В сърцето на Шарколес се намира едно вълшебно местенце, което привлича всички обитатели на гората. Привлича ги по-силно от жаждата на листните въшки за роса по розите, повече от изпуснато парче кифла, примамващо вечно гладното мравешко семейство или жълтокореместите синигери. Това място фокусира слънчевите пръсти, които сутрин палаво разлистват косите на кестените и липите.

Легендите разказват, че преди много пролети, на това място майката на слънцето помолила джуджетата да издълбаят едно езерце, което дъждът напълнил с вода и Слънчо се смеел, размятал бляскавите си коси и гледал щастливо отражението си.

Много се радвала слънчовата майка. Но синът и растял, ставал все по-горещ, все по-палав и езерцето започнало да изчезва. Потрудили се джуджетата, направили го по-голямо. Даже повикали най-сръчните майстори от горските елфи да направят шадраван, със статуи на три елфчета, които се къпели, а около тях – кръг от жаби, които се считали за пазители на водата. Въпреки това, водното огледало изтънявало и водата се изпарявала от игрите на Слънчо през дългите летни дни. Почудила се майка му какво да прави, как да го запази. А и виждала колко страда детето и през зимата, когато падне снега, водата замръзва и нищо не остава от веселото огледало.

Един ден, в края на зимата, слънчова майка се вдигнала да търси съвет на върха на планината. Наричали този връх Сребърния комин, защото едно време бълвал пушек и искри. Ентите тогава слезли в подножието на планината, защото се страхували, че подземните ковачи майсторят в недрата на света нови брадви от огън и разтопен метал, с които да пометат гората. Но вместо тях дошли ледове и студове, изгасили огньовете и досега на Сребърния комин снегът се белее до късна пролет.

На върха на планината живее Ниада, майката на нимфите, господарката на водите. Тя е тази, която къта в къщурката си от борови клони и мъх, всяко зрънце, семенце и луковица, за да оживее през зимата. После всяка пролет, тя дава път на мътните вади, когато снегът се топи, ражда потоците и изворите, дава сила на реките да се носят по каменистия си път и ги укротява, стигнат ли долината.

Когато покрусената майка на слънцето разказала мъките си с езерото, Ниада се усмихнала и рекла:
- Не тъгувай, сестрице! Такива сме ние, майките! Готови сме всичко да направим, за да видим детето си щастливо, а понякога сме готови на чудеса, за да угодим на всичките му капризи. А не бива така. Трябва да учим децата си да намират красотата във всичко, да разбират и обичат всяко създание. Ето ти две торбички. В едната ще намериш два кестена, засади ги от северната и южната страна на езерцето. А това, което е в другата торбичка, ще пуснеш във водата, щом снегът се стопи. Трябва да те предупредя, че може езерцето да не остане такова, каквото Слънчо златокоси го познава и обича. Но не слушай капризите му, а му кажи, че всяко живо същество е вълшебно. Затова нищо лошо не бива да се случва и на тези, които ще се появят и населят езерото. Нека синът ти се научи на доброта, защото едно е слънцето и светлината му трябва да е добра за всички. Само така, денят му ще е винаги ведър и щастлив.

Така и направила слънчовата майка. От двата кестена пораснали две високи дървета. А когато от тях се отронили първите плодове, те оживяли, проговорили и се превърнали в ентругите Каста и Неа. Тяхното потомство обгражда езерцето и го пази в жегите. И не само това, насекоми бръмнали в листака, птици започнали да вият гнезда, славеи огласяли нощите. В другата торбичка имало десетина грудки, които майката пуснала на няколко места в езерото. През пролетта, по повърхността му се подали завити листа, с червеникав цвят. Като се отгърнели, имали формата на кръгли сърца.

В началото Слънчо се разлютил много, че поникналите зеленчуци замърсяват езерцето му и развалят блестящото му, короновано отражение. Но покрай листата, започнали да настъпват и други промени. Появили се незнайно откъде рибки, които лениво изплували по повърхността и оставяли по някое и друго мехурче въздух, което се превръщало в малко огледалце. Жаби огласяли привечер околността, охлюви тежко поклащали черупчестите си ладии от листо до листо.

С целия този нов, кипящ живот, водното огледало се преобразило, набраздили го пъргави кръгове, които започнали да радват и забавляват слънцето. Започнало да се смее още повече, да се опитва да хване облаците в трепкащата вода.

На всичко отгоре, в огледалото надничали вече енти и ентчета в пролетна премяна и оцветявали водите в изумрудени багри, които трептели от палавия вятър или от цамбурнала се жаба, като оживели рисунки.

Щастливо греел Слънчо, дваж по-щастлива греела майка му. Повикала горските феи и им заръчала да изваят най-красивата огърлица от роса. Изпратила я на Ниада с думите “Малка е тази отплата за доброто, което ни даде!”. В отговор, майката на нимфите и казала:
- Благодаря ти. И нека красивото езеро, оттук-нататък, да приютява моите дъщери, когато идват в Шарколес.

Зачудила се майката на слънцето, защото всички знаели, че водните феи са много красиви и изтънчени. “Къде ли ще ги приютим в езерото? Сред тези листа, в жабуняка? Или на дъното при рибките или в охлювените черупки?!”. Така, в чудене зачакали появата на гостенките.

А пролетта била в разгара си. Пилетата от първото люпило на Кора и Крекс, двойката шумни сиви врани, които свили гнездо в косите на Неа, направили първия си кратък полет из Шарколес. Косовете се надпявали до прегракване, синигерите се щурали в почуда как да изхранят вечно гладните си рожби.

В един топъл пролетен ден, татко Руди, гълъбът, който се занимавал с пощенските пратки на Шарколес, забелязал странни неща сред листата. Някакви големи бели пъпки. На Руди му заприличали малко на гъбите, дето никнели близо до гномската пътека, ама за водни гъби не бил чувал, макар, че цялата поща минавала през него! Толкова се зачудил, че не усетил как опашката му е до половината във водата. А пъпките се появявали тук и там, все повече, растяли на здравите си крачета и протягали главички към светлината.

Слънчо естествено веднага забелязал новите създания в езерото и също следял развитието им с интерес. Една сутрин, когато успял да изплакне набързо розовата пяна, с която леля му Зора всяка сутрин го обливала, за да може да блестят косите му, а и за “дезинфекция от нощни микроби” (лелята си пада чистофайница), се спуснал бързо към езерото. А то… сияело! Сред листата проблясвали най-красивите, най-ефирните и прекрасни цветове, които някога слънчев лъч е галил!

Някои още полуотворени, свенливо розовеели, а други – блестели в цялата си пищна белота.
- Ох, каква красота! Мамо, погледни нашите нови обитатели!
- Да, сине! От днес нашето езеро ще се казва Езерото на нимфите, защото вече знаем къде ще скланят златокоси главици красивите щерки на Ниада.

Така и станало. Спуснали се нимфите по поточета и реки, с росата, с дъжда и облаците. Оттогава Езерото на нимфите кипи от живот, любимото място за всички в Шарколес. Лилиите цъфтят, нимфите пеят и танцуват по естрадите на зелените листа, а слънцето грее с цялата си доброта.

Казват, че който успее да чуе песента на водните феи, завинаги остава късче от душата си сред белите цветове.