В края на предишното пътешествие из страната на контрастите, ви оставих да си търсите аутан, някъде по пътя между Вондо и Адис. Да вметна една медицинска скоба. За да си извадите виза за Етиопия ви трябва задължителна ваксинация против жълта треска. А през целия престой там и седмица след като се върнете, трябва да се взимат противомаларийни таблетки. Освен тези мерки, мога да потвърдя, че аутан-тропик действа доста прилично на комарите в по-ниските части на разломната долина и около езерата. А ние натам сме се запътили.

След известни преговори и поизтъркване на няколко стотици нервни окончания, етиопската агенция по околна среда ни разреши да продължим експедицията си, макар и при различни (да не кажа драстично по-неприемливи за нас) обстоятелства. Беше ни разрешен улов само на 36 птици, което поставяше пред нас почти магьосническо предизвикателство – от всичката перната хубост, уловена в мрежите, трябваше да “приберем” само тези, които е най-вероятно да имат паразити. И така, въоръжихме се с магически такъми (най-важните от които са търпение и позитивност) и ето ни, обратно по пътя на тефа и акациите.

Спираме на няколко пъстри павилиончета. Тук може малко да си измрънкам, че през целия престой в Адис, на женската не и беше разрешено да ходи на пазар ! Бях си харесала една феерична електриково-синя рокля, която сигурно щеше да стои изключително на фона на сламата от тефа, обаче така и не се докопах до нея, въпреки сякаш нарочното профучаване с колата по няколко пъти на ден през точно този ъгъл, на който беше изложена роклята!… На следващата снимка, Гърма не си избира клинче (тези половин-манекени, само с долна част и полюшващи се, опнати крачка, винаги успяваха да ме разсмеят), а си търси СИМ-карта и покрай нея и цигари (най-вероятно не за него )

Този път разстоянието до мястото, където отиваме, е само около 60 км, посоката – южно от Адис Абеба. По обяд вече сме в прекрасния оазис – хотел Bethlehem в Зивай. Градчето е разположено в югозападния край на езерото. А хотелчето, закътано на метри от крайбрежието, е ново, много чисто и спретнато, с хубави стаи, добра кухня, приветлив персонал и чудесна градина с фонтанче.

Оградата се закрива от плетеница бугенвилии, хибискуси и олеандри, където пърхат скорци, нектариниди, гълъби и тъкачи (след мъничко за тях пак )

В единия ъгъл на двора се издигаше папая, а в другия – едно прекрасно нарово дръвче. Няма да казвам, че и двамата с Бойко следяхме зреенето на плодовете с видим интерес, но за 5 дни не настъпиха промени, които да ни задоволят апетита.

За сметка на това, в ресторанта предлагаха прекрасно macchiato и cappuccino, на което всеки ден се наслаждавахме ритуално.

Зивай не е голямо градче, улиците му са доста широки и почти перпендикулярно разположени. Повечето са без настилка и с дежурните канавки от двете страни. Така изглежда една от улиците, които водят към езерото. Да, знам, че ми е крив хоризонта (това ми е доста подтискащ дефект, ако някой знае рецепта какво да пия, че да се оправи – да ми я сподели, pls). В случая, обаче, съм леко невинна, понеже съм се опитала да хвана в кадър не улицата, а марабуто на покрива на акацията…

С тези огромни щъркели (за които казват, че са толкова грозни, че само майка им ги понася) хич нямах късмет. Можеха да киснат с часове на някое дърво, но щом се наканех да ги щракна, решаваха, че имат твърде неотложен час при козметик и излитаха с тежки махове, а свистенето на крилата им победоносно гъделичкаше слуха…

Самото езеро, на което е кръстено градчето, Зивай (наричано още Зиуай или Звай) е сладководно, почти овално, със забележителни размери (31 х 20 км) и дълбочина около 9 м. Намира се на около 1 600 м. надморска височина.

Бреговете му са обрасли с гъста водна растителност, главно тръстика, в северната част – папирус. В езерото са разположени 5 различни по големина вулканични острова.

