В лятната есен

01_DSC08046_rtbw

До един момент в живота не усещаш границите. Кога си прекосил от пубертета в невръстната младост. Кога от нея си прескочил в оня ярък и бурен цъфтеж, който би трябвало трайно да е оставил следи и да те зарежда. Или когато от този етап пък си преминал плавно в зрялата осъзнатост на късната младост, когато мислиш повече за детето, отколкото за себе си. Във всички тези преходи сякаш виждаш границата, когато си вече отвъд… Поглеждаш назад и си викаш “Кога успях да я премина? Ама … какво пък, не е толкова зле…”.

До едно време. До една граница. Тази, в която трябва да замениш младост със старост. Зрелостта е някак само да омекоти прехода. И докато се щураш в опити да повярваш, че този blur би могъл да го продължиш с години, в един момент… фокусът се избистря безмилостно.

02_PICT2907ubw2

И не си отвъд! Границата се очертава пред теб – кристално ясно, до последния милиметър бръчица. С контур, остър като болката в кръста със ставането сутрин. С безмилостната яснота на числата (години, мерки, теглилки). С повтарящия се алгоритъм при още едно нещо, и още едно…, което си могъл, а вече не можеш да направиш. С преместването на дрешки в другия гардероб, оня… останал зад предишните граници.

Как се преживява това? Как успяват хората да излязат от мъглата, да прескочат тази граница и да се запазят. Усещам, че вървя натам, а всичкото ми съдържимо се дърпа назад. Кога ще мога да пристъпя омиротворена и да кажа, вече отвъд, че емоционално и физически съм съхранила хармонията в себе си. Трябва ли да се откажа от всичко любимо, да пусна любовта да си иде в спомените? Кой може да ми помогне… Идеи някакви? Някой…

BW след дъжда

DSC05603_asbw

Искам и аз да мога така! След дъжда да вдигна глава, да поема резлива, дълга глътка, пълна с чистота и аромат. Да поема всички цветове в една капка.

DSC07584_asgrnbw

Всички движения на облаците, всяко трепване на тревите, всеки стон, недоловим за останалия свят, с който капките се приплъзват между власинките на маковете…

DSC07996_asbw

Искам и аз така – да мога да събера всеки стон на душата ми в капка. Зряла и фокусирана, готова да се откъсне и да ме лиши от толкова много емоции…

DSC08000_asbw

… и да разчисти пътя на следващите.
Искам го този пречистващ Дъжд!…

Цветно – по Графа

01_DSC07891_as

Преди петнайсетина години като снимах със сапунерката сякаш повече снимки правех по улиците. Някак, сега по-тежкарски (и като тегло!) го раздавам – докато се наглася, докато се настроя, докато се назландисам кой обектив да сложа. Явно човек трябва да си има и нещо малко, компактно за такива цели в чантата :roll: Ей, така, да обиколиш любими улички, да се порадваш на пролетта, плиснала се по хора, витрини, входове и магазинчета…

02_DSC07907_as

03_DSC07914_asv

“Графа” си остава една от най-любимите ми улици. И преди, с разкривените плочки, и сега – след прословутия и дълъг ремонт. Хубавото е, че махнаха перките. Аз изобщо не гледам в краката си, като ходя по улиците. Как да гледам там, като ще взема да изпусна някое съчетание на шарки с клонки…

04_DSC07904_as

… или паметна плоча, после да се похваля.

05_DSC07918_as

Сан Антонио е виновен! То вече за какво ли не е виновен се чудя. Но е виновен специално за това, че се научих да се нося по улиците така – от фасада на фасада – с вирнат обектив и брадичка. В търсене на живописен цвят, детайл, форма, балкон, орнаменти… Особено на старите къщи!

06_DSC07917_as

Понякога като се разхождам по улиците се чувствам все едно съм в галерия. Все едно разгръщам албум със снимки и се чудя, сега това тази къща ли е, която съм мяркала из снимките му, или не прилича. Но най-често се чувствам сама откривател и се радвам като дете просто на съчетанието на цветове и идеи.

