Толкова отдавна не беше усещала този вкус. Вече не си спомняше дали си го беше забранила или някак така, от само себе си, я беше напуснала тръпката, която точно този неповторим аромат можеше да възбуди. Пръстите и докосваха малкото късче като първото докосване до лицето на любим – малко плахо, леко нетърпеливо и много, много нежно. Искаше да усети всяка издатинка на семенцата, всяка коричка, попрехвръкнала във фурната, всяка бръчица, прорязана от жарта на живота.

Доближаваше дъхавото парченце до лицето си и се опитваше да събере в едно всичко, което и напомняше този аромат – полюшването на маковете по синорите, фойерверките от скакалци при всяка крачка. Топлата сърцевина на тестото, в което пръстите потъват, мачкат, преобръщат го в настръхващия постъпателен ритъм на живота. Плъзват се по повърхността му, търсейки грешки в мекотата, в гладките извивки на тайните мускули, които са се подемнали от брашно и вода – земна плът и небесна благодат – настръхнала гръд и топлината на слънчеви длани.

Устните и се разтваряха под сянката на притворените и клепки – същият вкус. Дали? Никога ароматът на живот не е бил толкова наситен, нито вкусът на слънце така осезаем. Ничии пръсти не са прониквали така дълбоко в долапите на душата и, да намерят застиналата жила нежност, способна да се отдаде и нахрани стотици. Никога преди глътката не е носела така разчленено усещането за всяко семенце, за всеки трепет и цвят от безбрежната шир на полето. И същевременно, усещането за… цялост, за ситост, за утоленост дори на този глад, за който сама не е подозирала, че изпитва.

Усмивката се плъзна по лицето и, откъсна се от запетайката на дясната и буза и полетя към входа на пекарната. Искаше да обиколи масите, да потанцува с изкусителната пара над тавата с готови хлебчета, да се шмугне под точилката на хлебаря и лъхната от жегата в пастта на фурната, да изскочи задъхана под капчука. Тя протегна ръка, усетила трохи по устните си. Нека. Ще ги остави така – утре и той да ги открие. И нея… като хляба.