* * *
Луната ми каза
Видяла те усмихната
Ще ни запази кратер
И облак в млечносиньо
Ако изпусна съня -
Да не настинеш

/Flo, 05.2012/

Устните ти ме разлистват
На най-съкровената страница
“Любовта е да даряваш”
Пред олтара на гърдите ти
Сливам се с капките
От минутите догарящи…

/Flo, 04,2012/

Жар от пръстите ти – наслада до спазъм
Следи от устните ти – настръхнала лава
Под кожата си ми – сок в пъпките кипнал
Не ме послуша, нали?
Превърна ме!… в ненаситна

/Flo, 04.2012/

Сега знам как се чувстват капките
Проникнали на розата в покоя
Тръпнеща нега попили

Знам какво усещат клоните
Усукали снагата на пороя
Жаждата си утоили

И пчела съм, и облак, и мъх
Океан съм и ръж изкласила
Светът пулсира в топлия ми дъх
А цяла в дланите си ме събираш

/Flo, 04.2012/

Дори без докосване
Сетивата настръхват
Без целувка – в лава
Устните изпръхват

Без прегръдка покоя
Дори ражда жарава
Бяга разум от зноя
А сърцето – в омая

Прибой всяка мисъл е към теб устремена
Дълбае във липсата дефилето към мене

/Flo, 03.2012/

Толкова отдавна не беше усещала този вкус. Вече не си спомняше дали си го беше забранила или някак така, от само себе си, я беше напуснала тръпката, която точно този неповторим аромат можеше да възбуди. Пръстите и докосваха малкото късче като първото докосване до лицето на любим – малко плахо, леко нетърпеливо и много, много нежно. Искаше да усети всяка издатинка на семенцата, всяка коричка, попрехвръкнала във фурната, всяка бръчица, прорязана от жарта на живота.

Доближаваше дъхавото парченце до лицето си и се опитваше да събере в едно всичко, което и напомняше този аромат – полюшването на маковете по синорите, фойерверките от скакалци при всяка крачка. Топлата сърцевина на тестото, в което пръстите потъват, мачкат, преобръщат го в настръхващия постъпателен ритъм на живота. Плъзват се по повърхността му, търсейки грешки в мекотата, в гладките извивки на тайните мускули, които са се подемнали от брашно и вода – земна плът и небесна благодат – настръхнала гръд и топлината на слънчеви длани.

Устните и се разтваряха под сянката на притворените и клепки – същият вкус. Дали? Никога ароматът на живот не е бил толкова наситен, нито вкусът на слънце така осезаем. Ничии пръсти не са прониквали така дълбоко в долапите на душата и, да намерят застиналата жила нежност, способна да се отдаде и нахрани стотици. Никога преди глътката не е носела така разчленено усещането за всяко семенце, за всеки трепет и цвят от безбрежната шир на полето. И същевременно, усещането за… цялост, за ситост, за утоленост дори на този глад, за който сама не е подозирала, че изпитва.

Усмивката се плъзна по лицето и, откъсна се от запетайката на дясната и буза и полетя към входа на пекарната. Искаше да обиколи масите, да потанцува с изкусителната пара над тавата с готови хлебчета, да се шмугне под точилката на хлебаря и лъхната от жегата в пастта на фурната, да изскочи задъхана под капчука. Тя протегна ръка, усетила трохи по устните си. Нека. Ще ги остави така – утре и той да ги открие. И нея… като хляба.

като две деца – играещи на жмичка
като два облака – нетърпеливо слети в тъмното
като две следи – от стъпките на птичка
като две ръце – преплетени до съмване

като снежни върхове – едно небе обикнали
като една мечта – във устни две политнала
като теб и цяла аз в очите ти
като дъх във дъх – стаен преди “Обичам те”…

/Flo, 02.2012/

* * *
Пътеките – превърнати в лагуни
Заплита вятъра двуцветна прежда
А горе Орион – опънал струни
В очите ти с усмивка се оглежда

Тротоарите са полегати дюни
С фрески от жаравата в телата
Не бърза приливът да ги целуне
Преди да ги благослови луната…

/Flo, 02.2012/

Тази зима е по-дълга от другите. Не и се беше случвало да види сняг да се трупа върху още нестопения от преди. Като нова любов, меко припадаща над спомените от предишната – втвърдени от ежедневието, с отдавна разтопил се и потънал в корените огън. Нейните корени, нейното крехко стъбълце, около което снегът и тази нощ тихо вае все по-висока купчинка. Зимата дори не подозира каква лава пълзи под преспите и. Усмихна се – и за лавата в сърцето му сигурно също никой не подозира. В преспите трябва да пристъпиш, да се спуснеш, да се гмурнеш, загребвайки с шепи, докато усетиш да пари под кожата ти. Също като парването, когато я погледне отстрани и стрелва кръвта в бузите и, докато грейнат като ябълки…

Read more »

Исках пак да те попитам
Кой под преспите не спи?
Форми гъвки кой оплита
В снежни ризи и мъгли?

- Дланите ми, моя мила
Спускат се като вълна
С мекота и нежна сила
Топлят твойте рамена

А щурците кой ги чува
Щом раздипли се нощта
И със сърпа залудува
Крехка лятната луна?

- Твоят дъх е в песента им
Знойна нощ – това си ти
Друга песен просто няма
Толкова звезди да нарои!

Кой наля лозите с трепет?
И със слънце ран болгар?
… Кой накара да засветят
очите ми като янтар?

- Ха, кажи какво да сторя?
С поглед, с устни даваш знак
Искаш да не отговоря
За да ме попиташ пак… и пак…

/Flo, 02.2012/