Много пъти е казвал, че няма нищо общо с рибите. Дори не обича да яде риба! Първата му асоциация за “fishing” определено не е висене на брега с трикрако столче, въдица и кофичка с феерично раздиплен живарник в нея.

Но пък също като рибите умее да плува в свои води от най-различно естество. Без значение дали обстоятелствата го потапят или сам се бухва в поредния бързей. Дали ще е да се метне да пробва някой Никон, или директно ще нагази из филмовите ленти – успява да излезе сух, с добър резултат и оная усмивка “Е, не беше чак толкова трудно, исках да пробвам!”

Също като някои сомове и щуки често е “дълбока вода” – с нейните си тайнства, подводни течения, трептения и бързеи. Но също като сьомгите може да прелети през ручеи, камъни и водопади, за да достигне това, което иска.

На такъв човек какво да му пожелаеш освен много да е здрав, да плува все напред и нагоре, да си следва желанията. И да е обграден с хора, с които да споделя.

Честит имен ден, Ники! :*
Да ти пребъде името с внуци, правнуци, дела, ленти и документи, и много, много хубави спомени!

Просто сезонът е такъв – нито е хептен есен, да си сложиш палтото и да знаеш, че няма да си като сварена скарида в собствен сос следобяд… Нито е лято, да знаеш, че може да ходиш бос и вятърът няма да ти хапе месцата и да ти напомня правилото за буквата “Р”…

Но пък един от тези сезони, когато въздухът става бистър (за разлика от мислите ти), а взорът си избира измежду хилядите нюанси на жълто и зелено, обсипали пътечките вселенски.

А може и да е сезонът, в който обикновено боли. За загубен близък, за изгубен вкус към живота, за погубена надежда, за изгубено търпение, или просто за чувството да си … изгубен.

Добре, че все се намира по някоя добра душа, която да те погали с венчелистче-дума, с цветче-усмивка, с лъч-мисъл насочена единствено и само за теб – нещо, което винаги ти е липсвало, нещо което си изгубил в най-безценния миг. Защото за това са приятелите.

Да ти напомнят, че имаш да посрещаш и следващите пролетни напеви и цветове. Животът е хубав!

Когато се опитвам да избягам от него, от спомена за белите варовици, от ласкавия бриз, напоен с мирис на водорасли и влага като сироп на сладко от смокини.

От спомена за кротката двойка “човчици” на пристанището… Усещам, че не мога без да го видя пак!

Ей тази гледка не успяваше да избяга от мен и отново бях щастлива да я имам всяка сутрин щом отворя очи, всеки горещ следобед, когато чайките се вдигат високо да търсят прохладните течения в синевата.

А тази година, двата сини делфина, двата колоса, двете вселени, двете души, които за десетина дни се сляха с моята – Небе и Море – се постараха със спектакъла. С диплите и воалите, които заплиташе вятъра…

Или с натежалата гръд на бурята, която се изсипваше изневиделица, колкото да разгони смеещите се и тичащи по Дамбата туристи. Или да вдигне чайките и гълъбите като фойерверки, преди облекчено да се усмихне в дъга.

И как ще говорим за Белия град ако го няма Тихото гнездо, със спомена във всяка делва, която си е сякаш от векове точно там, където трябва да бъде – за да остане споменът цял и непокътнато чаровен.

Всеки ден лицето на Морето е различно. Всеки ден настроенията му са изписани в йероглифите, които вятъра вае с лежерната си четка върху вълните.

… И всеки ден се изпращаше зад варовиците с усмивка, със светването на фара, с отдалечената глъч, писъка на закъснели птици, полюшващите се около кея и хълбоците на яхтите, медузи…

И с любимата ми музика.

Макар, че се върнах преди няколко дни, нека тези думи да са само началото на хубава приказка, която с всяка снимка ще ме връща пак там.

Не е да нямам снимки – имам! И още как, и още колко… Но да можех толкова и време да имам, че да ги споделя. Че и както искам… Ще се чака пенсиониране явно. Само че тя пролетта ще се оттече (и в прекия смисъл), докато се накумя. Затова – насипвам малко пъстрина и свежест от една “бирена” серия из Южния парк.