07_DSC07923_as

Да, Графът е толкова пъстър! Накъдето и да се обърнеш, снимаш и снимаш, и все има какво още да се връщаш и да видиш. Защото току-виж си изтървал някое феерично изографисано ел-табло…

08_DSC07925_asv

Атмосфера има, дух, слънце, настроение, което те увлича. Спомени, усмивки, пъстри сергии, пъстри хора, пъстри хрумки…

09_DSC07895_as

И особеното усещане за Пролет, много различно от онова, дето го имаш за даденост като се заровиш в тичинки и венчелистчета (Велин! ;) )! Усещаш я толкова различна и свежа, докато те размята вятъра, заедно с шаловете, чорапките в стройни редици, опаковка “Зрънчо” по трамвайната линия, листата на кленовете, листата в ръцете на забързана дама с висок ток и елегантно сакце. Докато се оглеждаш да видиш слънцето във витрините, после на снимките гадаеш чий образ си хванал в отражението. Докато хващаш откъснати фрази на пиещите кафе, на чакащите на спирката… Докато накрая не те грабне синевата да ти докаже, че пролетта просто си я носиш във вените. Само трябва да стъпиш на Улицата.

Ако можеха да говорят #5

01_DSC07640_as

Дъжделива пролет, хладна някаква такава. Ни е да се разхвърляш, ни е да си пуфтиш с полар всеки ден. Все повече заприличваме на луковици и всеки следобед половината ми люспи са в раницата. Има едни създания, обаче, за които времето е райско! Изобщо не бива да се заблуждавате, че са бавни и флегматични. Приказката “Докато го хвана … и се шмугна в храстите” е на 100% истина. Enjoy! ;)

02_DSC07628_as

“Е, как може да се гризе така безогледно! Оставил ми е само проводяща тъкан! Съ-се-ди!”

03_DSC07631_as

“Добре, че тренирах за височини по стената на 6-етажната панелка, та сега ми е лесно… Малко лизгаво, обаче”

04_DSC07633_as

“Стига си шавал! Наште казаха да не слизаме от това листо, чак до следващия дъжд”

05_DSC07637_as

“Ооо, късорог пубер! Само ще погледна отдолу…”

06_DSC07642_as

“… обърнатото хрупане не е толкова вкусно. Охлюгургитирам! Губя ценна слуз”

07_DSC07646_as

“Младежи! Постоянно искат да си пробват лепливостта на слузта. Ама така е, като са ги оставили да пасат на самотек…”

08_DSC07650_as

“Ей, Смърф! Ела да се раздвижиш, вместо да фъргаш плюнки по младежта! Демонстрирам – подмушване… ”

09_DSC07652_as

“Отдолу не става, ще ми се контузи темето. С приплъзване тип “горен етаж”?…”

10_DSC07654_as

“Разположете рогцата успоредно, право напред и … приплъзване! Nice and gently! Готов съм за Пистата!”

11_DSC07658_as

“Ей, фитнесджията! Ти ли си сервирал закуска на пистата! Ми разсейващо е,… някак неколегиално!”

12_DSC07660_as

“Аз пък се чудя на зиг-заг дали по-бързо ще я мина. Много добро сцепление има, а и масаж на крака!”

13_DSC07662_as

“На мен все ми се пада най-оглозгания външен коридор!”

14_DSC07664_as

“Няма страшно, дребен! Наблегни на листа от ирис – пълни са с фибри и микроелементи! И на тренировките! Показвам приплъзване с коремоного претъркаляне – тип “Матадор”!”

15_DSC07667_as

“Оле! Диви и рогати смЕ”

16_DSC07669_as

“Проучване на петурата за приземяване. Жилкуване подходящо. Наклон – приличен! Политамее!”

17_DSC07672_as

“Абе, като ти гледам размерите и обема на изпасания треволяк… Трудно ще е това излитане”

18_DSC07675_as

“Къш бе, ципокрил досадник! Какво ти разбира хитина на теб от мекота и грация!”

19_DSC07684_as

“Колегата добре се вихри по петурите, ама … аз съм си най-добре на земята. Не съм някой … Жан Клодлюв Ван Дам”

Свят голям, мокри треви, синеоки локви… Бързат в сочната зеленина, преди да се е измъкнало слънцето от облаците и да превърне тревите в чироз.

А докато текат всички тези разговори, на пътечката пред входа се чува доволно примляскване…

20_DSC07687_as

Кой пък не харесва зелени джанки?!

Селфичат

2010_vs_2021

- (41): Здравей! Виждаш ли ме?
- (52): Има си хас! Толкова много хора те виждаха в тези години! Някои сякаш за първи път.

- (41): Толкова ли се промених?
- (52): О, да. Виж се! Излъчваш толкова самоувереност и лъчезарна красота. Сякаш питаш “Забелязахте ли, че не можете да откъснете очи от мен?”

- (41): Ти пък! Никога не съм мислела такива неща… И ти не изглеждаш зле.
- (52): О, да. Ти си цвят, а на мен венчелистчетата отдавна са ми изпопадали.