Освен, че служат като място за гнездене и почивка на хиляди водолюбиви птици, един от тях (Туллу Гудо) е известен с това, че е бил убежище за Свещения кивот през девети век. Понастоящем, на острова има манастир и в неделя църковната служба се води от църквата там. Естествено, системата от високоговорители работи безотказно, така че всички са съпричастни на извивките в прочуствената проповед, която от ранна сутрин до обяд оглася цялата околност.

По повод религията на етиопците (и да си спазя обещанието към Едно-Пакетче-Фъстъци) … В началото на експедицията, пътуваме в колата и се опознаваме . Бойко пита Хенок:
- Ти сега… какъв си? Мюсюлманин или християнин-ортодокс?
- Ортодокс! – гордо отговаря Хенок.
За Гърма беше ясно какъв е, след като в продължение на 50 км с него се обяснявахме как и ние, и те, месим козунаци и си боядисваме яйцата (само не успях да го попитам те чукат ли се с тях… ).
- Значи, в колата сме четирима ортодокси! – професорът решава да обобщи – И един… – поглежда въпросително Жан.
- Парадокс! – с най-естествен тон отговаря Жан

С пристигането ни в Зивай, първата ни работа е да разтоварим мрежи и лабораторен инвентар в мястото, където ще работим следващата седмица. За разлика от Вондо, където нямаше друга възможност, освен хотела, тук попадаме на истинско райско кътче! На брега на езерото е разположен научен институт, център за развитие и изследване на рибните ресурси, основан през 1997 г.

Понастоящем институтът има около 40 души персонал, включващ учени, докторанти, дипломанти и помощен персонал. Повечето млади, симпатични, отзивчиви и усмихнати хора! Сградите се помещават в една разкошна градина, където всяка сутрин акостирахме с джипа за още един ден вълшебство.

Още в първия миг, когато се изсипахме от колата, магията на това кътче започна да ни превзема. Дали с невероятната светлина, струяща като че ли отвсякъде сред дърветата. Дали с пърхащите като играчки, обсипани със скъпоценни камъни, пчелояди. С бълбукащо сладкия глас на авлигата или отривистото пищене на орлите-рибари. Или с въздуха, напоен с мирис на лято. И на щастливо безвремие…

А и със спокойствието на една среда, в която хората тихо си вършат работата в лабораториите, провеждат си експериментите, готови са да ти помагат и да те стоплят с усмивка и поздрав. Ето тази постройка сред палми и цветя (на снимката долу) е административната сграда на научният център, с офисите на изследователите.

Освен палми и хибискуси, вече споменах, че в Етиопия коледната звезда е с внушителни размери, храст, който достига почти до покрива…

И няма нужда никой да го завива, както прави колежката в лаб-а, за да и докара пурпурния цвят по връхчетата на клоните Първенец в цветовете, естествено, е бугенвилията…

Време е за работа! И така, работният ни ден на Зивай започваше в 6 ч. Едва прогледнал, дори неизбръснат, започваш да се пръскаш – не с Rexona, а с аутан. Хубавичко, навсякъде, по всички открити части (доколкото са ти позволени такива). За разлика от Адис, където климатът е по-рязък, тук все пак е по-ниско и в близост до водата, сутрините не са чак толкова хладни. Излизаме от хотела и поемаме по улицата към центъра по рибарство. Покрай нас ниско прелитат и крякат ето тези симпатяги

Това са чукоглави чапли. Съжалявам за лошия фокус, ама… 6:15 е, все пак ! След малко ще ги видим пак, вече по-отблизо. От двете страни на улицата, зад олеандрите, цъфтящи пишно в прахта, се редят къщи. По самата улица, в прахта могат да се видят конски черепи и дори цял скелет, носи се лек мирис на мърша, цвърчат птички… След 15тина минути, влизаме през портала на центъра, вдигаме ръка за “Selam!” на пазача и отиваме да си отваряме мрежите.

Тъкмо е време! Слънцето изгрява! От една страна съжалявах, че от нашето място нямахме същински излаз на брега. Имаше твърде много тръстики, а където започват те, започва и мучурливата почва. Там може да стигнеш до водното огледало само с лодка.

