След като вече толкова дни термометърът не успява да се вдигне над нулата, ми хрумна, че с този късмет, дето ми се падна, ще е много полезно да взема да ви разходя отново по някой южен край. Реших за загрявка да прегледам какво се е образувало в категорията “По света”. Пътьом забелязах, че някои обещания съвсем ги е потрупал снега, като например обяснението откъде и как е направена ето тази снимка И тогава се сетих, че има едно място, един изключителен, темпераментен град, който ми е много скъп и където се чувствам като у дома си, а някак досега съм пропуснала да разкажа за него.

Севиля – с разкошната, самобитна архитектура, с Хиралда – джамията, надградена в готическа църква, с тесните улички – калдаръмени, разклонени, покрити с тенти да пазят от палещата жега през лятото. Севиля – с избуялите градини, с бугенвилиите и жасмина, с ферията през май, която така и все не мога да видя (засега).

Севиля – с пустите улици денем, които оживяват като с магическа пръчка вечер. С усмихнатите, сърдечни хора! Е, явно няма да мога да кажа всичко в няколко изречения, затова хайде да започваме! И то някъде… от средата

В Севиля съм ходила досега три пъти (2005, 2007 и 2009 г.), все по едно топло и прекрасно време. От жарко лято в края на юли, когато термометърът в 22:30 показваше 42 градуса, до първата половина на октомври, когато в наша чест пак беше в температурния ми оптимум (37 градуса ).

Първият и вторият път работихме в ето това здание, с великолепна архитектура – Павилиона на Перу от световното изложение в Севиля през 1929 г. В него до преди две години се помещаваше Екологичната станция при биосферния резерват “Доняна”, с който ни свързва дългогодишна съвместна работа (и приятелство). За Павилиона ще разказвам отделно по-нататък, че постът ще стане досадно дълъг. Тук е мястото да кажа, че това писание е адски кърваво и хората с по-слаби нерви (не-биолози и не-медици) по-добре да си изберат нещо друго за четене, извинявам се за което

Та през 2007 г., моят дългогодишен колега, научен ръководител и много добър приятел Бойко и аз, бяхме там на двуседмична командировка, една от най-наситените с разнообразни приключения и събития. Както вече съм разказвала, в основните ни занимания в Испания влиза ровичкането из солниците и изследване на тайния вътрешен свят на солничните рачета. Освен това, обаче, като странстващи касапи, използваме момента всеки път като сме там да проверим какво се подвизава във фризера на колегата Анди, а това общо взето е всичката мърша на Иберийския п-в. Всеки път, когато отиваме, вадим, размразяваме, режем… споко де, свършвам! Вадим си… кой каквото си намери. За сметка на това пък, извън фризера, около Анди са все хубавици!

Покрай тези две основни дейности, се интересувахме и как вървят работите на колегите ни там – симпатични, умни и работливи млади хора. Една от девойките, Моника, докторантка на Анди, имаше за задача да разбере какво е отлагането на тежки метали от оловните сачми в растителността и животинския свят на едно красиво езеро (Laguna de Medina), което сега е защитена територия, но навремето е било любимо място за ловците. Не беше лесно да се набави материала за това изследване и когато Анди ни помоли да и помогнем, ние с Бойко с радост се съгласихме. А бе, трябваше да се досетя аз, че има нещо особено в тая помощ, като гледах, че Анди довлече от къщи един огромен кухненски нож…

И така, в една тиха привечер, седим си ние на лупите, всеки си е отворил кротко по едно патешко чревце, кълвем червеи, съсредоточено като чапли в окосено оризище. В този момент, нахлува Моника, светнала от равни количества пот и радост:
- Готово! Донесох ги! Шарани и змиорки! Долу са, в багажника!…
- Ох, довърши ми червото, моля те. После ела в дисекционната – рече Бойко, забърсвайки ръце с угрижено-любопитна физиономия – Отивам да видя какво да и помогна.
… т.е. “да разбера в какво сме се накиснали”! Довърших аз двете касапнички, измих, изчистих, и рекох да ходя в мазето, да видя какво се случва.

Оказа се, че багажникът на колата е пълен с ето такива великолепни екземпляри, на които би завидял всеки готвач в навечерието на Никулден! На всичко отгоре, шараните бяха умело гарнирани в тавите с големи змиорки, каквито пък аз виждах за пръв път.

