~ ~ ~
Коя посока да следвам?
Разперя ли криле – разкъсвам душата си
А уж моя е синевата…

Колко сенки преболява?
И с всеки спазъм – още място намира сърцето
А е колкото орех голямо

Така ми иде някога да отлетя!
Но облак е гъвкав душата
И орехът – в здрава черупка
Просто е нощ
И знам – любовта ти
Ме пази…
И твойта прегръдка

/Flo, 05.2012/

Тази пролет някак си я оставих да си се вихри без да я следвам задъхано по петите, с вирнат по цветчетата обектив или свита от пет ката над някоя двойка божи кравички, опитващи се да си намерят скрито местенце за интимности. Пропуснах периода, когато си кичеше косите с жълти цветчета, както и този, когато навърза панделки по клоните на ябълките и когато пръсна една сутрин златни капки по моравите. Или когато и дойде времето да отръска короните на тополите и да се кипри в чадърчетата на глухарчетата…

И не е като да ми е омръзнала. Или да съм и се сърдила, че си върти копчето на термостата и ме кара да я гледам накриво, докато се чудя сандали или ботуши да си сложа…

Просто я следя, дори не с широко отворени, а присвити в усмивка очи. Дали тази пролет не е различно? Няма нужда да я следвам, тя си е в мен – изпълва ме, разцъфва и ме разлюлява, пълнокръвна и жива като стъбло на лоза… И в този синеок унес, даже не ми се искаше да нося Дейна с мен (сигурно защото все ми се налага да мъкна торби на връщане ). До момента, в който не се изпречи някой особено *сладък* кадър, като този примерно…

И тогава ми хрумна защо пък да не позабърша праха и да не заредя едни батерийки в добрата ми стара сапунерка. Две-три разцъквания в настройките и отново по стъпките на пролетта. Докато не е избягала със смях, да се скрие зад някоя пясъчна дюна.

На това място знам, че един приятел ще каже “Ти пък да не видиш нещо!”, ама ей тъй – в чест на Рошавото – две от нейните любими оплезени цвекета

За интересуващите се – първо цъфтят белите плезльовци, застъпват се с виолетово-сините…

… после избухва великолепието на ярко-жълтите, а накрая идват такива перуники, каквито рядко се намират – тези в кадифено бордо. А ако пък росата ги е посетила или някой скокльо, убедено решил, че никой не може да го намери сред вирнатите листенца… Просто снимайте! С каквото имате подръка! Не апаратчето прави снимката

* * *
Луната ми каза
Видяла те усмихната
Ще ни запази кратер
И облак в млечносиньо
Ако изпусна съня -
Да не настинеш

/Flo, 05.2012/

Здравейте, скъпи почитатели на красотата! В това пролетно време, какво ти пролетно – направо си скочихме от ботушите в джапанките. пътьом захвърлихме палтата, прескочихме саката и си тръгнахме по презрамки! И кой да бъде с вас в този труден момент на, все по-скоростно приближаващи се, празници, имени и рождени дни и балове, ако не вашата съветничка в света на изящното! Вашата репортерка от дамската притурка на Шарко-Нюз, Дъботворка Форестър фон Клюкерсон! Здравейте, дами, домакини, госпожици, лели, стринки, роднинки, всички, на които все е имало поне един случай да посрещате гости и да се тюхкате, че нямате подходящия екстра-супер-изискан сервиз, в който дори и питие с емблемата на рахитично чифтокопитно от мъжки пол, би могъл да мине за шик.

Read more »

Устните ти ме разлистват
На най-съкровената страница
“Любовта е да даряваш”
Пред олтара на гърдите ти
Сливам се с капките
От минутите догарящи…

/Flo, 04,2012/

Слънцето обливаше в лава рехавите корони на дърветата. Още неуспели да разтворят листа, клоните се протягаха към неспокойното небе като обагрените в златист огън пръсти на магьосник. От онези същите, които преди ера минаха по ръба на Острова и оставиха след себе си просеки в гората, посипани с миризлив прах и мазни петна.

Read more »

But let there be spaces in your togetherness and let the winds of the heavens dance between you. Love one another but make not a bond of love: let it rather be a moving sea between the shores of your souls.

/Khalil Gibran/

Вдън дебри зелени, работни, засмени
Създания щъкат добри
Гномфертити си имат – царица умница
И замък под стари върби

Царицата сутрин, преди да закуси
Със изворна чиста вода
Лежерно измива брадичка игрива
Оглеждайки кръшно снага

Нощта ли долази, пристигат талази
От весели шумни тълпи
Факирът ще блесне, магии донесъл
В чалмата от тайни земи

Оркестър мелодии стари подкарва
Цикади пригласят в захлас
Гол череп с фагота стартира фокстрота
И слонът поема със бас

Бал пролетен вихри се, пърхат конфети
И стрелкат се знойни искри
Когото успеят, в сърце да уцелят
Целувка във миг ще дари

Вдън дебри зелени, танцуват на смени
Бълбукат до ранни зори
Горилчо едничък, на клона самичък
В гората се взира и бди!

(на Рошавото с пожелание по-скоро да ни дойде Лятото, че да се разплискаме като водните човечета )

Жар от пръстите ти – наслада до спазъм
Следи от устните ти – настръхнала лава
Под кожата си ми – сок в пъпките кипнал
Не ме послуша, нали?
Превърна ме!… в ненаситна

/Flo, 04.2012/

Ресите на брезите треперливо отмерват такта на дъжда преди още да е дошъл. Има нещо закачливо в потрепването на връхчетата им – напористо изпреварили листата, голи и гъвкави в предизвикателната си младост. Едно странно спокойствие се провира през клоните на люляците, с гранки, предвесници на опияняващ екстаз. Прошумолява над назъбените листа на глухарчетата и се емва към надвисналото небе – да покани капките на танц.

Спокойствие уж, но само докато усетиш ритъма на живота, който от седмица сякаш заглушава тътена на автомобилите. Така дълго чакан, толкова нетърпимо напиращ в пъпките, наляти до пръсване, че когато най-сетне се случи, не остава друго освен да стоиш замаян срещу бухналите облаци на сливите и ароматът да придърпва ъгълчетата на устните ти.

После вече всеки може да я види и усети. Но тази, най-ранната, най-първата, плахата Пролет, която прави първите си крачки в следите от разтопените преспи, винаги ми е най-мила. Като усещането за любов преди още да си го признал на самия себе си. Когато е само полъх, само спазъм, който те обгръща за миг и преминава като вълна, като електричество през тялото ти и някъде там, в гърдите се свива в неразцъфнала пъпка. И всеки път топлина плъзва от нея, когато мислите извайват лицето му, ръцете с цялата жадувана нежност и връщат думите, които плуват по повърхността на спомена като прашец в капка нега.

А после… друг е спазъма, друга е тръпката. Когато цветът се разтвори остава сиянието, топлината от взаимност, хармонията, в която се усещаш като част от самия живот. Всеки нов лист допълва представата за истинското зелено, всяко облаче е покана да го възседнеш и погледнеш от високо, и всяка фраза в трелите на косовете те кара да усетиш аромата на влажните коси… на тревите и дърветата.

Чакаме дъжда – аз и Пролетта (в мен). Усмихнато ми е, спокойно и разнежено, като в уютна и топла прегръдка. А дълбоко там някъде в гърдите ми, пролетните сокове кипят и бълбукат с ритъма на пороя…