- (41): Недей! Очите ти още светят…
- (52): …, но не задават въпроси. Ти си по въпросите. Аз вече знам отговорите. Знам къде се утаяват капките дъжд и къде – сълзите. Знам колко ефимерна е усмивката и нелечима бръчката на челото…

- (41): Е, и аз я имам, погледни!
- (52): Да, скъпо мое младо копие! Имаш я, но цветът на страните ти е свеж. Пълна си с вяра – в любовта, в смисъла на Утре-то. Устните ти вярват в целувката с нехайството на младостта. Знаеш, че ще дойде нова след тази, и пак, и още…

- (41): Ами ти? Какво говорят твоите устни? Виж колко са еднакви с моите!
- (52): Да, еднакви са сякаш. Само, че усмивката им казва друго. “Да се насладим на всяка една целувка, сякаш е последна и няма да има пак, и още…”

- (41): Натъжаваш ме… Защо погледнах в огледалото?
- (52): За да се срещнеш с мен. Да потърсиш онова, което годините не могат да докоснат.

- (41): Има ли нещо такова въобще.
- (52): Има. Ей там, зад бръчката на челото ти. В пъстрината на очите ти, в усмивката. И в сочната младост, и в зрелостта, най-важното е това.

- (41): Какво е то?
- (52): Светлината, която излъчваш, когато си в мир със себе си. Не забравяй да се обичаш, да си вярваш, дори и да няма кой друг да ти го каже и да ти вдъхне кураж.

- (41): Толкова ми липсва, понякога…
- (52): Знам, и на мен. Затова се срещаме, тук!

- (41): Вълшебница!
- (52): И ти! И нали сме с име на Победоносец!

- (41): Я, сменила си Дейна?
- (52): Е, ся… Някои неща остаряват повече от нас, двете… Но тя си е жива и здрава. Праща ти поздрави!

Раздавачът на цветя

Имало едно време един приказен град. Преди много, много години бил построен той от мъдри люде, които искали да съградят мощта на земята в основите на къщите, да уловят светлината в прозорците, да отразят залеза в покривите и да наподобят финия рисунък на листата в орнаментите и колоните. Растял този приказен град с годините, зиме го завивал снегът и димът от комините чертаел изящни графики в резливия въздух. Пролет и лете пък, целият град бухвал в чудни дървета, с изящни клони и фини като коси на русалка листа. Разпервали короните си и от сутрин до залез вятърът се забавлявал да извайва чудни фигури с техните клони, защото бил чул, че така свободни могат да плуват само водораслите и медузите в океана. Затова всички в приказния град ги наричали Водни дървета.
Read more »

По пътя


***
На път към дома
Презареждане с добро
Уморени криле

Ще се събудя…

Трудно е. Бавно и тежко пълзи термометъра, опитвайки се да ме убеди, че е пролет. Като мравка по стъбло със стичащи се дъждовни капки. Ами още не мога да повярвам, че е тук. Не мога да преглътна зимата, студа, това което ми носят. Като да се опитваш да преглътнеш сълзи и да си поемеш дъх, едновременно. Като да се опитваш да цъфтиш, а светлината да ти липсва, като да се давиш от жажда, и от липса на въздух в същия миг. Като да си ослепен от самота зад телените мрежи, всред тълпата.

Събирам си всичките пълзящи и трептящи в мен топлинки – да дам живот на ятото, което се е запътило да се завръща. Да дам сили на луковиците, които избухват в цвят и питат “Защо е толкова студено? Къде е тя?”

Има някаква гавра във всичко това – да ги има цветята ѝ, връзката със сухи чушки на балкона, опустелите саксии – като зимни гнезда, жиците на простора – без дрешка. Нея я няма, а те са тук. И лалетата, колкото са оцелели стоически… А бяха толкова много преди години.

Знам, че е нещо естествено, част от кръговрата, животът си продължава и ще продължава и когато аз се смеся с пръстта. Но ми трябва нещо, в което да вярвам непоколебимо. Толкова неща са преходни, стопяват се, изчезват като че не са били – усмивка, ласка, любов, блясъка в очите. Искам поне да вярвам, че Пролетта винаги ще я има. И сега знам, че се е свила на кравайче в някое бледо лале, като в какавида. Само малко слънце ѝ трябва, да я погъделичка…

Да ѝ каже, че и само едно стръкче живот да има останало, заради него си струва да отвори очи. Да разгъне, пласт по пласт всяка болка – от най-тежките, с ръбати и остри краища, които раздират, до най-тънколистните, примамващи към мазохизъм. Да остави слънцето да ги изцели, да изглади бръчките, да те стопли от луковицата до върха.

