С наближаването на края на престоя ни в Зивай, все повече чувствах как часовете и минутите се ускоряват. А заедно с тях – моето желание някак да забавя времето. Или поне да успея да намеря равновесието вътре, в себе си. Сигурно всеки се е чувствал така раздвоен между желания и реалности, като че ли по течението между два бряга. Единият, в който рутината и ежедневието са ти изградили персоналната килийка, с лепкавия восък на задължения и отговорности, и меда на удовлетворението, на радостта, която просто изпълва думата “у дома”… И другият – далечен, прекрасен, ефирен, като криле на водно конче, осъзнало крехкия, но запомнящ се завинаги, миг щастие, синевата на любовта, безметежността на полета…

Раздвоени или не, дойде последният ни ден в това райско кътче. Сутринта беше запълнена с преглед на материала, подреждане, прилежно прибиране на мрежи, микроскопи и стъклария. Тюхкане как ще си поберем преливащия багаж и мятане на любопитни погледи към групичката младежи, които оживено обсъждаха плановете за следобяда. Така към обяд, вече достойно огладнели, се натоварихме в джипа и се оставихме в ръцете на Тъкли, нашият гид за този ден, биолог от Националния парк Абиджата – Шала. Невинният план беше да отделим следобяда за посещение на парка, а тайната ни мисъл пак беше свързана с работа – да гребнем вода от поне едно езеро, за да проверим има ли солнични рачета (нали знаете – професионално изкривяване ). Тъкли и Гърма леко се подсмихваха, без да ни казват какво ни очаква. Засега на преден план беше изхранването на групата, която Хенок стовари в туристическия хотел в Зивай.

Тази снимка, както и някои по-надолу (особено тези, на които е спипан разказвача ), са любезно предоставени от Тъкли. С поръчката за обяд пак имахме известни задявки, понеже аз реших да пробвам дали всички екзоти (пица, спагети), написани в менюто на един етиопски ресторант, са възможни. Оказа се, че не са! И така поръчвах три пъти, докато накрая пак стигнахме до любимото fish goulash. Май споменах, че наблегнахме на тилапията на местна почва, а това ястие се прави с нарязана на малки парченца риба, запържена в червен пипер, лук, червени чушки, може и малко домати. Хенок, обаче, реши да ни покаже какво може един истински етиопец и си поръча сурово говеждо. Скоро вече потриваше доволно ръце пред голяма чиния с 3-4 къса абсолютно сурово месо, достойни по количество за подрастващ бенгалски тигър, гарнирани с навития на руло инджера-дунапрен и едно филджанче (малка, вталена чашчица, в която се пие силно, турско кафе, бел. раз.), пълно с някакво пиперено сосче, изглеждащо отровно люто.

Имаше и две ножета, които Хенок със замах остреше едно в друго, преди да си реже тънки резенчета месо. Увиваше го в инджера, потапяше ги в отровната смес и с голямо задоволство го мушваше в уста. Ние с Бойко гледахме все по-ужасено и вече виждахме как в червата му започва да се гъне поне една лентичка говежда тения. Останалите две момчета реагираха различно. Гърма си призна, че не му е вкусно месото така и винаги са му казвали, че не е истински етиопец, понеже не яде сурово месо. А Тъкли просто се забавляваше с изопнатите ни физиономии.

- Добре, де, не те ли е страх, че ще се заразиш с говежда тения?! – Бойко реши да стресне Хенок.
- Неее – младежът размахва ножката – Аз си имам албендазол!
- И какво? Сега като обядваш, си пийваш лекарството… – на това му се вика подлъгваща професорска тактика
- Нееее! Не сега! – момчето продължава апетитно да дъвче и авторитетно да обяснява – Сега няма на какво да подейства. Ще изчакам така…4-5 дни, да започнат… ааъъ, да мърдат вътре ония… червеите. После си изпивам лекарството и всичко е ОК.

Подготвен, бре! Няма какво да кажеш! Обаче, не всички етиопци са така светнати по въпроса, а яденето на сурово месо е много популярно. Че и се смята за признак на богатство и благополучие. С този навик Етиопия е на едно от челните места по случаи на заразяване с говежда тения. Ако някой е особено любопитен за цикъла и на развитие, може да се запознае тук. А ние ще пием кафе!

