Handful of Light

“Кога успя да избуи така?!”, чудеше се учителят Лин, решил да прекоси напряко поляната с полудели треви. Цялата беше озарена с глухарчета, притворили очи заради току-що преминалия дъжд или защото слънцето вече приспиваше сенките. Монахът се усмихна и вдиша дълбоко парата, вдигаща се от дънерите и земята. “Всеки ден да минаваш оттук, да виждаш, да чуваш, да се разтвориш във въздуха, пак е трудно да разбереш това тайнство - кога точно пролетта се претопява в лятото?”

“Сигурно не търся точно това, което трябва. Може би трябва да се вгледам в нещо дребничко, обикновено, което промяната да направи уникално”. В този момент, една тревичка привлече вниманието му. Беше се огънала под тежестта на дъждовните капки, но и не само от тях. Монахът приклекна да я разгледа и под тесния лист видя да проблясва рубинена главичка и крачета. Учителят беше един от малкото в Храма на Светлината, озарени с рядката дарба да разбират езика на всички живи твари.
- Я, червеноглаво мъниче! Какво ли прави тук? Да не си избягало от вкъщи? - тази пролет все още не беше виждал никой от семейството му.

- Откъде ме познаваш? И можеш да говориш нашия език! Какво си ти … изобщо? По-голям си от най-високите глухарчета и даже от нахалната врана, дето ме подгони сутринта. Бръмбар ли си?
- Не, не съм - монахът чак залитна от смях - къде си виждал бръмбар без антени и с четири крака?! Всъщност, какво ли пък си виждал изобщо. Явно си съвсем новоизлюпен. Аз съм човек.

- Човек?! Как се оправяш само с четири крака?А други като теб има ли? Все такива огромни ли сте? Умееш ли да летиш? Аз мога! - гордо се задъха и помаха с антенки мъничето. Една от капките се търкулна по крачето му и спря потока въпроси.
- Много си любопитен. Има още много като мен и сме доста различни по ръст, цвят, по говор и характер. И да, добре съм си само с тези крака. Нямам крила, но пък мога да летя с мислите си. Много хора не могат…

- А пък ние всичките Червеноглавчови можем да летим. И как така всички се казвате “човеци” и живеете заедно, а пък сте толкова различни? И с различни неща ли се храните? Нали не ядете бръмбари?! - колеблив гласец и ново трепване с антенка - Защото пък нас никой не ни яде. Отровни сме, да знаеш!
- Ооо, знам! Иначе, да.. има и човеци дето се хранят с бръмбари. А живеем заедно и се разбираме, защото всички сме част от една обща багра, една енергия ни движи, храни ни, преминава и струи от нас. Така че, като се срещнем и погледнем, усещаме кой какъв е, разпознаваме се, намираме сродните души, с които сме в хармония…

- Нещо като звуците, които издаваме ние? Или миризмите? А как разпознаваш кой човек е лош и кой добър?
- Не, мъниче, светлината е енергията, която дава живот, диктува дните и настроението ни, преминава през нас. От всеки човек струят различни лъчи. Има хора, които са тихи, незабележими, винаги обичат да стоят в сянката, но душата им успява да улови и най-слабия лъч, достигнал до тях. И колкото и малък да е той, те го превръщат в мека, благородна светлина - лъчите на добротата.

Има други, които могат на пръв поглед да ти се сторят светли и добри, но да не усещаш топлинка и нито един лъч не грее от тях. Поглъщат светлината, но нищо не излъчват. В тях тя потъва, изгубва се, както ликът на слънцето в локва, която се изпарява от летния зной.

Ще ги усетиш като ги видиш, в тях няма светлина и доброта, нито щастие и обич. Ние човеците се раждаме с тази способност да улавяме и отдаваме светлина, и през живота си я развиваме и се изменяме, благодарение на лъчите на добротата. Така, дори за тези, в чиито души цари мрак има надежда - ако срещнат някой, който да ги озари с обич и светлина.

Това са хората, от които светлината просто струи. Всеки лъч, който ги докосне, се превръща в бляскав водопад. Те търсят доброто и творят добро - озарителите! Около тях цари радост и те са призвани да я даряват на хората, да гонят мрака от душите им, да изцеляват и помагат. Защото много често има и наранени, които се страхуват и затварят пътя на добрите лъчи, а толкова се нуждаят от топлина!

