След почти едногодишна борба дали да пусна малко светлина в кладенеца, където самокритичността ми беше удавила няколко извадени траверси … все пак жаждата да се върна към това, почти закъсняло, пътуване надделя. Последователността в години, периоди, смяна на автори… всичко това беше останало някъде там, в последния вагон на влака, докато аз летях към следващото приключение – More.

Музикалнит критици го считат за един от най-недооценените албуми на Pink Floyd. Това, разбира се, го разбрах много по-късно, както и историята на създаването му. Просто имах диска и … жаждата да слушам още, и още. Да отплувам пак в хармонията, която вече ме беше завладяла и която успяваше с всеки албум да ми предизвика така различни усещания.

Този път, пътуването не беше с това вихрено темпо, което грабна дъха и извика усмивката ми в Division Bell, нито сканиращия в най-тъмните гънки на мислите ми, лунен лъч. В “More” се пътува леко, ефирно, всяка гара преминава като лента на бавни обороти, която изисква очите ти да забележат всеки детайл от декора, а слуха да усети всяка отронена въздишка…

Още първата песен ме пренесе в храм. Но не виждах църковния двор, не усещах застиналия студ в скутовете на статуите, въпреки че някъде там остават, изваяни от дълбокия заглъхващ тембър, от плавното спускане на нотите, сякаш по изтъркани и изкривени каменни стъпала – студени и мъртви, но помнещи леките стъпки, които сякаш оживяват в тревите, потърсили подслон в основата на гранита.

Куполът е небесен, колони са дърветата, и под оживелите фрески на облаците песента на тази жълта птичка, прелива в клавира и полита леко, високо, завинаги над плачещите върби и полюшващите се тръстики. Полита към перестия облак, за да потъне в кратера на Слънцето на хиляди мили лунна светлина.

В “More” сякаш се събират всички нюанси на човешкото настроение. И то преминаващи един след друг без да се смесват, но и без да си пречат. Обичаш, желаеш, летиш след златистите коси и потъваш от страст в прилива на Нил. Или ефирно се оставяш да те носи смарагдовия сън и унесено се усмихваш на Нея – тази, в чиито очи кънти смеха. Всяка дума е докосване – толкова нежно, както само бриз може да погали вълна. Или да раздвижи ефирния балдахин, през който светлината прокарва сияйна ръка да нарисува Нейния силует…

Политаш и падаш, завихряш се в ориенталски танц, пиеш едно на бара в Ибиса, а блусът те мами и в меката, опияняваща прегръдка на китарата си готов да се отдаваш пак, и още, и … едва се опомняш, попаднал в средзвездния вакуум. Стрелкат се призрачни звуци, късове прелитащи незаспали души, метеори, търсещи покой…

Всяка пиеса е различна, всяка песен е кадър от различен свят, безмилостно отнемащ предишния, което пак те оставя без дъх и те кара да искаш още, и още… Най-разноликият и многопластов албум според мен. И може би – най-нежният, най-лиричният. Ефирен сън, в който всеки звук вае отраженията на нови планети. Миг тишина и вече си в друга вселена.