Така и не успя да заобича тоя месец – Ноември. Мътната светлина на утрото се опитваше да избута съня или по-скоро мързела, настанил се там със завидната упоритост и вяра, че съботата е дадена специално за него. Друго си е да знаеш, че има един ден от седмицата, в който оторизиран достъп до мислите на тая пъргава жена на следсредна възраст, имаш само ти – всевластният Мързел.

Жижи отметна одеалото, изсули Мързела на пода, до чашата с останки от чай (някаква слабително-подсилваща билкова отвара, която гарантираше цели 300 грама по-малко на сутринта, ако се изпие преди заспиване), и затърси пантофите. Зачуди се все пак дали не може да даде шанс на Ноември с по-малко от обичайната омраза. Дори нощните чорапи са оставени във вид на детски юмручета под радиатора, понеже месецът си е необичайно топъл. Имаше и още нещо тая година покрай Ноември…. Освен 20 годишния кратер, който зейна след като баща ѝ ги напусна завинаги.

Нямаше да вземе китарата и онова триъгълно перце, с цвят на полиран от пръсти кехлибар. Нямаше кой да пита ще има ли кафе, рошав след следобедния сън. Нямаше кой да ѝ каже “Дерзай! Ти можеш!” И тая мътна светлина навън… Жижи сбърчи едновеждието си в опит да глътне спомените, които извираха непрестанно. И особено пълноцветно през Ноември. Сети се какво още имаше в този Ноември – пандемия! И ноздрите ни се разшириха – от маски и бърникане в тях, не заради ароматите на опадала, цветна шума. И свикнаха очите ни да сълзят – от маски, не от магията на утринната влага…

И свикнаха ушите ни – да премятат и сравняват числа, не на дните за срещи с децата и с приятели. Заболели, умрели, ваксинирани, неваксинирани… И свикнаха душите ни да не търсят познатите зад тях. “И това ще мине!” – Жижи се понесе към кафе-машината, прескачайки мисълта за кръвното на Янаки, което се стрелкаше като разгонен заек, безсрамно непредвидимо и необвързано с никакви видими симптоми. Безсимптомен хипертоник нек’в! И нови медицински термини измислихме, харесахме си ги и си ги ползуваме. Като нов тиган за палачинки с някакво вълшебно покритие, обещаващо едва ли не и да ги завие с ягодово сладко, и да са магически полезни.

Нова година – нов тиган! Нови избори – и пак си в тигана! Все същия избор е – да оживееш този ден, и следващия. Жижи сръчно отмести чашката с кипнала ароматна пяна, и сграбчи прелетялата мисъл за изборите. Да бе, сега се сети че днес е Денят за размисъл. Чунким, досега като не сме се замисляли изобщо, сега сефте ще успеем да наваксаме – за един ден. То и бидон със зеле не втасва така. Напълваш го от раз, ама докато стане що претакане има! А ние сега за един ден квото измислим, това. Кой претакал – претакал! Накрая всички – претаковани.

- Не, не, днес мисля да размишлявам само за две неща – рече си Жижи, поглеждайки жадно ококорената вратичка на пералнята. Не е това. Нито размразяващите се двойка кълки с опърлена кожа (откакто ги намери в една бакалия, все от тях взима, че не е фен на птичата епилация). Днес има да мисли по кой маршрут да мине. И какво да навинти на това разкошно тяло…

Час и половина по-късно, Жижи е вече при солунските двама братя. Ден за стрийт и размисъл. Няма по-сладък момент от този да вдъхваш свободата на форми, цветове, детайли и всичко под това сияещо небе. Стъпваш и с всяка крачка сякаш летиш над фасадите. Жижи все си беше мечтала да си има самолет или поне хеликоптер. Обичаше водните кончета, заради полета! Как щеше да е хубаво да заснеме детайлите от правилния ъгъл, без да се гъзурчи в опити да избегне коли, заблеяни пешеходци, пътни знаци и диреци…

Имало и хубави дни през Ноември. Помагат да забравиш всички черни дати и да се потопиш в красивото. Да подадеш ръка на светлината, че да ти покаже онова, което майсторите са искали да видиш! Да почувстваш мислите им, докато се взираш в очите на статуите и барелефите.