- А как изглеждат лъчите на добротата? Могат ли да се познаят лесно? Да не са като пъстрото крило, дето небето разтваря след дъжд? Казаха ми, че мога да го видя ако съм търпелив да изчакам малко да поспре дъжда и да се покаже слънцето.
- Хубаво са ти казали. Търпението е ценно и ни е нужно, за да опознаем шарката на света и тази, в самите нас. И добрите лъчи на светлината са по своему пъстри, не винаги така осезаеми. Обикновено струят в очите, в усмивката, по-ясно или по-скрито, но винаги топлят. Така както за слънцето знаем, че винаги е топло и добро, дори когато е зад облаците. Пък дори и сега, когато вече се скрива, виж! Време ти е да се прибираш, мъниче. Какъвто си новоизлюен, семейството много ще се тревожи къде си се изгубил.
- Ама пъстрото крило…
- Друг път ще го видим, обещавам. Ела, ще те занеса у дома.

Монахът протегна ръка и Червеноглавчо пропълзя в шепата му.
Вървяха така заедно към гората, а зад тях меките лъчи на залеза разплитаха сред мокрите треви ефирните нишки на завесата между пролетта и лятото…

Толкова е хубаво е, когато хората се радват! Как да не ги снимаш с такива светнали очи!
Пък и как да оставиш представянето на новата горила на Ему да “виси” само на една снимка от GSM
Малко демонстрация за гъвкавост:

Горилка+сапунер в действие и щастливия собственик:

Намиране на нестандартни приложения:

The Gypsy

(Deep Purple, “Stormbringer“, 1974)

Tell me gypsy, can you see me
In your crystal ball
I’m asking you what can I do
My back’s against the wall
And I can’t hold on much longer
So I’ve come to you, my friend
For now my life seems at an end

I came to see you once before
One hundred years ago
You took my hand and broke the spell
That should have let me go
But my years have gone so slowly
So I’m here again my friend
For now my life is at an end

Циганката

Можеш ли да ме видиш, кажи
Циганко, в кълбото си кристално
Какво да направя, помогни
С гръб притиснат до стената
Няма дълго още да изтрая
Затова, приятелко, при теб дойдох
Май виждам на живота си края

Идвал съм при тебе и преди
Сякаш преди сто години
Ръката ми взе, прокобата разруши
Би трябвало това да ми помогне
Но бавно годините тънат в безкрая
И ето ме пак, приятелко моя
Че животът ми е към края

За какво служат табелите? Освен за предупреждение, привличане на вниманието, реклама и каквато и да било друга форма за предаване на информация, също така и за въздействие върху емоциите. Далеч не винаги положително, но в повечето случаи предизвикват усмивката ми и (естествено) няма начин да си останат незаснети.

Понякога даже няма нужда от табели, картинката сама си е шедьовър. Ето как, примерно, изглеждат “Дверите на науката” в един научен институт. Кадифе и великолепие! Дано да изтупват прахта от ресните поне веднъж на пет години :/

А ето и един позакъснял поздрав по случай деня на труда.

“Глас народен - глас божий!”
В тази връзка, народът ни не пропуска да попита, да изкаже мнение на публично място, да изисква или направо … да си предупреждава! Така де - длъжни са да го чуят!

И накрая един мил подарък от ученици по случай рождения ден на Министъра на образованието и науката! Истинска есенция на родното образование.

Еeeех, ако поне 1/3 от пожеланията се сбъднат, ще си имаме най-благия, най-ухиления, дрогиран, дълголетен, пиян и многодетен министър в новата ни история. И както се казва в писмената на децата…

PZ oт Ger4eto

Днес е рождният ден на един чудесен приятел, добър човек, прецизен фотограф, упорит, винаги интересен и винаги променлив като небето! А понеже той си е и един образован флеймър и преводач , искам да го поздравя с този закачлив небуквален превод на една песен, която ми се стори подходяща, а пък и групата му е много любима (и не само на него )

Честит рожден ден, Ники! :*)

Flaming
(Syd Barrett, “Piper at the Gates of Dawn”, 1967)

Alone in the clouds all blue
Lying on an eiderdown, yippee
You can’t see me but I can you

Lazing in the foggy dew
Sitting on a unicorn no fear
You can’t hear me but I can you

Watching buttercups cup the light
Sleeping on a dandelion too much
I won’t touch you but then I might

Streaming through the starlit skies
Travelling by telephone
Hey ho here we go
Ever so high

Alone in the clouds all blue
Lying on an eiderdown, yippee
You can’t see me but I can you

Закачка

Сам сред облаците сини
На пухен юрган си лежа
Ти не можеш да ме видиш
но пък теб аз мога, ха!

