Готова съм да си изтърпя всички изразени (и най-вече неизказани) възмущения за забавяне на продължението за Виетнам. Виноват Няма да се отклонявам с оправдания, а продължаваме напред. Предишният път ви заведох в планинския рай на Там Дао. След него се върнахме в Ханой, за престоя там ще разкажа в следващата част , и после поехме пак в западна посока, към провинция Phú Thọ (произнася се горе-долу като Фу То). Провинцията се намира на около 100-тина км северозападно от Ханой и е един от най-бедните региони на страната. Основният поминък е земеделието като се отглежда предимно чай. По време на пътуването подминахме фабрики за обработка на листенцата и много терасирани хълмове в подножията на планините, засадени с чай.


Крайната цел на пътуването ни беше обгърната с известна тайнственост. Виетнамският ни главен капелмайстор и организатор на експедицията Манх, беше заредил багажника с всякакви стоки, свързани с ежедневния комфорт като кутийки с чай, кафе, бутилки с минерална вода и няколко кашончета бира. Преди да тръгнем, изпускаше по някоя информация от сорта, че мястото, където отиваме не е като Там Дао. Че там хората са … “малько особени”, принадлежат към едно от многото етнически малцинства в страната. Поради което беше подложен на старателни подпитвания къде точно отиваме, какви ще са условията, на което той махваше с ръка присвил примирително очи:
- Ама има ли вода?! – питам с лек ужас.
- Ииииима, бе!
- А ток? Нали купихме и настолна лампа за бинокулярите…
- Мда, да, има. Обаце, цесто може да спира ( ) Са видис като стигнеме!
Е, трябваше да се примиря и да му повярвам напълно. Друго не оставаше, защото колата се катереше и слизаше по хълмовете като в палав, разтеглен вариант на онези влакчета по лунапарковете. Пътувахме към националния парк Xuân Sơn.

Малко суха статистика за парка. През 1986 г. е обявен за природен резерват, а през 2002 г. – за национален парк. Заема площ от 150 кв.км. и обхваща югоизточното подножие на планините Hoang Lien. Отстои на 45 км от сливането на Червената и Черната река. Паркът е известен със запазените влажни тропически гори (11 000 ха) и карстовите планини с множество пещери, изобилстващи от прилепи.

В местната централа на парка трябваше да се спрем за представяне пред администрацията. Още с излизането от колата ни обгърна зной, какъвто нямаше в Там Дао. Мястото е с по-ниска надморска височина и жегата безмилостно те засмуква. Като се добави и влагата, не е чудно, че едвам издържахме подготовката на документи, разрешителни и подписването им, преди да продължим. Следобяд стигнахме до селцето, което трябваше в следващите седем дни да ни приюти.

Доколкото си спомням, Манх каза че селцето се казва Зо. Оказа се, че отношението на държавата към етническите малцинства (като това в селото) е доста толерантно и грижовно. Отпускат се парични помощи, които гарантират покриване на основните нужди. Всички райони са електрифицирани, селото има голямо новопостроено училище. Освен това, местните са оставени да живеят съобразно техните традиции, въпреки че са в буферната зона на парка, без да им се забранява да влизат в него. Същевременно, се задължават да съблюдават строгите ограничения за сеч или опожаряване на горите, избиване на животни и др. И те си пазят гората ревностно! За тази една седмица, докато обикаляхме из гората не видяхме признаци на някаква безогледна сеч, свлачища или опожарявания.

Въпреки опасенията и недомлъвките на водача ни, местните хора се оказаха много дружелюбни и усмихнати. Всяка сутрин и привечер, като отиваха или се връщаха от полето (беше сезон за жътва на ориза) минаваха покрай нас и се усмихваха, махаваха с ръка. А децата, както винаги, проявяваха огромен интерес и даже с тази малка госпожица доста си поиграхме на гоненица, докато успея да я заловя в кадър

По средата на експедицията се убедихме, че нашият мил домакин Манх е страхотен в организиране на детайли с местната власт. Така беше спретнал всичко, че никакви проблеми нямахме с кървавия ни занаят. Бяхме настанени в къщата на кмета, хранехме се в къщата на горския, а няколко от момчетата в охраната на парка бяха наети за помощници в работата ни. Пълно щастие и хармония!

Това е къщата на кмета, където бяхме разквартирувани. С подобна конструкция са всички къщи в района, приличат на високи наколни жилища. На долния етаж са стаите, а на втория се намира едно огромно помещение, без да е разделено на стаи. В къщата на кмета тая голяма одая се използваше, за да се посрещат гости за тържествен обяд. По принцип, обаче, това огромно и проветриво помещение се използва от семействата за всекидневна и за спане. Има място за всички, спят на матраци или постелки на пода, достатъчно е просторно, за да не страдат от жегата, която не е по-малка и през нощта. От този модел беше една от къщите на горския, г-н Мань (о, небеса, имаше думи, които по никакъв начин не ми се отдава да повторя, камо ли да изпиша на български ).