Да забравиш грижи, слугинажи, и да прегърнеш спокойствието. Пък да ти разтегли въображението като тегелите на самолетните следи. Ей, тоя Янаки с неговите кемтрейлси – Жижи се ухилва, а хем знае, че трябва ей ся да спре да диша, че бог знае колко варианта и мутанта са подпръцнали отгоре!

Видно е, старите майстори проблем с въображението не са имали. Размах, финес и красота! А дали са имали ден за размисъл, не е ясно. Но денят им е стигал, да останат завинаги.

Намирали са търпението да измайсторят детайла, така че да преминат през вратата на времето недокоснати и свежи.

И още един свеж пухкавел се изпречи на фокуса на Жижи. Добре, че мързелът ходи и по котаците, че иначе нямаше да влезе в албума, така великолепен.

“Като се пенсионираме ще си вземем котка” – беше обещал Янаки. Жижи му викаше, че по-добре куче, че да се раздвижват, ма той коткар! А може и рибки, Жижи ще им нарисува фон на аквариумите. Нежно син, с преплетени фини нишки от водорасли.

Слънцето забави ход, докато плъзне лъчи над кръглите прозорци на Двореца. Светлината се разливаше като затоплен липов мед по стените с мек намек за прибиране. Къс ден, още по-къс защото е свободен.

Жижи прибра апарата в раницата и извади поларчето. Захладнява бързо. А останаха още неща по този маршрут за другия път. Нали щеше да има още един Ден за размисъл. Тогава останалото. И небеса ще има пак пъстри. И сградите са си там, от навечерието на миналия век и по-отдавна. Друго си е да знаеш, че има неща, които се повтарят и съществуват вън и независимо от ежедневната сводка… Телефонът завибрира в джоба ѝ:
- Прибираш ли се? Имам новина – Жижи трепна в предчувствие. Хвърли последен поглед над площада, и небето, и следите от самолети. Май, май… няма да има следващ ден за размисъл, не скоро поне – Позитивен съм.

Е, уелкъм то дъ клъб! Жижи тръгна към дома. Пое дъх дълбоко, дълбоко… с всички аромати на опадала шума, прах, бензин, чинари, следа от кафе, останала след минаваща двойка. Пълноцветен и ароматен – Живот! До другия път!

Той е пестелив, свеж, злободневен, нестандартен! Използва вече надраскани надписи, често нецензурни. Които си ги подминаваме като естествена част от стенния пейзаж и никога не бихме си представили, че може да бъдат допълнени по този уникален и колоритен начин…

Има нещо от стила на banksy. Но освен, че е даже по-тайнствен от него, emircA вероятно е наш си, български (или само софийски) феномен.

Ако не съм обявила Сан Антонио за съавтор в настоящата рубрика, правя го с удоволствие сега. Понеже е доста по-чевръст от мен в изнамирането и снимането на стрийт-арт. И добре, че е такъв, иначе графитът на emircA “Сурва” изобщо нямаше да можем да го покажем Някой изверг успя да го задраска злостно и неспасяемо.

Но за този все още каузата не е загубена и след малко белина, гъба и четка, вече го имаме почти както е бил в оригинал.

Задачка-закачка! Имаме известни разногласия със съавтора кой е изобразения херувим. Боцко или Цецко? Някой ще помогне ли?

Тази торта няма начин да не сте я опитвали, пък макар и под различни имена: йогурт торта, френска селска, медена торта. Прекрасна и ароматна във всички форми, стига да се прави с много мерак и любов.

От рецептата на медовик ми се отвори апетита за сладкарски подвизи. И вече 7 години няма спирка. Първите две – следвах рецепти с усърдие на прогимназистка. След това започнах да вадя всички продукти от долапа и хладилника, които ми роди въображението (и ги има в наличност). После вече следвам интуицията и пробвам смело. Та оттогава досега медовик съм правила може би над десетина пъти, в различни варианти.

Класиката си остава в направата на блатовете. С риск Сан Антонио да плъзне язвителното “я! нов кулинарен блог!”, давам накратко рецептата за блатовете от блога на федорка (линк).