Тя си е там. И тук, и навсякъде. Във всичко красиво, което ми е дала. Във всичко нежно, в което усещам ласката ѝ. Като Пролетта…

13

торта

Никога не съм свързвала числото 13 с някаква фатална предопределеност, дори в петъците. Тийнейджърска възраст – като за блог си е супер! Спомням си, как тайничко ме подлизнаха преди 13 години:

- Хм, дали пък… mae-ashi-mae-geri!?…
- За какво говориш изобщо – невинна душа и аз…
- Ееей, мамка му! Зает е!
- Ехооо???
- Aaa, choku-geri става!

Нататък вече беше веселба и емоции. Или по-точно първо емоциите, част от тях силно възпламенителни. Веселбата дойде чак късно вечерта, май след полунощ. Кой да предполага, че това ще ми е най-хубавият ми подарък, правен някога :roll:

Наздраве!
На кръстниците и създателите (LeeNeeAnn и Емуто), с благодарност за обичта, подкрепата и вярата в мен! Благодаря и на всички вас, които се навъртате наоколо и от време на време ме замеряте със закачки. И на онези, които мълчаливо преминавате. Да знаете, че усещам, когато витаете из Шарколес, или се подсмихвате на някоя песен или стих, или пък стъквате огъня в пещерата на Ралла,… или търсите съвет от учителя Лин. Приказки не се пишат лесно, хем е бавно, хем много бързо. Бавно зреят, бързо се разпукват – като царевичите зърна на баба, ония остричките, дребничките, от които ставаха най-дъхавите пуканки в един стар тиган на печката ѝ.

Липсват ми ония години, когато рано сутрин всеки бързаше да отвори блога или блогосферата, а не фейса. Всеки беше нетърпелив да споделя емоции, да пише, да пуска снимки. Уж и във фейса е така, ама … не е същата атмосфера. Кой знае, може пак да се върнем в ония времена на споделяне. Тогава може да си прекръстя сайта на “Фотоблога на пенсионера”. Но все още е рано, все още не! Имам още непоказани красоти, неразказани истории, недовършени фантазии и недокоснати смехове. Ще ходя да си търся пуканки ;)

За лъчите и звездите

oxalis

Мъниче! Отдавна не си броило лъчите, които излъчваш. А знаеш ли, че и звездичките се раждат с прибрани лъчи. Че как иначе! Всеки миг се раждат милиони звезди, мънички слънца. И как би била раздрана плътта на Вселената, ако блеснат изведнъж с всички тези остри пипалца-лъчи. Толкова нароени души, новородени съдби, милиони кръстопъти, остроъгли болки и ярки надежди! Не… Проглеждаш за първи път, усмихваш се за първи път. За първи път плачеш, за първи път протягаш ръчичка и докосваш лицето на мама. За първи път вкусваш сок от ябълка – ой! И вкусно, и стипчиво, и сладко. Като вкуса на живота. С всеки първи път, по един лъч струйва от теб. Озарил света наоколо със заявката:

- Ей! Тук съм! Част съм от дъха на живота! От ритъма на капките, от цвета на небето. От плътта на листата, и студа на снега.

Е, светът те чува, в ефира се носят лъчите ти. Кога по-ярки, кога притреперващи от страст или страх, кога приглушени от тъга или крещящо виолетови като болка. Докато не достигнеш до мига – да не можеш да си ги преброиш вече. Станал си като… игленик! Много са, нагъсто, на сектори. Различно дълги, а някои – откъснали се от теб завинаги. Какво пък, има и няколко, които са ти особено скъпи. Не лъчи – цели снопове светлина, които режат тъмата и правят мост с лъчите на любимите ти хора. Защото човекът е това – нишка в мрежата на живота. Не комета, изряла и изгоряла самотна. Не подхвърлен нагоре камък, паднал метри надълбоко, изгубен за света. Не изригнал вулкан, изпепелил дърветата, дръзнали да украсят снагата му.

Мрежа от светлинки е и никой не може да му я отнеме! Винаги с теб, с мен, с него, с бабите и децата, с приятелите. С хората, които си срещнал и тези, с които още имаш да делиш лъчи. Какво като са много и не можеш да ги преброиш! Нали това искаше, мъниче? Да бъдеш звезда! Сега си – зряла, рошава такава, игленичеста, но… грееш! Осветявай, стопляй, създавай и не се страхувай да откъснеш лъч … за вълшебна пръчица на някого.

hoya

Next Page »