В мъглива роса мързелувам
Без страх на еднорог седя
Ти не можеш да ме чуеш
но пък аз теб мога, да!

В лютичетата светлина се стича
На едно глухарче доста си поспах
Няма и да те докосна! Хич!
но пък…току-виж поискам, ах…

Рея се в небето, сред звезди
Стрелкам се по кабел телефонен
Хей, ти - тръгваме, нали!
Толкова сме, толкова високо!

Сам сред облаците сини
На пухен юрган си лежа
Ти не можеш да ме видиш
но пък теб аз мога, да!

Жарта на деня се претопяваше в последните останки от слънчевия диск, който сякаш прекалено бързо искаше да се оттегли. Настъпваше онзи час, в който жуженето на насекомите затихва, суетнята на птиците също - часът преди да настъпи нощта.

Това беше една от онези първи нощи, когато единствената светлина идва само от луната, ловуваща сред облаците за новия си ореол, и от звездите - огромни гроздове от очи, втренчени надолу, пръснати като искри от срутено в огъня дърво…

Точно такова нещо за миг си помисли и Ралла, когато ръцете и изтърваха тежкия дънер в жарта и предверието на пещерата със съскане се освети от хиляди искрици. Ралла изсумтя и хвърли поглед изпод рунтавите си вежди към купчината кожи в нишата, където спяха малките. Седна до огъня и се сля с нощните звуци. Цвъркота на мишка, последван от глухото тупване на обраслите с пера ноктести крака на совата. Писък на прилепи, излетели преди залез на лов. Дори шумоленето, с което бръмбарите преобръщаха сухите листа по пътя си… Всичко това долавяше острия и слух и търсеше да усети знак за приближаване на враг. Хитри бяха саблезъбите котки, пъргави, силни и безпощадни.

“Въздухът се сменя!”, помисли си тя - време за лов, когато в нагорещената гръд на земята сякаш се отваря бездната, където се крият всички хищни твари. Пламъчетата затрептяха и заиграха по опушените стени. Жу, най-малката и рожба, с въздишка се размърда под рошавата завивка и след малко тъмните, влажни очи засияха.

- Пак си неспокоен. Няма никой, малък, няма да дойде жадния за кръв! - успокоително прошепна Ралла и малкото, топло телце се изгуби в прегръдката и.
- Не, мамо, този път видях друго. Нямаше никой! И пещерата я нямаше, и огъня, нито теб. Но планината беше там, само че … отдолу! Помниш ли, дето веднъж се покатерих на онова дърво и ти ми се кара, че съм толкова нависоко?
- Помня. Дето не знаеше, че като слизаш ще се набодеш целия. Борът на маймуните не прощава.
- Да, ама сега нямаше бодли. И бях високо, много, много високо! Гората приличаше на онези пресни кожи, дето донесохте зимата… мека такава, гъста, но зелена. И беше толкова пухкаво, където и да стъпя, каквото и да пипна! Нямаше пътека и листа, само бели пухкави неща, като сняг, ама не беше студен!

- Жу, все виждаш такива едни неща…
- Имаше всякакви пухкави животни, стада препускащи елени, листа и дървета, и птици, бели, сиви. Но всички изчезваха бързо, точно като топките сняг, дето хвърляме с Менал в реката. Никога досега не съм бил на това място! - очите на Жу отразяваха искрите в огъня.

- Малкия ми, сигурно си първият, който ги е видял толкова отблизо. Това е Купола, Жу! Погледни входа на пещерата.

Детето отмести очи от дънера, който пламъците лакомо поглъщаха, и погледна назад. Пред грубоватия каменен свод сякаш беше спусната тежка завеса - черна, поглъщаща бездна, в която само звездите бяха живи. А луната сякаш беше изрязана дупка в нея, през която се процеждаше светлина от някакъв друг, студен огън, нейде от отвъд…

- Това, което виждаш е Тъмния Купол. Няма форма, няма зъби, козина и нокти няма да видиш, но има много очи, които ни гледат всяка нощ. А ето този бял кръг е Предвестника, Многоликия. Всяка вечер, Големият Пламък се опитва да остане с нас, но Предвестникът изпълзява срещу него. Всеки път е различен, първо блед и незабележим, а след това придърпва Тъмния Купол след себе си.