- Да, добре е да се взима материал и от хрилете – обяснява Ихтиандър, екстравагантно накипрен с престилчица в концептуален десен. Набързо ме въведоха в целта на занятието – значи, трябва да се измери рибата (дължина, тегло), да се вземе материал от хрилна пластинка, мускул, кожа, кост, люспа, кръвна проба и черен дроб. Мда, наглед лесно, ама я, успей да отрежеш кост на тия грамадни дяволи! Или да им намериш черния дроб

Когато се появих на сцената, двамата се опитваха хем да удържат змиорката (адски се хлъзга), хем да отрежат средно голяма пържола от нея (не някой пръст!). Първата ми работа беше да ги питам с какво режат, понеже из тавата се валяха в красив безпорядък всякакви породи клещи и ножици. Оказа се, че оня касапски нож свърши работа, ама едва след като мина през ръцете ми… Не, бе, наточих го просто

И тъй задружно успяхме да свършим някъде към 2 след полунощ. Утрепани от умора, с Бойко се влачим към последната кръчма, където заедно с алкохолните петна на квартала, удряме по един сандвич и една малка бира, и изясняваме програмата за следващия ден. Като невинно сме се съгласили да помагаме, ще си играем хорото докрай! Шараните и змиорките не са се оказали случайно в багажника на Моника, ами са продукт на една …хм, нестандартна спасителна операция на езерото.

Нека да се запознаем малко с неговата история. Laguna de Medina е бракично езеро с площ 120 ха, разположено на 10 км от Херес (провинция Кадиз, югозападната част на Андалусия). При липса на валежи, ниски подпочвени води, езерото почти пресъхва. То е и природен резерват, с голямо значение като хранителна база и място за презимуване и почивка на мигриращи водолюбиви птици. Една от птиците, с които се гордеят в резервата е тръноопашатата потапница (Oxyura leucocephala). Потапниците обичат водата да е чиста и прозрачна, а в езерото по принцип не се въдят шаранови риби. Да, но в близост до него се намира друг водоем, в който са развъждани шарани за спортен риболов. Забележете, в Испания не използват тая сладководна риба за храна!

И така, за беля, по рекичката, която се вижда на картата, малки рибета достигнали свещената Медина, намерили чудесни условия да се развиват и не след дълго, големите шарани вече размътили бистрите му води. Потапниците се нацупили и започнали да го избягват. Голям смут налегнал служителите на резервата и учените! Решението било взето – шараните трябва да се изтребят! Но как… ще видим по-надолу.

Какъв по-удобен момент за Моника да набави ценния материал за изследването си, ако не сега! Така, на следващия ден росни-росни (с няколко часа спане), се катерим в служебния бус и поемаме за лагуната.

Околностите на пътя – жарки, прашни, медитерански. Бодливи опунции, млечки, алоета и друга сухоиздръжлива растителност. Най-накрая, след кратък участък от черен път (инак пътищата в Испания са безупречни), стигаме до езерото.

И попадаме в жужащ кошер! Хора, облечени в униформени гащеризони и спасителни жилетки, служители на резервата, журналисти с камери от телевизията. Суетня, жега, маранята вече е обгърнала всичко. Само несметните количества бели туби с подтискащ етикет грижливо са поставени на сянка:

Оказа се, че най-ефикасния начин да се спаси езерото светкавично било … рибата да се изтрови! Можете да си представите в първия момент как се оцъклихме, поне ние с Бойко, че испанците бяха наясно предварително какво ще правят.

Представители на компанията (някакви скандинавци, ако добре си спомням), която организираше “изтребването”, се гордееше, че това им е седмата операция с използване на избирателната отрова ротенон за такива цели и досега всички били успешни. Ротенонът се добива от корените и стъблата на различни растения, главно от семейство бобови. Известен е с това, че действа избирателно върху насекоми и, в течно състояние, върху риби. Натровената риба изплува на повърхността, където лесно се лови. За бозайниците, птиците и човека е безопасен, понеже не се абсорбира в храносмилателния тракт и се изхвърля. Това, обаче, не спасява рибите и водните безгръбначни, които дишат с хриле или трахеи

И докато ние смутено поемахме информацията от Анди, лодките се натоварваха с тези туби, от които по маркучи течният ротенон се изливаше в езерото.

Интересното е, че докато ние се споглеждахме смутено, питайки се “Няма ли друг начин?”, участниците в мащабната операция явно я приемаха за нещо напълно естествено и необходимо. Панацеята, което ще върне потапниците и другите ценни птици в езерото им и за което са готови с радост да помогнат. Спокойно си обикаляха касите с бира, поставени на сянка, и импровизираните пейки, с нарязани колбаси.

Те може и да имаха време, настроение и стомах за бира, ама ние трябваше да работим. Още снощи първите количества с ротенон били изляти в езерото и първите измрели риби се бяха оказали в багажника на Моника. Но ето, че лодките изкарваха нови чували с риба и ние трябваше да се отърсим от потреса на еколози и природолюбители, и да се хващаме за ножиците.

