Infection (link)

NB! Предупреждения от учените за “невидима заплаха” още през 2007-ма и после 2015-та г…., но няма кой да ги чуе (или ги е чул този, дето не трябва)

Severe Acute Respiratory Syndrome Coronavirus as an Agent of Emerging and Reemerging Infection (link)

Engineered bat virus stirs debate over risky research (link)

A SARS-like cluster of circulating bat coronaviruses shows potential for human emergence (link)

Накрая по-смилаемото и може би известно на всички:

Coronavirus: The Hammer and the Dance (link)

и преводa на статията на Пуейо (link)

Статията за хлорокина, както и основи на стадния имунитет:

Hydroxychloroquine and azithromycin as a treatment of COVID-19: results of an open-label non-randomized clinical trial (link)

“Herd Immunity”: A Rough Guide (link)

Тук някъде, на това място уж трябваше да има торта. Но ще почака… Засега картинката по-горе би могла да представя ножчето за рязането ѝ. Не съм я забравила, никак даже! Всеки ден около мен, по различно време се разнася прискърцващия звук от зъбките ми, докато в безсилие се въся на природата, на вредните навици на човечеството да се забърква с диви животни (и техните домашни РНК любимци), на всички световни конспирации и глобализацията в цялата ѝ рехавост, щабове и щамове, имуностимуланти и паникообразуващи с маски, без маски и всякакви други катаклизми, които ни въртят напоследък.

Пък животът не е спрял, само защото Генералът казва “Да не излиза!”, защото на мен точно по това време ми е излязъл!!! Късметът да се родя. Според съвсем достоверен източник (няма как иначе, след като ме е отпъпкувал на тая дата), на 25 март нея година е валял обилен, мокър сняг. Не знам дали е формирал нещо като сегашните преспи, но няма нищо случайно! Това явно е идвало да подскаже какъв лют дзвер предстои да се пръква.

С присъща далновидност и името не са ми го дали според канона, че съм си дошла с него (понеже е Благовещение). Но като цяло, благи са не само … тортите ми. Всичко останало се вписва като в рецепта за козунак:

- топла – като млякото, в което шупва маята; ако пък я загреете повече, може така да ви ШШшшшупне, че никога да не се сетите за козунак;

- мека – за съжаление, още не се е научила твърдо да казва “не!”; лесно ранима и уязвима, но дори да я стиснеш и направиш на топка, коматчето после се окопитва и възвръща формата си безапелационно;

- къса се на конци – ох, и още как, като трябва да проследи нишката на някой заплетен и любопитен (най-често научен) казус; както и когато се оплита в конците на собствените си мисли, терзания и обвинения;

- втасва поне 3 пъти – да бе, понякога и 4 втасвания ѝ трябват, че да вдене коя работа е по силите ѝ, коя не. С всяко втасване става все по-готова за финалната пещ, която да я извади хрупкава и замайващо вкусна. Ама докато втаса и повярва, че е готова за този си имидж и консистенция, обикновено трябва доста време, търпение и … обилно размачкване и размесване, до пълно усвояване на натрапчивия вкус на ниско самочувствие и безверие. Не се подвеждайте по някои псевдомайстори, че тестото се бие от масата! Откатът ще е болезнен…

- пече се много внимателно, под непрекъснат надзор, за да се надигне добре и не загори – Е тук вече е висшият пилотаж! Който иска да си го има това чудо, ароматно и вкусно, ще трябва да внимава с реотаните. Разбира се, трябва да я докарате до сияние, с леко намазване с разбит жълтък. Не я ръсете много със захар – не обича! Но ако я оставите без топлина, без нежност, ако почувства безразличие, не чакайте да се надигне и да ви възнагради с цялата си прелест. Просто ще си спихне, стафидите на мечтите ѝ ще си останат сбръчкани, конците на палавите ѝ мисли, никога няма да се разплетат, и ще се получи един твърд, безжизнен и несъедобен продукт (като моите първи козунаци, които приличаха на боздугана на Крали Марко).

С други думи, едно просто нагед печиво, което с натрупването на опит, тези които го обичат, стават все по-велики майстори в това да го докарат до себераздаващ се екстаз и лъчезарие, хрупкава коричка и дъхава, топла и вкусна сърцевина.

Пък да знаете какви майстори сте всички вие, които чакам отново да видя, да ме озарите с усмивките си и да мога да ви задуша в прегръдка, … без ограничения на социалната близост!… Еех, фурната е изключена дотогава. Ще ходя да видя има ли козунаци в магазина… Стана ли 10:30?

