На хубавите изненади най-очарователното им качество е, че започват с комично озадачена физиономия и споменът за този миг те зарежда положително дълго след това (за разлика от отрицателните такива, които светкавично водят до смяна на агрегатното състояние).

В случая, хубавото е не само, че следващите две седмици, на отиване и на връщане с автобуса за работа, ще мяркам ту една, ту друга моя снимка на Моста на влюбените, превърнал се в място за всякакви артистични “мокри” изяви

Прекрасното е, че тези снимки са били тук, родили са се в тази шепа светлина и вие сте ги избрали по нещичко ценно, нещо замислящо и докосващо, доста преди мен! Затова, сега, като ги гледам на открито, не мога да не се сещам, че deni4ero обожава пейките, или Mari-ana – бушуващите страсти лед и лава.

А пък най-много ме усмихва това, че на водния булевард се мъдри едно от Вашите “Предизвикателства по желание”

Да, мили другарки и другари, считам че ППЖ-тата са ваши толкова, колкото и мои, защото заедно сме ги сътворили. Е, вярно, сега малко ме е яд, че не успях да пратя в един друг конкурс (за голия обяд) ППЖ-то на Мишел и Дачи “Палава еротика”

Накрая, освен да ви пожелая слънчева седмица, ми се иска да ви прегърна и да ви кажа “Радвам се, че сте наоколо!” И не само, че не позволявате на Музата ми да задреме трайно (въпреки че от време на време и щуква да изпадне в летаргия), ами и успявате да я провокирате да си “изпуска” въображението на свобода. Благодаря от сърце!

Според една (не много позната ) легенда, първият прозорец се е появил преди хиляди години, още по време на крехкото съществуване на кроманьонските прадеди. Една сутрин, в пещерата се промъкнала огромна кафява мечка. Древните хора наскачали, настанала суматоха, звярът се уплашил, вдигнал се на задните си крака и оголол зъби, запристъпвал към най-близките човеци. Развикали се, заразмахвали копия, някой донесъл запалена главня, но животното все повече освирепявало. Когато надало поредния си гръмовен рев, част от скалната стена на пещерата се срутила, по главата на мечката се посипали отломъци сред гъсти кълбета прах… Когато се разнесъл, древните видяли, че мечката си е отишла, а горе, някъде сред гънките на скалния корниз, се процеждала вълшебната светлина на утрото, улавяща прашинките в прозрачен сноп… Оттогава, човеците започнали да оставят отвори в стените – очите на дома.

Отначало ги покривали с кожа. Но… може ли да заставиш очите, веднъж прогледнали, да не се отварят? Завинаги клепачи да спират пътя на светлината? И започнал да дири човешкият дух как да направи така, че очите да виждат постоянно. Може би това е вечния стремеж на човека да споделя, копнежа да вижда и усеща света около себе си, да се чувства частица от цялото, и да държи далеч страха от самота.

Къщи без прозорци, безоки самотници, заличени съдби, но с бродещи спомени. Винаги успяват да докоснат някоя струна дълбоко в нас. Някои ги считат за грозни, жалки, безполезни. Но какво пък… аз ги чувам. Разбирам какво ми шепнат листата, завихрени от последната лятна буря по пустите первази. Търся и откривам следи в помръкналите очи — живецът покълнал в лозите…

Изтървано, в пукнатина между разкривените плочки, семенце пак връща зелените къдрици. Блясва синеоко късче небе, проблясват зениците — прелитащи лястовици.

А в нечии очи блика ненаситност за светлина, нетърпение за радост, спомен за разкош. Широко отворени, с клепачи от гроздове цветя… И колкото повече се развива човека, толкова по-ненаситен става за светлината. Страх да не я загуби, или да не би да не открие все по-изтъняващите нюанси между черно и бяло…

Многоок става човешкия дом, многолик. Очите се менят, подвласни на настроенията на природата. В тях блести сняг или пурпур и злато. Ветрове размятат плитките на облаците и срещат клоните.

Кестени се разлистват, жици разчертават геометрията на града, стъкло замества старите клепачи, от дървени дъсчици, боядисани обикновено в зелено…

Стройно наредени преградки, прави ъгли, стандартни размери и профили — пъзела на живота, който всеки сам си реди, подбирайки съответстващ на пъстротата му елемент. Както реди и дома, неговия уют и настроение, което се открива в очите му. Цикламен сакъс, провесил кичеста глава над сандъчето, … перде, заиграло се с вятъра, … котарак, вглъбен да преброи врабчетата, които каканижат от висотата на старата джанка…

Очите на дома разказват за хората толкова много, че само вечер стига да вдигнеш поглед и ще прочетеш приказката, витаеща около силуета на лампата, някъде там – лека, ефирна като нощна пеперуда, с крила от прашец.

За очите на къщата нивга няма тъма. В тях се ваят силуетите на дърветата, осветени от нощните цветя на лампите, лунният ореол, в чиято периферия облаците приличат на топящо се сребро…

Те никога не спят! Заспиват само ако ги изоставим, зазидани, затворени завинаги. Къщи без прозорци, безцветни души, самотни съдби… Нека не го правим. Нека не затваряме душите си в безоки стени. Да влезе светлината в дома! В очите му откривам… живота.