Пак отваряме скоба за нещо, което е така дълбоко вплетено в традициите на Етиопия, че се е превърнало в емблематично. Счита се, че кафето произлиза от югозападните провинции на Етиопия, по-точно провинция Каффа. Кафееното дърво (Coffea arabica) обикновено расте на надморска височина от 1300 до 1500 м., но може да се култивира и на височина до 2800 м. В Етиопия пиенето на кафе за светски нужди, извън религиозните церемонии, е било официално забранено от ортодоксалната църква чак до царуването на Менелик II (до към края на XIX век). Сега, кафеената церемония е част от ежедневието на всеки етиопец и атракция за чужденците. Казва се, че всяка къща има кът за кафеена церемония. По правило, кафеените зърна се изпичат и смилат непосредствено преди варенето на кафето, но естествено, в сегашно време това е елемент, който трудно се спазва. Мястото за церемонията е оградено с ефирни завески, ресни, или шалчета. По пода задължително се разстила трева, върху която се нареждат няколко малки столчета. На едното се поставя мангал с керамичната кана, в която ври кафето. На друго, сяда изпълнителката на церемонията – винаги жена, по възможност, облечена в традиционно облекло (между другото оромийските бели женски роби бяха изпъстрени с шевици и гайтани много приличащи на нашенските носии). Счита се, че кафето се приготвя от най-опитната жена в домакинството (а, бе тая дето размахва ръжена и сигурно най-добре прави македонско Ф ). На трето столче се поставя друг керамичен съд, в който се пали тамян. Всяка церемония е съпроводена с много пушеци и аромати…

Към кафето се поднася обикновено купа с пуканки или печени семена, смес от ечемик, слънчоглед и др. (т. нар. храна за птички). Готовото кафе се разлива в наредени на голям поднос филджанчета. Когато си поръчвате кафе в ресторант, ви карат да си изберете – кафе от машината ли искате или т. нар. … cultural coffee

Слънцето напича и е време да тръгваме. Поемаме на юг, по познатият ни вече път за Вондо Генет. Националният парк Абиджата – Шала обхваща 887 кв. км., в които се включват двете езера и хълмовете между тях. Надморската височина на парка варира от 1540 до 2075 м. Това, което знаехме за мястото, беше че Абиджата е плитко, солено езеро, в което идват да зимуват хиляди фламинго.

Отбиваме се вдясно от основния път и преминаваме пропусквателния пункт на парка. Пътят става черен, но равен и удобен. Полегато се спуска по платото, а от двете му страни се редят акации, пасища и тук там по някоя колиба, от която изприпкват малчугани.

Постепенно пейзажът се променя. Дърветата и колибите остават назад, тревната покривка изтънява и под гумите се носи прах. В трепкащата мараня пред нас се мержелее огледалния силует на езерото Абиджата. Хенок спира джипа, следите от автомобили свършват тук, по-нататък е опасно да се продължи с тежката кола. Изсипваме се в жегата и тръгваме… на практика, по пресъхналото дъно на езерото. Зад нас остават лъкатушещи следи, а пред нас сред отблясъците на слънцето… хиляди фламинго!

Почвата е абсолютно суха и покрита със солидна солена кора. Нито едно растение не е успяло да се закрепи, дори саликорнията, която сме срещали по солниците в Испания. Няма признаци на живот, освен една ухолазка, която припълзява между пукнатините. Мястото изглежда като лунен пейзаж.

Езерото Абиджата е с овална форма (17 х 15 км), плитко (до около 14 м) и силно солено. В него се вливат няколко реки, една от които идва от ез. Зивай. Местната индустрия, специално фабриките за калцинирана сода, разположени по брега на езерото, изчерпват огромен запас от водите му, както и от тези на захранващите реки. Поради това и водното ниво спада непрекъснато. Там, където се разхождахме сега, преди 10 г. все още е било дъно на езерото. Пеликаните са идвали да се хранят тук, но с пресъхването, с повишаване на солеността, постепенно го напускат и сега предпочитат по-големия брат на Абиджата – ез. Шала. Но пък на тяхно място са дошли фламингите.

Някои от вас може би си спомнят за “небесните господари” от разказчетата за солниците и за животът, който кипи в тези особени езера. Тук, в този естествен солен басейн, зимува в огромни количества най-вече малкото фламинго (Phoenicopterus minor), но се срещат и доста големи фламинги (Phoenicopterus roseus).

Фламингите са перфектни филтратори. Човките им са приспособени да филтрират питателния планктон от бульона на солените езера, като главната им храна са солничните рачета, зелени и синьозелени водорасли. Така, че не е невероятно, че с изплитняването на Абиджата и повишаването на солеността, езерото се е превърнало в чудесна хранилка за зимуващите птици. Тъкли ни разказваше, че 2-3 седмици след като си заминем, на това място вече ще гъмжи от стотици хиляди птици.