Всяка сутрин отивахме по главната селска улица до къщата на г-н Мань на закуска: горещи тънички къдрави макарони, с едно прясно кокоше яйце, сварено в тях. Много вкусно! Изобщо горският готвеше много добре. Само да вметна, че ако не сте яли пилешка (или свинска) супа с тиква, невероятна е! От всички храни, това е може би едно от нещата, които най-много ме впечатли за цялото ми пребиваване във Виетнам.

Като заговорихме за местните ни приятели и за обстановката, селото кипеше от живот. Особено главната улица, към която имахме изглед от къщата на кмета. Сутрин, по нея се спускаха стадата огромни (но кротки) биволи. Черният цвят на кожата им се виждаше само, когато се връщаха от “баня”. Иначе си изглеждаха като бетонирани с рядката, полепнала кал.

След биволите, по Главната минаваше на инспекция г-жа Lợn Nái – свинята-майка, изключителна местна забележителност!

Както се вижда, улицата е като минно поле, в резултат на преминаването на биволите, а мисис Льон Най старателно проверява чревното състояние на товарния добитък. После отива да види дали са отворили магазина на кмета (срещу нашата къща). И пътьом позира с мотоциклет… и любопитен швейцарски професор за мащаб

Накрая се връща у дома, че трябва да се отглежда многочисленото домочадие. Като този сладур в блонд-райе

Междувременно, на сцената се е появил и Кмета. Всяка сутрин най-тържествено обличаше снежнобяла риза и поемаше по улицата към сградата на пощата. Отиваше и пускаше компютъра и рутера, за да осветли селото с благодатта на wi-fi връзката. Да, правилно прочетохте! Имахме си интернет достъп дори в това село, в недрата на една от най-бедните провинции, сред биволите и щъкащите пилета, кокошки и прасенца. Изобщо, селото изобилстваше с контрасти. Местни традиции и съвременност в такъв своеобразен букет, че се замайваш да гледаш, да попиваш всичко и да запаметиш всички цветове, картини, звуци и “хубави въздухи” (както казваше Манх за привечерния оборски аромат)…

Имаше си дори и бар, в който се гледаха мачовете от световното! Една сутрин на път към мрежите, Бойко беше заварил телевизора да си гърми, а няколко запалянковци самоотвержено похърквали по столовете…

Стига за селото, отиваме в гората Всъщност, още с пристигането се заехме да обходим местността и да намерим подходящи подстъпи към дебрите на парка. А това се оказа тежка задача. И тук, както в Там Дао, стръмнините започват директно от нивото на пътя и да се покатериш по-нагоре през гъстата растителност и огромните паяжини, не е леко.

Дърветата са огромни, в арката на корените им може да се скрият няколко човека.

В близост до пътя дърветата са с табелки, с имената им на виетнамски и латински. Паркът може да е сравнително отскоро, обаче хората са се постарали да направят необходимото, за да се използва за обучение на ученици и студенти. Че и на останалите туристи.

Все пак с развития усет на Жан за намиране на катерливи пътечки, успяхме да се доберем до две пътеки, които ни изведоха над пътя, на относително равен терен за разпъване на мрежите.

Г-н Мань и помощникът му бяха нарязали бамбуковите пръти, малко дебелички и прекалено тежички за носене. Овързахме мрежите на пътя…

… и се започна една битка с мачетето, за разчистване на просеки. За разлика от високопланинската гора в Там Дао, тази тук изобилстваше от папрати и палми. Листата на много от палмите са адски бодливи в основата си и доброто разчистване на просеката за мрежата е много важно, за да не се оплете и скъса.

Първият ден ми връчиха мачетето с бойната задача да направя просека, докато мъжете изкатерят тежките пръти с мрежите по стръмното и аз като се развихрих, като се развъртях с брадвето (почти като Юджийн )! По едно време усещам, че някой(нещо) ме яде! Злостно и щипещо! Оказа се, че правейки се на фадрома, съм нападнала един мравуняк и империята отвръщаше на удара. То пак добре, че не бях повредила гнездо на оси. Паяците не ги броим колко са огромни, ще ги видите по-надолу. Но и в това място гората гъмжи от всякакви пълзящи и жужащи членестоноги гадинки.

Не мога да повярвам, че в разказчето за Там Дао съм пропуснала един съществен елемент от фауната на този тип джунгли – пиявиците. Когато ми разказваха, че не се усещат от човека, докато го полазят и пият кръв, не вярвах. Е, наложи се да го повярвам. Тези малки същества (дълги по около 1 см) си живеят по листата на дървета и храсти и полепват по теб, докато минаваш. Капят от дърветата заедно с дъждовните капки и никаква екипировка (пълно бойно – дъждобран с качулка, плътен панталон, натикан в гумените ботуши) не помага. Проникват на всякакви места (вкл. някои по-интимни ) и ги забелязваш и броиш чак под душа. Нищо страшно, дето се вика, само после кървиш още 10-тина минути, след като са те пуснали Много кърваво стана. Ето и снимка на една от стаите в кметската резиденция, която сме пригодили за лаборатория.