Първо си организирахме работно място върху задната част на пикапа…

После се оказа, че мястото е на твърде голям припек дори за топлолюбиви като нас. Не стига жегата, ами и като започнахме да кълцаме, ни надушиха всички жилещи ципокрили в провинцията! Пълчища оси заприиждаха, твърдо решени да се облажат.

Обаче, Моника се беше сетила за всичко! По едно време, докато размахвах яростно ръце, в стил “Танц със саби”, за да се опазя от осите, усетих как нещо мокро и ледено-студено със съскане се плъзва по потния ми гръб. Оказа се репелент против комари, който перфектно си действаше и против оси! До края на операцията, и двете имахме солидна, видима кора от него по голите си участъци

По едно време си преместихме касапницата на сянка, но слънцето така и не спря да ни наднича във вратовете. Сигурно имаше към 36-38 градуса по пладне, когато дори и сянката ти не смее да се разпростира, да не сублимира в пара

Е, в тази жега, налитащи оси, лепкави змиорки, омазани ръкавици… дето се казва, само ми е до снимка! Но пък… ситуацията не беше за изпускане, та така, в един момент на затишие, докато чакахме лодките да изнесат още риба, щракнах онази луничава снимка, че и ето тези

Рибата се изнасяше на сушата в едни черни чували, на които ние налитахме като орли-рибари, държани на портокали поне два месеца. За около 2-3 часа, успяхме да набавим достатъчно материал за изследването на Моника и после, да догледаме края на операцията “ротенон”.

Изнесената риба се товареше на камиони, които я занасяха някъде, не на женския пазар в Кадиз, сигурно… Въпреки, че се води безопасен за човека, ротенонът е химикал със средна токсичност. По-трагичната новина беше, че във водна среда той се разпада след шест месеца. Целта на операцията в Медина беше да се унищожат всички шарани, което значеше и малките рибки. Това е трудно да стане по друг начин (механично излавяне, мрежи и пр.). За беля, обаче, покрай шараните измираха и всички водни безгръбначни, а и видовете риби, които нямат отношение към размътването на водата – в случая змиорките

Екипите прибираха маркучи и туби, разотидоха се журналистите с камерите, прибраха се лодките с последния улов за деня. Оставаха тръстиките, леките бразди по повърхността на езерото, и лишеите, които напрягаха златисти ушенца…

… Да чуят – има ли живот?! А такъв нямаше, нямаше и да има през следващата година. Колегите ни разказваха после как езерото било мъртво цяла зима. Как намирали измрели водни костенурки, тук-там по някоя от презимуващите птици. А и те били много малко, понеже храната им (водните безгръбначни и малки рибки) я няма. Тишина…

И то заради човешката глупост, която не е предвидила, че в природата мястото на всеки жив организъм е точно определено, извоювано в хилядите години еволюция. И всеки вид-нашественик, чужд за системата, може така да се намеси в нейното равновесие, че да стане причина за катаклизъм. За съжаление, това не е единствения случай, в който човешкото нехайство, една човешка грешка, може да доведе до екологична катастрофа. А тя повлича след себе си още по-неестествени и драстични решения за възвръщане на нарушеното равновесие.

И все пак положителното в случая е, че това драстично средство, в крайна сметка е помогнало. Много бяхме щастливи като ни казаха испанците, че след година, езерото е било възстановено. Птиците са се върнали отново и животът пак кипи сред тръстиките. През 2009, по време на следващата командировка, един от колегите ни наживо се убеди в това.

Дали няма да има последици от химикала – надяваме се, че не. Нали ни се кълнат химиците, че се разпада бързо, особено под въздействие на слънчевата светлина, а от нея там дал господ! Светлина и топлина, която ни беше разкапала вече след пладне, когато се запътхме към ремаркето на един друг пикап. Ето така се готви обяд в полеви условия за поне 50-тина човека

Ако в този момент, в казана вреше нещо с хриле, честно казано, дори моят нескончаем апетит за риба нямаше да може да надделее. Върнахме се по залез, любувайки се на ширналите се от двете страни на магистралата лозя, полета, засяти с памук и ниви. И на вездесъщия El Toro – толкова типичен символ на Андалусия!

Надявам се, този твърде натуралистичен (и професионално деформиран) разказ, не ви е деформирал нито чувството за хумор, нито пристрастеността към рибата. Всичко е добре, когато … продължава добре. И с Laguna de Medina,… и с моите приказки за Севиля

/следва продължение/