Невероятно е усещането на такова място. Тишината е осезаема, слънцето пече почти отвесно, а в маранята пред очите ти просветват крила, грациозни силуети синхронно следят движенията ти и в пълна хармония се придвижват, за да спазят приличната дистанция. А ние много искахме да ги видим по-отблизо! И много ни се искаше да гребнем малко вода от фламинговата супа, обаче всяка стъпка навътре вече водеше до затъване в коварната тиня. За наше щастие, дори сред този лунен пейзаж се намери едно детенце наоколо, което ни следваше като сянка. Като по-леко от нас, успя да се приплъзне по повърхността на тинята и да напълни малко вода от езерото.

И да предизвика гневните крякания на розовите гъски, които възмутено зацепиха към планините в другия край на езерото. Можеха да се видят само с бинокъл . Тъкли обеща да ми прати снимки на птиците по-отблизо, понеже го познавали и не се страхували чак толкова от него (хвала! да си познат на 100-тина хиляди такива розови красавци )

Поемаме обратно към колата, която се мержелее някъде назад. Заварваме Хенок опнат на седалката в сладка сиеста. В сянката на джипа отзад, се е разположило половин село, привлечено от присъствието ни като потенциална атракция и източник на някоя и друга монета. Поемаме обратно по известния само на водача ни маршрут. Колкото и да се мъчим с Бойко да видим нещо в мътната вода в бутилката, солнични рачета не се наблюдават, уви. Най-вероятно в плитчините покрай брега не могат да се открият, а няма кой да ни разреши цопване сред тинята и разгонване на птиците, че да гребнем от средата. Е, следващия път. Сега ни чака… саваната!

По пътя към следващото езеро, Тъкли ни води през едно място, където е запазено кътче автентична савана. Едва сега успяхме наистина да почувстваме духа на Африка! След толкова дни и стотици километри, с изнизали се пред очите ни ниви с теф и опоскани до голо пасища, не можехме да повярваме, че такова кътче наистина съществува.

Чадърите на акациите сплитаха сенките си по тревата, висока, пухкаво полегнала на вълни. По клоните на дърветата висяха вездесъщите гнезда на тъкачи. Пътечките, оставени от газели и брадавичести прасета, изпридаха слънчевите лъчи на следобеда в златиста мрежа, способна да те омае и остави сред сипещите се семенца завинаги…

И сред тая естествена хубост, очакваш да видиш всичко, за което си чел в книжките от детството. Лъвове, зебри и жирафи не видяхме, но за сметка на това – щраусите бяха кротки като селски кокошки.

Тези са две яки каки, които пощипваха претенциозно трева и се редуваха да надничат през гърбовете си, за да позират. А по едно време се появи и мъжкият – далеч по-темерутски настроен или имаше среща, та не пожела да мине, да се снима отблизо

Тъкли ходеше до нас и с усмивка ни насочваше вниманието ту към едно, ту към друго. И докато ни караше шепнешком да се снишим до тревата, че да видим брадавичестите прасета… те взеха, че се уплашиха и … натрупах цяла серия снимки на вирнати свински опашки

Успяхме да засечем и няколко групички газели на Грант, които също смятаха, че отзад са по-изящни, отколкото отпред.

И от това местенце, подобно на Абиджата, едва успяха да ни откъснат! Лично аз се чувствах толкова омагьосана, очарована, някак първично пречистена, след докосването до красотата, че не можех да спра да се усмихвам и ми идеше да прегърна целия свят. А вълшебното пладне едва беше успяло да повали слънцето по хълбок.

На връщане минахме покрай мрежата, ограждаща кътчето савана. Бойко слезе да направи снимка, а аз гледах да го използвам за мащаб Сигурно ще забележите колко по-висока е тревата отвъд оградата, където саваната е оставена сама на себе си и газелите и щраусите не са в състояние да я опоскат така, както говедата на местните в околността.

Продължаваме към ез. Шала, а пътят започва да се изкачва. Достигаме върха на платото между двете езера. Е, тук вече наистина гледката ми спря дъха. Напълно ошашавена, няколко минути просто поглъщах с очи ширналата се равнина, полегато слизаща към плитчините на Абиджата вдясно, планините със срязани като с нож върхове, и къпещите се в блясъка на слънцето води на Шала отляво (препоръчвам да отворите панорамата максимално и да се потопите в маранята )

Най-високото място в парка Абиджата-Шала са хълмовете между тях. Най-високият, който страшно ми приличаше на подводница, заседнала в плитчините между двете езера, е връх Файк (ок. 2000 м. надм. в.).