Моите допълнения са малко тук:
- захарта – непълна чаена чаша
- мед – цели 6 суп. л.! без компромис! Ако искате намалявайте захарта, но меда никой да не ми го пипа.
- 150 гр. масло – правим сериозна торта, не си играем на кукли

От сайта може да се види как точно се прави тестото. Точенето си е тънка работа, но не е чак толкова трудно. А предимствата пред готовите 5 блата от руските магазини са безспорни – и във вкус, и в аромат, и в количество! Както се вижда на снимките – правим истинска голяма торта, обикновено с 8 платки. Деветата се смила за поръска.

След като се изпекат блатовете, се тутате още поне час в кухнята, защото обикновено остава тесто, а Янаки не яде такава торта, понеже е шоко-маниак Та останалото тесто се превръща в меденки. В един момент може да скриете десетина с кардиологична форма, за украса.

Кремът е семпъл, свеж, със заквасена сметана. Такъв и трябва да е, за да могат да попият блатчетата, защото докато сглобявате тортата, те са чупливи и сухи като чироз. Но кремът е магически! Сега, моят вариант на крема освен заквасена сметана, съдържа и 250 гр. маскарпоне и ок. 200 гр. разбита на сняг сладкарска сметана. Дава обем, пухкавост и така успява да ми стигне. Освен крема, между блатовете се ръсят смлени ядки.

Тук вече започват ароматните производни:
1) Ако е класически медовик – смлени орехи и тук-там течен мед, върху крема между блатовете;
2) Вариант “Френска селска” – смлени орехи и сладко от боровинки (снимките по-горе)

3) Вариант “Рожден ден” – моя запазена марка. Печени, смлени бадеми и сладко от зелени смокини. Аромат неустоим, вкусът – балансиран! Трайно оставя следи между малкия мозък и последния ред вкусови луковици. И в сърцата на целия ми фенклуб.

Отвън може да украсите или с поръска от деветия блат, или със смлени или филирани бадеми. Кой изобщо ви гледа поръската!? След първата хапка от тази торта настава … тишина! И после взрив от междуметия!

Защо я наричам “Медовик Рожден ден“? Ами все тя ме спасява, когато трябва да направя стратегически ход с ефектна, вкусна торта за повода. И достатъчно голяма! “Торта за наяждане” по думите на рожденика, който получи ей тази…

По правило, рождения ден на Систър е Денят, в който започва Лятото – с пек и задух, после гръмотевици и порой! Традицията беше спазена и тази година. И естествено, осъществяването на тортата беше поверено на мен. Освен всички други качества, медовикът е стабилна торта! Не е някоя дето ще се лашка, ще се размести, ще се разтече и накрая, с гузно-виновен вид, подавате лъжички на гостите, обяснявайки че тортата е пропътувала до Сандански при около 35 градуса в колата (и 41 навън)

4) Вариант “Коледно настроение” – това правих днес. Смлени орехи и златисти отблясъци между блатовете от едно чудесно, домашно сладко от портокалови корички. Закачката в блатовете – чаена лъжичка канела. Уханията в кухнята не подлежат на описание. Очаквам всеки момент да нахлуе някой съсед с внезапен остър пристъп на язва, която само хапка може да оправи. За съжаление, нямам все още снимка, но точно този варинат ще се прави пак – задължително.

Е, ако ви е дошъл мерака да се пробвате – действайте! Ако на вкус и вид съм си спечелила славата с Медовика, откъм качество на снимките има още доста да се желае.

… ама пък от друга страна – няма да се превръщаме в кулинарен блог, все пак

… with Ella

Забелязали ли сте, че ако ви се наложи да променяте дневния си тертип или рутинните движения в пространството (напр. придвижванията по софийските автобусни трасета), винаги е имало защо. Винаги рано или късно разбираш, че закономерните случайности са те извели на точно тая отсечка с някаква цел (едва ли само да те навали дъжда или да се пробваш в цветистите семейни пожелания към шофьорите). Ако пък я пропуснеш, със сигурност съдбата ще намери начин да ти извърти калния номер пак, само и само да подчертае нещо, което до този момент е оставало ненарисувано.