- Пламъкът цял ден следи сенките на дърветата, на бягащите сърни, цветята, скалите, дори нашите сенки. Взима от тяхната сила и плете тези пухкави бели и сиви неща, които си видял насън - Пазителите на Светлия Купол. Сенките са различни, затова Пазителите също могат да приличат на всичко. Плуват по Купола и следят дали няма да се появи Многоликия да го покрият, да го погълнат завинаги и тогава Пламъкът да си остане с нас. Но всеки ден това бледо лице се появява и Пламъкът бяга, и се бори. В кръв плуват Пазителите само за да го спасят, но всеки път горещата топка не може да остане и се скрива зад планината.

- Старият Омад е ослепял от блясъка на ледниците на върха на планината, когато е ходил да види къде се скрива Големия Пламък. Така и не е рзбрал…

Клепачите на Жу леко се притваряха. Сгуши се в скута на майка си и със сънена усмивка и прошепна:
- Сигурно аз ще разбера, мамо. Само да заспя и пак ще отида там, на Купола! Да видя Пламъка… и Пази-зиитеелиите… - дълга прозявка се сля с думите.

“Въздухът се сменя!” - свежият полъх на спускащата се зора гонеше сенките, Големият Пламък беше на път. А по следите на изтънялото наметало на Тъмния Купол, един мъничък човек сънуваше за пръв път, че докосва небето.

Една от причините, които според еволюцията на растенията обясняват появата на цвета, е атрактивността. Необходимостта да се привлекат насекомите, за да има плод и семе, което да продължи рода. И в резултат на случайната заигравка на гените и неслучайната пресявка, светът се е населил с огромното многообразие от цветове, форми, размери и ухания, без които би бил непоносимо мрачен и скучен. Ние понякога не ги и забелязваме (особено ако по-често ни се налага да си гледаме часовниците, а не борещите се за място между слънцето и асфалта създания), но те са навсякъде около нас - пъстри и разнообразни, досущ като човешките характери.
Едни скромни и почти незабележими, други - фамозно-ярки…

… още млади и невинни или настойчиво привличащи внимание, в пищната си зрялост…

Екзотично-екстравагантни или дъхавия символ на българското…

Дори солидни господа, с одървеняла кожа , не могат да избегнат пролетното изкушение и пускат цветовете в душите си…

Диви и борбени или домашно-разглезени…

Не мога да побера цялата гама, която са способни да изваят цветята и която народът ни е усетил и втъкал в имената. Но поне мога да се опитам да прегърна всички с имена на цветя

Честит празник на всички! :-***
Да ви е живо името и да носите пъстротата и чистотата на цветята в душите си.

С цвят на тревога
е перото отронено
от уплашено литнала птица
С рехави пръсти
разплитат тополите
възлите на облаците гъсти

Искам синия купол!
Усмивките в синеоките локви
И лалетата да прогледнат!
Слънцето искам!
И с него тъгата ти
облачния кораб да последва…

Flo, 04.2008

Имало едно време (и сега я има, и дано да я има дълги епохи още) една пъстра гора. Дали е стара или млада много трудно може да се каже, защото непрекъснато се променя. Пътеки се разклоняват, филизи израстват, заедно с тях рошави храсти и треви, пришълци прилазват или си отиват, а старите обитатели гледат винаги да се попременят, та да си смъкнат едно 50-100-тина години от клоните. Сигурно може да я приемем за стара, доколкото всички гори (и особено дъбравите) са части от една обща, древна и силна гора, обгърнала земята. В едни времена и места са я наричали Ветроклин, в други се е извисявала на могилата на остров Роук, друиди са правели заклинания в нея, а в някои предания се твърди, че дърветата били “изпяти” от древни огиери. Там или тук, сега или в друга епоха, това, което всички гори ги свързва е фантастичната им природа и загадъчност.

Гората, в която се разхождаме се нарича Шарколес. И тя е пълна с чудеса и следи от палави магически създания, като всяка порядъчна дъбрава. Проправени от тролове широки алеи или по-тесни джуджешки пътечки пресичат сутрин полегатите сенки. Слънцето, естествено, е любим гост и, когато има мъгла сутрин, нарочно си оплита короната в клоните, та да си намери причина да се позабави. Може пък да успее да присъства на сутрешния тоалет на феите от езерото

Но да го оставим да си хитрува. Днес сме на разходка с Ентите (братовчеди на онези от Ветроклин, знаете ги ). Шарколес носи името си от светлината, която изтича през дланите на най-многофилизното семейство Енти тук - Дъбокорови. Доайенът на родата е древния Дъбокор Мъхокрак, който предпочита да се подвизава в по-дивата част на гората, че с възрастта е станал малко своенравен. Пък и го мъчи кореновия артрит и през пролетта си кисне мъхестите лапи в снежните води - може пък да помага…

Друг любим обитател е Пъстрокор, с прякори Ориента и още - Голямата стъпка.