Долу, в равнината се виждаха стадата, чуваха се подвикванията на децата околко колибите, скрити между акациите, прелитаха гълъби и птици-носорози. А слънцето мамеше и придърпваше вълшебно погледа към водите на Шала…

Шала (или Шалла, или още O’a Caldera) е кратерно езеро или т. нар. калдера (на испански caldera e котел или казан). Такива езера се получават при сриване на вулкан навътре, в самия него. Езерата се образуват в срутения кратер и обикновено бреговете им са стръмни или със стъпаловидна структура, както е при Шала.

За разлика от плиткото Абиджата, Шала е много дълбоко езеро. С максималната си дълбочина от 266 м., това е най-дълбокото езеро в разломната долина на Етиопия. Момчетата казваха, че водите му са черни. На снимката от високо се вижда разликата в цвета на двете езера. В Шала се стичат реки, с богати на карбонати води, киселинността му е между 7 и 9. Мястото е известно с голямата си гнездова колония на бели пеликани. Най-известният вулканичен остров в езерото е Островът на пеликаните. На въпросът ми откъде идва името Шала, Тъкли обяснява, че Шало на амхарски означава пеликан.

Пеликани, уви, не можахме да видим от тази страна на езерото, но пък то се оказа известно и с горещите си извори. Какво ти горещи, направо вреше водата в тях! Бреговете на езерото са осеяни с разломи, получени от ерозия или земетръси. И в леглата на разломите се стичат горещите води, които хората от околността използват за къпане и за пране.

Туристите … не посмяха да се къпят Наблегнаха на снимките, някои в особено героични масайски пози (следващите две са на Тъкли)…

А мястото беше невероятно впечатляващо! Водата се носеше в лъкатушещи извивки към езерото, а през метър-два в нея изригваха малки гейзерчета, в които водата беше толкова гореща, че не можеше да се пипне с ръка.

Над горещите поточета се носеше ефирна мъглица. На всичко отгоре, попаднахме там точно по залез и слънцето допълнително даде вълшебство в цветовете.

Когато едва успях да откъсна поглед от горещите извори, гледам, че за малко да изпусна една от най-прекрасните гледки, на които съм била свидетел. Водите на заспиващото, огнено езеро, гъмжаха от малки гмурци. Сигурно имаше хиляди от тях, такова чудо не бях виждала. А наоколо щъкаха хора на всякакви възрасти, едни перяха, други пълнеха вода в ярко жълти туби, трети се плацикаха в плитчините. На самия бряг на езерото имаше едно семейство.

Майката переше на брега и се опитваше да изкъпе момченцето, а малкият палавник подскачаше между горещата вода и езерото, пълен с енергия като синигер през февруари. От време на време се присъединяваше към групичката от баща му, Гърма и Хенок, като барабар Петко с мъжете. Баща му беше сякаш нарочно поставен от някой невидим режисьор в най-правилния момент, точно в това облекло, с шала на ресни, с тоягата и в точно най-подходящата поза, за да бъде заснет…

Пак ми е много трудно да опиша тая топлина, това почти благоговейно усещане, което те обхваща, когато изживяваш моменти на такова върховно щастие от това, че си част от една висша хармония. Съществуваща в света около нас и закодирана в самите ни същества, а толкова рядко успяваме да я оставим да изкристализира, да я усетим, да се слеем с нея…

Това е гледката, която успя завинаги да се запечати в съзнанието ми от Етиопия – залезът на Шала, приготвящите се за сън птици, енергията на самата земна твърд в мъжката десница, и майката, къпеща детето си.

Връщахме се дълго. Не толкова от часовете в Адис, когато пак чакахме да си предадем отчета в Агенцията, не от часовете на полета или от чакането по летищата. Дълго беше връщането в другата, нашата реалност. Нашия свят, по-уреден, по-подреден, по-съвременен,… и по-обременен. Казват, че който е бил веднъж в Африка, завинаги му остава липсата от нея след това. И сигурно са прави. Но нали пък все от това е изтъкан човешкия живот – като течение на река, между два бряга! Колкото и да се стремим към баланс, все нещо ни липсва, все чувстваме копнежа по онзи, другия бряг. Кой знае, може именно по течението да се раждат мечтите?

Хей, Балкан, ти, роден наш!

И Софийско равно поле!

За бога, давай да се връщаме в Африка! Ако трябва ще забравя за вилиците, дори инджера ще се науча да ям! О, небеса! Та тук е зима!!!