Синьото столче с възглавничката е моето работно място. Затишие преди следващата проверка на мрежите.

От трите посетени места, Ксън Шън беше това с най-много и най-разнообразни уловени птици. Но като цяло във Виетнам успехът ни с улова беше доста по-малък, в сравнение с Етиопия, например. Въпреки това, изскочиха доста интересни неща, които ще ни държат твърде заети поне още 1-2 г. Наложи се няколко пъти да местим мрежите и се замисляхме дали да не сложим няколко в равнината. Например, близо до оризовите поля на селото…

Мисля, че няма друго такова невероятно и красиво зелено в природата като това на оризовите поля! По-светлите участъци са на вече узрелия и готов за жътва ориз.

И понеже нямаше чак толкова много птици, остана време и за обиколка на околността. Така се случи, че тръгнахме след един обилен дъжд и изпаренията добавиха много към и без това впечатляващия изглед.

С типичния за северен Виетнам конусовиден релеф, планините Hoang Lien са известни с варовиковата си скална подложка. Това, в съчетание с влагата, е предпоставка да се обрауват много пещери. Склоновете на забулените в мъгла и изпарения конуси са обрасли с девствени тропически гори, сред които и някои особено красиви екзоти…

На всеки завой скачахме на врата на шофьора ни да спре, изсипвахме се от колата и наставаше блажена тишина, прекъсвана само от цикадите, надпяващи се след дъжда, и от звучния затвор на Дейна, захапала редичка кадри за поредната панорама

Подминахме и други селца като нашето Зо…

… и живописна рекичка сред джунглите.

Манх много обичаше да ни нагласи за групова снимка на всяко място, което посещаваме. От дясно наляво: Манх, Туань, Жань, Мань и … Бойко. На врата ми виснаха още 3 апарата, с които повторих и потретих този кадър

Остана време и да се насладим на местната фауна, докато ходехме по пътя към мрежите.

Имаше пак невероятно изобилие на пеперуди…

… водни кончета и бръмбари…

Кметът си имаше малко басейнче в двора на къщата и по дъното му топуркаха тези хубавци. Няма да казвам що карантийка излапаха за тази една седмица. Забавни са като се хранят – тъпчат с палци в устичките като че са били на оризова трева поне месец.

Но… това, което най-много ми смразяваше кръвчицата беше гледката на ето тези животинки, лежерно правещи са незаинтересовани от теб, докато седят в центъра на гъстото си и лепкаво ковьорче…

Тъй като ги гледате, в диаметър са някъде около 6-7 см, може и малко повече да бяха… женските! Мъжкия е ей, онзи червеничкия джуджо на последната снимка И тези паяци са си намерили майстора, обаче! В клоните пърха едно птиче, първи братовчед на колибрите, което не само че ги похапва, ами и успява да изтръгне паяците от средата на мрежите им! Това са птичките от род Arachnothera. Дори успяхме да хванем една Arachnothera magna с цената на кило кръв и метър кожа, които Бойко плати, докато се бореше да извади тоя дългоклюн дзвер от мрежата.

Често срещани бяха и индийските пръчици. Във всякакви форми и отенъци на зелено и кафяво. Мисля, че е ясно какви намерения имат ето тези двете…

А тук други две вече са преминали към действие…

И по традиция, завършвам с чувството за хумор на безценните ми колеги. Една вечер седим и пийваме чай, следим нощните пеперуди как се вият около лампите и Манх ни разказва за домашните си любимци.

- Аз имам в Ханой една… една ко..кош…котка! Много е хубава! Имам и мъзки ама не много добър. Несто не се справя! Сте си взема от тук, в селото има много добри. Такива … с по девет такова… как се казва? – показва изразително долната част на китката – Такова израстъси на крака! По девет! – повтаря в екстаз.
- А другия мъжки какво ще го правиш? – интересува се Бойко
- Аааа! Ми какво… За вецеря! – махва с ръка Манх, как пък може да не сме разбрали нещо толкова елементарно.

В тои момент се случват няколко неща. Първо, удря ме миризма на изгоряло. Бойко така се е втренчил в Манх, че си запалил цигарата откъм филтъра… А откъм двора пък се разнася истерично кудкудякане.

- Quickly! Насам! Some диви животни нападат! – от вълнение Манх го удря полиглотизма, а всички скачаме да видим какво е подплашило кокошките. Така и не разбрахме от какво са се развълнували, но Манх повика момчето от къщата с някаква молба. Младежът се приближи с петела в ръце… А Манх ни показа гордо какво е имал предвид под “девет израстъка” – шпорите на петела
- Ама… Манх! Ти си имал предвид “кокошка”, а не “котка”?!? – професорите обичат да са наясно
- Ми да! – Манх чак сега разбира защо съм се хванала за корема от смях – Ти какво помисли? За вецеря да направи котката?!!

Хубаво място, екзотично, неподправено и истинско! Много различно за нас и незабравимо. Време е да потегляме пак към Ханой. Ей го, Манх вече е подготвил фактурите и документите за следващото място…

До следващия път и дано имате пак същото търпение! :*

(следва продължение)