Обаче, от друга страна, покрай тръстиките се издигаха такива разкошни дървета, в толкова невероятни форми, с изкорубени, оромни дънери, с гнезда на орли-рибари в короните, че не ми оставяше много място да съжалявам. Обичам го това място!

Ако съдя по плодчетата, които се сипеха от тези дървета, това е някакъв вид Ficus. Всяка сутрин, всеки ден, десетки пъти се изкушавах да ги снимам!

Да докосвам кората, да се опитвам да проследя откъде се спускат вълмата коси на увивните растения, или просто да се наслаждавам на особения начин, по който светлината обичаше да играе с дънерите.

Най-често крясъците на младите орли-рибари, закрепили се на горните клони, някъде на 20-тина м. височина, успяваха да ме върнат в действителността.

А именно, не се мотай, че хапят!!! Комарите! Количеството им по мрежите и наоколо, рано сутрин беше колосално. Цели облаци, от които много бързо трябва да избягаш, понеже дори репелента не насмогва да ги разгони. Затова, по най-бързия начи, нагласявахме мрежите в бойна готовност и с Бойко хуквахме обратно към хотела. Е, тук вече не мога да се въздържа да не разкажа още една историйка, за което нетърпеливковците да видят птички, ще се наложи да ходят да пият едно кафе…

На отиване как да е, рано е, улицата обикновено беше пуста. Обаче, на връщане, към 7 ч., малчуганите вече са се ококорили, даже по-енергичните вече играеха мачле боси в прахта. Щом ни видеха да се задаваме, всякакви други занимания се прекратяваха. Тичаха към нас с викове “You! You! You! You! You! You!”, заобикаляха ни със смях и подскоци и тръгваха с нас. По-смелите директно идваха и се хващаха за ръцете ни, по-точно за ръцете на Бойко. Аз явно … някак ги респектирах (понеже имам събрани вежди като чардаци или умееха да разпознават mae-ashi-mae-geri от пръв поглед). Но него много го харесваха! И така за нула време, той завалията се оказваше окичен като коледна елха, на всеки пръст с по едно етиопче – кое от кое по-мръсно, сополиво и въшливичко, но силно ентусиазирано. Така си се носехме като илюстрация на асамблея “Знаме на мира”, докато не видех, че той неистово се мъчи да си стигне до цигарата. Заставах отпред, поглеждах ги сериозно (забележете, дори македонско Ф не се е налагало да правя) и започвах:
- Bye, bye! Goodbye! Bye! Bye! – с продължение – Ааааайде, да ви няма! Кой откъде е! Ааайде, бааай, баааай!
Действаше безотказно! Започваха едно по едно да пускат коледното дръвче, вече поизнемощяло, и със смях и подскоци се връшаха към игрите си.
- Оххххх – чувам до себе си, през струйка дим – Пак ми спаси живота!

След това денят продължава с кафе и чакане на персонала да се появи. Ето ги, как се носят в зреещата жега (на горната снимка): Хенок, вечно екстравагантен в оранжево, Гърма – забулен като арабски шейх, и малко зад тях – Тъкли, биолог към националния парк “Абиджата-Шала”, който ни придружаваше в Зивай. Товарим се в джипа и се понасяме пак към рибарския институт, да проверим мрежите.

Още първият ден бяхме изумени от огромното разнообразие и количество на птици тук. Мрежите буквално гъмжаха от птици! Още в първите две имаше по около 20! Ами сега! Ние имаме лимит от 36! Настана едно двуумене кой да пуснем, кой да задържим, при това се налагаше да мислим бързо, защото на Зивай жегата настъпва по-рано, отколкото в Адис. Настана едно повсеместно освобождаване на птички, в което трябваше всички да се включим, понеже вероятността да загинат от жега и жажда, хванати така в мрежата е голяма.

Няколко часа след първия голям улов, обаче, се оказа, че птичето царство доста бързо нахитрява След като цяло ято зърноядни врабчоподобни се бяха натикали в мрежата, на следващата проверка, се оказа, че няма ни едно. Това наложи по няколко пъти на ден да сменяме мястото на мрежите, за да имаме успех. И те хитри, ама и ние…

След улова иде ред на определяне на птичките. Имахме много строг надзор да не убиваме в никакъв случай редки и ендемични видове. Затова всяка една птичка се гледаше отвсякъде и проверяваше в определителя в най-големи детайли.