Традиционно си снимам любимите лехи в началото на май, обаче нали всичко бърза та се къса тая пролет – ей, на! Докато се усетя и лалеената феерия за малко да замине.

А имам какво да се види. Има на какво да се възрадва душата, да се усмихне и да поеме всичката тази копринена красота.

… На фона на която, с кеф да издебваш всякакви Майстори на спорта…

… влюбени…

… баби и дядовци на всякаквовъзрастови внуци…

Дори и наперени батковци (заголили бляди зимни бедра) могат да се поспрат, да се порадват на гледката

А отговорни татковци внимават къде капе разтопения сладолед, има ли лавка за царевица, ох – лалета! и… да не сгазят някое четириного…

Има и скептици, въздържали се от първо лятно разхвърляне… Друго си е да си имаш някое горнище!

… други си идват от Малибу и лятото си ходи с тях!

Някои направо си откриха плажния сезон (децата дали вече нагазиха в реката или може още да се поизпънем…).

Много има още, ама ще си ги запазя. Може пък някой ден, Музата ми за приказки и фейски сладкодумия да се събуди, да скокне над всички и да извърчи като новоизлюпен синигер “Я колко цветно и топло, и светло било тук!!”…

Няма угодия! Друга година като се запилее нанякъде, като се замотае и я чакаме чак до юни да ни се яви… Пролетта! А сега ни връхлетя с устрема на рояк гладни пчели, надушили бъчва сладко от вишни. Като се развихри, разви цветчетата, издърпа стръкчетата на тревите, и дори успя да изтегли към слънцето ей, това – близо 60-70 см стъбло!

Че да увеси на него най-страхотно оранжевите камбанки, които може да си представи една зажадняла за снимане душа, която си броди из малката градинка под балкона!

Гледам и не вярвам на очите си! В градинката ни се спотайвала грудка на Нейно Величество Fritilaria imperialis (Императорска ведрица)! Няма да описвам как ревниво дебна някоя хищна “птица” да не и смъкне камбанките, докато си разхожда трътлестия дакел…

А че сега и ей тези бледи, прекрасни лилиоподобни красоти наглеждам.

Раздиплила се е една копринена красота! И не мога да свърша нищо тези два дни, защото ме тегли навън постоянно. Намирам си работа я да простра, я да прибирам пране, дори само да сглобя някоя паянтова щипка и … в следващия момент, вече усещам тежестта на любимия обектив, уютно разположил се върху предлакътя ми

Докато аз клеча в лехата с лалета и гледам да се вардя от гъмжащото семейство на някакви дребни, земни пчелички, които са решили да презимуват в градинката, и сега усърдно се опитват да превърнат всеки сантиметър, свободен от посадъчен материал и горски ягоди, в холандско сирене,… ей, ти я Мая!

Видна квартална хубавица, Мая е на отглеждане на всички, но най-вече на една от съседките ни, която има 3 кучета. Като тръгне с цялата кавалкада от една немска овчарка, и две по-мънички, Мая подтичва заедно с тях и оглежда терена… Да няма изненади! Работа трябва да се върши!

И сега сякаш ме пита защо клеча … като ягодите не са узрели все още! А останалите тревки не стават за ядене.

Сутрин, сладураната обикновено посреща всеки, излизащ за работа от входа, с невинно мяукане изпод най-близката кола на паркинга. А често познатия звук идва някъде отвисоко… От клоните на джанката

Сега е сита и доволна, само леко любопитна. Подушва въздуха, потрепват мустачките, пошавва леко с ушета и продължава покрай пътечката между липите…

И тях не ги подминава лудетината Пролет! Раздипля с невидими пръстчета тънките листенца. И със закачлива усмивка предвкусва мига, когато всеки ще слиза от автобуса и замаяно ще се спре … зашеметен от дъха на липи.

Ееее, обичам да е Пролет! Дива, луда, бърза, ненаситна, разпиляна, жужаща, цвърчаща и зелена! Е, и да съм с бирата из тревите – в свобода и безвремие…