Да, да, знам какво ще кажете! Не е каквото си мислите! Няма да омажа любимото си местенце със сметана, въпреки настойчивите намеци на някои зевзеци. И понеже същите звезеци изказаха съмнения за мобилните способности (и желания) на трибуквията на аристократичните особи от женски пол, бях принудена да спретна бета-версия на тортата-предизвикателство (или поне на 1/4 част от нея)…

Понеже 18-ти март взе да наближава скоростно, започнаха да ми се роят разни идеи за състава и вида на ППЖ-четверотортието, което трябва да измайсторя. Преди това, обаче, имаше една хвърлена ръкавица от Сан Антонио за торта, предназначена за една особена компания. Така че това е тортата бета-версия на една от четвъртинките, заложени като идея – шарлота с фин, лек маскарпонен мус, в който небрежно са разхвърляни парченца черен шоколад. А по средата, в полу-слой от бишкоти, лежерно чака в засада портокалово желе. Ганаш от бял шоколад с паяжина от черен завършва визията… Панделката се не яде!

Месец преди изпълнението на ППЖ-то, това произведение беше доставено на адрес “123″ (а.к.а. Университетски изчислителен център, ФМИ), за да стане свидетел на няколко … силно ококорени физиономии!

За сметка на ошашавените петима сисадмини, мрежари и пр. УИЦ-ови шлагерни никнеймове, шарлотата достолепно се чувстваше като у дома си сред намотаните с небрежна грация оптични кабели и друга сисадминска утвар по изглеждащото най-свободно бюро.

Отзивите за вкуса:

- един глас – възторжено одобрение;
- два гласа – задоволствено промъркване на първа хапка;
- два гласа – “Ей, много сладко, бе! Ще ми докарате диабет със сигурност!…”
- един глас с шлагерно, мъжко признание (”Яде се”)
- един отсъстващ (от когото по принцип очаквах най-компетентна и безпристрастна словесна гурме-дисекция, за да напасна рецептата).

Пробването на идеи продължава! Ако някой от тези, които предстои да опитват четверобуквието на 18 март, има непоносимост към някоя от изброените по-долу хрумки, да се обажда навреме:

- “Фереро Роше”
- Червено кадифе
- Храна за Дявола
- Рафаело
- Плодово парфе (сезонни плодове, напр. ягоди )
- Лимонов чийзкейк

… Салфетки?

Денят ми започва на една спирка с пешеходна пътека. И завършва пак тук. Между тях – прах, колела, силуети,… и белите и черни ленти на зебрата. Като миговете всеки ден. Уж ставаш с нагласата да ходиш по бялото само, обаче не ти се удава. Все се случва да свърнеш – било сам, поради глупостта или недомислието си, поради неосъществени очаквания, регургитация на ревност и терзания, та чак до чисто физическата болка. Стъпваш и по белите ленти, все пак. Целенасочено се стремиш да бъдеш обичлив, добър, да се раздаваш, да се размажеш, ако трябва, по тая шарена зеброва козина, само и само любимите ти хора да са добре. И усмивката им, щастлива или благодарна, е способна да те върне в „белия“ път.

Но най-често те мачкат колела… Всякакви ги има! Раждаш се капка, бистра и непорочна, като роса загърнала се в блестящ овал върху есенните листа. Много бързо се научаваш да си част от размазания пейзаж.

Яхваш една гума, после втора те понася нанякъде. Сменяш грайфери, зимни (по-дебелокожи), летни (по-емоционални и повратливи), по-нови, по-изтъркани,…или ти ги изтъркваш, в опити да ги ошлайфаш да са ти „удобни“. Някои уцелват категория лукс, мишелинки. Други все попадат на втора употреба. Колко е трудно в тая ситуация да приемеш, че всяка чертичка, всеки грайфер е издълбан от някой друг преди това, и понякога се чувстваш безсилен да го поправиш.

А ако си много много щастлива капка, намираш колело, което те понася като каляската на Пепеляшка. Виенско колело, London’s Eye, няколко лондонски ая едно върху друго… Чак до седмото небе! Синева, екстази, огнени проотуберанси, пак.. и пак. Забравяш всичко, най-вече себе си, още калта, зебрата. Уви, забравяш също, че не можеш ей така да се носиш до безкрай, скрит на завет сред грайфера, защото и той се износва. И нещо трябва да промениш, за да не дойде момента, в който малко камъче може да преобърне всичко. Малко такова, нещастно наглед, което се забива под гумата и ти отнема и виража, и екстаза, и синевата. Един ден се оказва, че взимаш завоя остро. След няколко месеца, вече спирачките отказват или пък колелетата изобщо не реагират на флуидите ти. И така в лашкане и след опити за реанимация, може да ти се наложи да пуснеш и това колело… “Нека се рее свободно, щом е щастливо така. Ще си намериш друго”, казва вътрешеният ми глас.