Ето това представляваше нашата малка, но много удобна лаборатория, предоставена ни от научния център в Зивай.

Дойдохме най-накрая до самите птички. Етиопия е страна с голямо разнообразие от птици, наброяващо общо 924 вида (за сравнение в България се срещат около 402 вида, с което напълно можем да се гордеем, като се има предвид колко огромна е територията на Етиопия). За наша радост, в Етиопия има само 23 ендемични вида, което доста ни успокояваше, че няма начин да изпуснем, да хванем някой от тях, че после … и нас да ни хванат Едни от най-често срещаните птици в околностите на Зивай, пък и изобщо в долината, са тъкачите (сем. Ploceidae). Това са зърноядни птички, с големина на чинка, много пъстро оперени. Техните гнезда можеха да се видят по акациите покрай пътя, а бяха окичили и дърветата в двора на хотела ни.

Сигурно над 50 екземпляра сме освободили от мрежите, понеже попадаха със завидна лекота в тях, но … не ни трябваха. Други често срешани обитатели са ето тези гугутки (Streptopelia decipiens).

Гледаш го, почти като нашата гугутка. А пък като ти загука – на чужд език ти говори! Едни от моите любимци бяха ето тези красавци – скорец на Rüppell (Lamprotornis purpuroptera):

Толкова блестящо, тъмно електриково синьо не бях виждала. А енергични, кресливи, любопитни, подскокливи! Едно време баба ми ни казваше като започнем да ставаме твърде енергични “скачате кат сковранци”

Ето го и нашия стар познайник – чукоглав (hamerkop, Scopus umbretta).

Чукоглавата чапла, всъщност не е от семейството на чаплите (Ardeidae), а от близко до тях семейство (Scopidae), от разред пеликаноподобни. Името му идва от специфичната прическа, която прави главата му да изглежда така странно. Като лети, това не се вижда, има форма на изстрелян молив . Този кафяв приятел беше буквално навсякъде. Можеше да се види, както над тръстиките и дърветата, а така също – и в града. Както във Вондо зелените морски котки играят “агенти по чистотата”, така за Зивай това са чукоглавите. Обикалят улиците, проверяват за мърша и с отривистите си крясъци огласяват находката и правата си над нея.

Гнездата им представляват най-боклучавата купчина, която можете да си представите, покачена колкото се може по-високо в клоните на някое дърво. От купчината висят найлонови пликчета, парчета мърляви хартии, вестници, парцали. Ако си оставите чорапите на улицата, до 15 минути вече се намират в някое гнездо. Имат много интересно поведение. На няколко пъти виждахме една птица, разположила се на гърба на друга, приклякаща с крясъци. А-ха да решиш да отместиш поглед, така де… дискретно да оставиш птичките да си направят там, каквото правят пчеличките, каките и батковците (къде ми отиде оня знак в червено кръгче +12 ), и изведнъж, този дето е бил отгоре скача от гърба на другарчето си, а то самото му се качва отгоре. Едва наскоро прочетох, че това се нарича “лъжливо качване” и е характерна черта от поведението на чукоглавите.

Преминаваме към разред Синявицоподобни (Coraciiformes), към което принадлежат папуняците. Сигурно много от вас са виждали тези красиви птици или са чували привечер “у-пу-пу-пу-пу-пу” в полето, покрай нивите или в доловете. В Африка този вид е постоянен, не мигрира за разлика от птиците по нашите ширини.

Това мъничко бижу е пак от този разред, но от семейството на земеродните рибарчетa. Нарича се африканско земеродно рибарче-пигмей. Досега не бях виждала такова красиво пернато създание. Докато го държаха в ръце, въртеше главичка насам-натам като навита на пружинка детска играчка

Други шампиони по красота са пчелоядите (bee-eaters). От общо 26 вида пчелояди в света, 11 се срещат в Етиопия! Ние имахме щастието да попаднем на три от тях. Но най-често срещания е ето този – синегръд пчелояд (Merops variegatus).