Рисуване ли казах?…

Моя стара, стара страст! Започва от предучилищна възраст, когато обичах да драскам по всяко свободно листче. С молив, химикалки, особено много – пастели и акварел. В първи клас нарисувах портрет на бабата на Бранимира (една моя съученичка) в полето на вестник “Работническо дело”. Това беше повратният момент, в който родителите ми се спогледаха и решиха, че трябва да се заема сериозно с рисуване. И се почнаха едни курсове, та 7-8 години. Обожавах боичките, особено акварела. И досега си спомням упражнението, което Йоана (нашата чаровна учителка) ни даваше – на лист кадастрон да изрисуваме към 20тина ябълки, започващи от най-студената до най-топлата. Приказни моменти! После, обаче, ме подхвана с молива и падна едно драскане на светлосенки, до посивяване и до мазоли в основата на китката (постоянно награфитена). Минахме за малко през маслените бои, от които ми е останал полъх на магическо докосване. Та чак до едно огромно платно – 2 х 2 м – в градската градина, на което трябваше да изрисувам една композиция с макове. Имахме представяне на школата по рисуване по случай фестивала на политическата песен “Ален мак”. Е, който не е пробвал, не знае колко е трудно всъщност . Не пеенето на политически песни, рисуването на голямо пано. В края на приключението бях така омазана в червено, като че съм правила сърдечна операция на мамут.

Винаги си спомням за този случай, когато видя някой майсторски направен графит. Обожавам го този дял от Изкуството и не само, защото съвсем леко съм се докоснала до трудното, да разположиш идеите си в едно такова голямо пространство. Удивлява ме финеса, дълбочината, пъстротата, играта на светлини и сенки, обема, който “диша” в тези рисунки.

А в това особено добри са момчетата от графити-бандата “One for all ideas” (140-ideas). Пак така се случи преди седмица, че се наложи да сменям автобуси. Като слязох и това великолепие грейна срещу мен, а аз… точно тогава си бях с апарата, как да не благославяш съдбата или мадър нейчър, че не те е забравила в закачките си! Паното е разположено по една от извивките на подлеза на бул. България и “Иван Евстратиев Гешов”. Събира в едно цялата хорска пъстрота на Града. Нашия град – многолик и преплетен, както хората и техните съдби, преживявания и емоции. Цветно и усмихващо, с мисъл да прави точно това – да топли и да радва хората.

Общо взето всички графити на тези момчета се отличават с подчертана обшествено ориентирана линия и майсторски финес. Те са рисували за каузи и проекти на Зелени Балкани, за запазване на брадатия лешояд, за царския орел (снимката е заимствана от галерията на Сан Антонио):

Техни са рисунките и по стените на една книжарница на ул. Иван Вазов (пак снимка на S.A.):

Това е може би първата тяхна рисунка, която ме зашемети като я видях наживо в Ахтопол – “Рибарят”:

А това е част от проекта им “LEAVES”, който пак е ориентиран към проблемите, свързани с опазване на природата, на безценната ни и невъзобновима флора и фауна. Щракнах го съвсем случайно от прозореца на колата, докато преминавахме през Велико Търново на път за морето. Разпознаваеми от раз!

С тези кадри и графитите на 140-ideas стартирам една нова рубрика в блога – “Боя и графити“. За около 15 години обикаляне, стрийтване, денем и нощем, двамата с Древния сме събрали доста богата колекция от графити. Повечето са вече показани в неговата галерия и в моя албум в 23hg. Но, тук мисля да пускам снимки на графити максимално близо до техния първоначален вид, т.е. изчистени от всякаки вандалски опити да ги загрозят и надраскат, както и от следите на времето, олющена боя и т.н.. Да видим, ще ми стигне ли моето време и търпение, но в едно съм сигурна, че си заслужава!

…и след дезинфекция

Освен уличното изкуство, мисля да вложа малко закачки и в думата “графит”, пускайки от време на време и някои мои рисунки, за пълнеж и разнообразие. Те са предимно графика и със сигурност ще съдържат следи от нАучна илюстрация. Но надявам се никой да не протестира от това, че ще научи каква е формата на пенисите на тениите или как точно се закрепват към червото. Nice, a?