Притрябвало ми е друго! Ще си се плъзна сама на въздушна възглавница. И без това всички мечти се оказват въздух и мъгла. Идеални гуми няма, факт! Най-добре да си сам господар – слъзно-сополен коацерват в уютната кал. Няма ръбове, нито камъчета. Ако пък е толкова непоносимо, все ще успея да намеря друго колело, което да ме приюти в грайфера си. Само една повърхностна намазка трябва. Не искам нов двигател, смяна на масло или антифриз. Е, само вътрешна гума няма как да има, ще остане на онова колело, което успяваше да ме издигне високо, високо, … колкото две лондонски очи!

Има и друг изход, да се залепиш на черната лента на зебрата. Да се слееш с дъжда, да изчезнеш, да се стопиш в тъмата, невидима, безмълвна, безцветна. Ще дочакаш камиона, който събира боклука и ще се върнеш в кръговрата. В следващата спирала може пък да си камъче, кой знае… Или колело!? Ама дотогава кръговратът си е все този – кал, после прах, и после пак кал… Но и от нея взорът нагоре води до синева, никой не може да му попречи, не го забравяйте!

Май не трябваше да го четете това, нали?… Случват се грешки в разписа, ама и аз все пак с някой трябва да си допия метаксата?! Не, че сте много наоколо, но и аз не съм приказлива жена, та много не си приказват с мен… Не ми пишете коментари, моля. Само музика, ако ви хрумне! Само това мога да поема в момента.

Ако трябва да изброя музикалните си предпочитания, със сигурност ще се затрудня да опиша стотиците съчетания от ноти, изпълнения и аранжименти, които ме вдъхновяват, радват, разплакват, изригват в душата ми или ме отнасят отвъд въображението. Въпреки многообразието от жанрове (а то е променливо също като настроенията ми), ако някой преди година ме беше попитал “Слушаш ли готик метъл или индъстриал метъл?”, със сигурност щеше да види насреща израз на пълно неведение. И така до онзи хубав ден, когато (не)случайно един приятел ми пусна “Children of the dark”. Мисля, че от мига, в който ме разтърси ритъмът на тази песен, откакто нежният женски вокал “разтвори” сетивата ми, а умелото съчетание на мъжки гласове извика усмивката ми, тази песен трайно разпростря великолепието си в спомените ми. И не само това, ами започна да дърпа невидими нишки, разкривайки една напълно непозната, сияеща радост, сякаш се опитвах да разплета графитено черен и лъскав пашкул на копринена буба. Така стигнах до MONO Inc. и този първи за мен албум, който успя да ме грабне безвъзвратно – “Symphonic Live”.
Read more »

Липсваха ми блогосрещите! Ама колко точно ми липсваха разбрах едва днес, когато ви видях накуп, мили души, след 4 години! Още не мога да си събера крайчетата на ухилената като нахапан геврек физиономия! Невероятно е колко много общи спомени имаме, все прекрасни, кой от кой по-забавни! И все още можем страхотно да се веселим заедно и да споделяме радостите и промените. Е, малко сме пораснали, един се сдобил със снаха или зет, друг с внуче, трети с ишиас, четвърти с ново гадже – кой каквото има А най-веселото беше, че хвърлихме далеч напред шепа светулки – определихме място и дата за следваща среща. Пиша го тук, защото забравяте да си пиете онези там, известните листья, …. за подсещането, начи! Несериозници!

18 март, Дианабад

На всичко отгоре, се сдобих с ново Предизвикателство, отправено от Велин. Цитирам по памет:

- Виж сега… Еднаква торта всеки може да направи! В смисъл, еднаква отвсякъде. Ама защо не опиташ да направиш торта на сектори? Всеки сектор да е различен вид торта.
- Хмм… – вдигам заинтригувано вежди – Искаш да кажеш нещо като торта “Четири сезона”?
- Е, не знам сега, сезони ли ще се нарекат. Ама да са четири различни вида.
- Става!

В добавка Сан Антонио започна артистично да сгъва пръст след пръст, в опит да ме сплаши колко публикации в блога означава това: една за идеята (демек, това е #21а, сър, разбрахме ли се?), втора за измисляне на рецептата, трета за самото правене на тортата, и четвърта за … оценка на изпълнението на ППЖ-то.

Ама много ви обичам! Съгласявам се на всичко и закачливите ми импулси вече са се понесли към генератора на сладко свещенодействие (и рецептурника на отварите е от там ), запазено само за нетрадиционни идеи (любимите ми!). Че то живот без предизвикателства, живот ли е?