Освен, че обича да се разхожда с широка крачка, разплисквайки зелена светлина, много обича да се татуира. Ако сте търпеливи, а няма как да не сте след като сте попаднали в тази гора, ще различите какво ли не по кожата му…

А колкото до прякора Ориента, спечелил си го е с това, че е пришълец от по-топли гори, а и е много музикален. Плодовете му се наричат чинаракаси и се използват от перкусионистите на яката горска банда “Дъб-Fondation-Mix-листинг”.

Да не си помислите, че в Шарколес няма Ентруги?! Ето ви може би най-красивата от тях - Магно-Лия Пеперудокоса. Много изискана дама, какъв маникюр поддържа само…

Обикновено издебва точно подходящия момент да блесне с красотата си, когато една част от останалите ентруги вече са позавехнали, а друга - още не са готови с разкрасяването.

Гномчетата разказват, че тези бели панделки в косите и, всяка нощ какавидите ги изтъкават, а ги навързват пеперудените феи (онези, дето летят на мъхнатите гръбчета на пеперудите). Да ви кажа, гномчетата са големи клюкари и приказките им понякога хич не са за вярване. Но за тях, за феите, вещиците и други обитатели на Шарколес - в следващата разходка

Различно са устроени хората - някои изобщо не могат да свикнат с промените, а пък други са достатъчно гъвкави и без много усилия успяват да се закрепят и справят при всяка промяна в средата. Явно втората група успява да изяви по-изразително гените, които човекът е получил в дар от тежката цедка на естествения отбор, когато наравно с другите живи същества е трябвало да търси своята ниша. И така от пещерите и шатрите, постепенно сме стигнали до милионните, сътворени с въображение, труд и борба градове.

Аз съм се родила в малък град и когато дойдох в София всичко ми изглеждаше като някаква адски объркана мозайка, в която изобщо не знаех как съм попаднала и как да се справя. Както казва един мой колега “Жените страдат от топокретенизъм”. Е, аз бих добавила, че все пак има някакъв градиент и аз съм някъде там, по средата (щом поне с карта се оправям без проблеми). И все пак, в онези първи студентски седмици тук бях изпаднала в пълно отчаяние и ужас. Тогава се бях зарекла в никакъв случай да не оставам в тази “гадна и мръсна София”.

Хмм, да, ама … “голям кадър щракни - голяма дума не казвай”!

Не минаха година-две и се оказа, че завърших, намерих си работа тук, омъжих се и в крайна сметка останах. И все пак имам късмета да съм от групата на приспособимите хора, защото постепенно, от година на година ежедневието ме погълна и даже започна да ми харесва. Забързаният живот внася един особен ритъм, към който така привикваш, че в крайна сметка ако го няма, започва да ти липсва. Сякаш постепенно магията на града полепва по теб, заедно с прахоляка по улиците, миризмата на бензин, кишата и солта през зимата, наблъсканите по тротоарите коли и ежедневната тегоба на задръстванията.

И все пак, всичко, което си постигнал, децата ти, семейството, приятелите, хората, които обичаш, местата, които те връщат в хубавите спомени… всичко това те кара някак да се усмихнеш и да погледнеш наоколо с други очи. Тогава откриваш, че въображението ти може да допълни ежедневните картини и от прозореца на тролея, залезът да придобие очарованието на една градска савана, а уличните лампи да заприличат на палми

Или, че първият сняг може да украси улиците, да предизвика хората да се усмихват повече и да преобрази дори местата, които са ти до болка познати…

Постепенно успяваш да намериш местенце, където дори и в сърцето на града, всяка сутрин да минаваш и да се заредиш с енергия. Където може да усетиш босите стъпки на изнизващата се зима, или да успееш да разчетеш песента на лятото в шарката на листата…

София има толкова много лица, толкова цветове, нюанси, настроения, колкото различни възрасти и съдби е приютила. Остава само да се разходиш по улиците, по алеите, да влезеш в храмовете, да се вгледаш в потока от хора или в поникналите в пукнатините на асфалта цветя, и винаги ще успееш да намериш нещо интересно и неповторимо, което да те накара да се усмихнеш и да кажеш “И все пак, въпреки всичко, тя си е нашия дом, нашия обичан и многолик град”.