Ябълката
Comments(10) 
Тази зима е по-дълга от другите. Не и се беше случвало да види сняг да се трупа върху още нестопения от преди. Като нова любов, меко припадаща над спомените от предишната – втвърдени от ежедневието, с отдавна разтопил се и потънал в корените огън. Нейните корени, нейното крехко стъбълце, около което снегът и тази нощ тихо вае все по-висока купчинка. Зимата дори не подозира каква лава пълзи под преспите и. Усмихна се – и за лавата в сърцето му сигурно също никой не подозира. В преспите трябва да пристъпиш, да се спуснеш, да се гмурнеш, загребвайки с шепи, докато усетиш да пари под кожата ти. Също като парването, когато я погледне отстрани и стрелва кръвта в бузите и, докато грейнат като ябълки…
Младите филизи никога не спят. Нито корените им, родени от една-единствена семка – още в онова лято, когато за пръв път замина и я остави пламнала. Искаше да знае, искаше да го попита за толкова много неща и да попива всяка негова дума. Изобщо не подозираше, че от тази семка ще се спуснат към дълбините на истинската твърд, бледи, но силни пръсти. Стъбълцето и много дълго се кри под снега, соковете сгъстяваха желанието, забъркваха любопитството и благодарността в благодатна смес, която и помогна да расте. И когато се подаде над почвата, пак той беше първата ласка, която я накара да повярва в себе си.
После се появиха пъпките. Първите бяха зелени, девствено-мъхнати, пълни с живот и нетърпение. Появиха се листата – омачкано-неопитни, които неговите ръце нежно поемаха. Пръстите му ваеха формата им, изглаждаха един по един острите ръбове на неопитността. И тя растеше – неговата малка ябълка! Листата и му шептяха, носеха радост, винаги бяха до него и отнемаха жегата, когато трябваше. Или даваха уют и светлина, когато очите му тъмнееха от грижи.
После се появиха цветовете. Толкова крехки, толкова ефирни, че тя се уплаши. Разтвориха се една нощ от неговата прегръдка. Нежна и силна, такава от която не можеше да избяга. И толкова кратка и гореща, че нямаше време да реши да побегне ли иска или да се приюти в нея. Уплаши се да не загуби топлината и нежния шепот на листата, заради страстта в недрата на тичинките. Плашеха я ранните слани, шума от крилата на пчелите. Много време загуби в страхове, вместо да разтвори цветовете си за благодатния дъжд и за онази, вълшебна светлина, която идва с мириса на озон, ароматът на небесна плът, светнала под разкъсаната риза на облаците.
… Снежинките се въртят. Спускат се толкова бавно, така меко кацат по новите и пъпки! Като устните му в нощта с мразовития вятър. И ръцете му – особено ръцете му – винаги топли. Отново е цвят – крехък и желан, когато пръстите му обгръщат и нежно разлистват лицето и. Отново е плод – дъхав и изкусителен, когато узрелите ябълки изпълват шепите му…
Има нещо в този поривист вятър тая нощ, който кара снежинките да танцуват като в забавен кадър. Някаква тръпка, някаква особена миризма на влага от недрата на самия живот. Въздухът се сменя. Под преспите коренищата заплитат пръсти и търсят път към сънищата му… с дъх на карамел и канела.
“После се появиха пъпките. Първите бяха зелени, девствено-мъхнати, пълни с живот и нетърпение.”
О, Гери, това е наистина поетично, картинно, вдъхновяващо! Нямам думи…
Закачам се – цялото е супер.
Точно ти няма начин да нямаш думи!
“Вдъхновяващо” много ме усмихна, закачко такава! Чакам да усетя плода на вдъхновението
Гуш и благодаря! :***
А бе, то вдъхновението е едно такова, че да ме подгониш с user unfriendly interface-а…
Общо взето картината, която си представих при тия думи е за едно девойче във видима фиданчеста възраст. Застанала пред огледалото, развълнувана разглежда първите си пъпки. Въпросът, глождещ ме е: Кое най-много я вълнува около пъпките и?
1. че са зелени;
2. че са мъхести?
3. че са пълни с живот и нетърпение да се размножават;
М?
Уф, който не мисли, си повтаря ника!
Можеш ли да го оправиш? (blush)
ПП: И в името на мъжкото вдъхновение, защо само ябълки трябва да зреят по това момиче? Поне за портокал не успя ли да се прежалиш? :p
Образ безподобен!
Признавам си, под пъпки никак не съм имала предвид акне (поне не това на девойката
И никакви портокали. Не се връзват с края на приказката!
А не можеш ли да вържеш края на приказката към портокалите?
Знам, че не си имала предвид точно това, но знаеш, че мен не ме бива по това “какво, аджиба, е искал да каже автора?”, а като оня чирак все чувам само това, което ми е угодно.
Амии… може, ама това вече ще е друга приказка – някоя по-средиземноморска
Пък не е като да не харесваш средиземноморието.
Имам един диск с доказателства. 
Ей, как издаваш тайни! Сега Рошлето ще те надуши и ще запее “”Bésame Mucho”
Ще разчитам на Любо и Дени да й отвличат вниманието.