Голям красавец! И късметлия! Момчетата видяха, че видът е почти ендемичен в определителя и наложиха запор на улова. Това спаси живота на всичките такива бижута, които се хващаха. Но ето на този му споделих, че ще не ще, поне ще го наснимам, преди да го освободя

Голямо желание имахме да намерим и кълвачи. Всяка сутрин се опитвахме да поставим мрежите така, че да са опънати по-нависоко по колците. И успяхме!

Ето този креслив хубавец (аааа, не! Хенок пееше много хубаво!) е нубийски кълвач (Campethera nubica). Голям сладур! В момента, в който намери нещо на достатъчно близка дистанция, започва да му нанася такива удари, че тежко ти, ако ръката ти не е увита!

С най-много видове, които специално нас ни интересуваха, бяха разбира се пойните. Някои от тях бяха и мигранти, нищо чудно и от нашата страна, като това блатно шаварче (Acrocephalus scirpaceus).

Пак от пойните е вилоопашатият дронго (Dicrurus adsimilis), широко разпространен в района на Зивай.

Дронгото е известен с агресивността и смелостта си. Хенок го извади от мрежата и после разправяше как, докато освобождавал хванатата птица, партньорът и го атакувал! Прелитал ниско над главата на нашия шофьор, с намерение да го перне с крило или да го клъвне. Отървал се на косъм Имаше и други пиленца, които проявяваха изключителна готовност за взаимопомощ – това са т. нар. огнени чинки (сем. Estrildidae).

Това са мънички, много красиви, крехки наглед птички, но с яки триъгълни човчици. Много разнообразни по оперение. Във Вондо съшо ги срещахме, но тук в Зивай, най-често срещания вид е този – Uraeginthus bengalus (иди, че преведи на български Red-cheeked Cordon-bleu ). на горната снимка е женската, а тук е мъжкия, с червени петна по бузите.

Докато освобождавахме някой от тези мъници от мрежата, той обикноено надаваше кански писъци. Никакви увещания на български или амхарски да млъкне, че се каним да го пуснем, не помагаха. В това време, неговите спътници идваха и кацаха по близките клони, превръщайки ги в кобалтово сини гирлянди – крякащи и цвъркащи, даващи акъл и/или кураж на уловения побратим.

За пет дни не можеш да обхванеш цялото многообразие на този птичи рай. Имаше няколко пернати дзверюги, които така и не успяхме да видим “отблизо” (и отвътре, хората със слаби нерви да ми простят). Някои, определено нямахме и желание да срещаме така отблизо, като марабута, пеликани, или ето този ендемичен вид, дошъл да ни попее първия и последния ден – черноглавата авлига (Oriolus monacha)

А други хитри свраки хич и не успяха, дори с едно краченце, да се хванат на номерата ни!

Сврачките много ни интересуваха и въпреки, че горичката гъмжеше от тях, въпреки, че сменяхме позицията на мрежата многократно, тези преоблечени ангелчета, но с пиратски маски, ни гледаха нагло, изкрякваха подигравателно и само дето не кацаха на върховете на колците на мрежите. Никакъв шанс за хващане.

Подобни бяха и мъките с бялата мрежа за хващане на лястовици (дори не бели, съвсем обикновени!).

Пет дни дружината се бори с кански мъки в съседното пасище! Голямо ръчкане падна в спечената земя, да се пробият дупки за коловете. Голямо обикаляне и избор на място! Търсене на камъни за закрепване.

Аз седя по-далечко и се наслаждавам на гледката – вървят Хенок и Бойко, понесли мрежата като транспарант на 9-септемврийска манифестация, а около тях лястовиците се стрелкат и правят лупинги като луди. Но все извън мрежата

Така, с общи усилия, с много избирателност и любов, успяхме да си съберем материала (не много, но интересен). Да се насладим на удоволствието от спокойната работа, от страхотната обстановка сред пърхащото великолепие на Зивай, и от възможността да бъдем с хора, общуването с които беше непрестанен извор на добро настроение!

След края на работния ден сме. Седим в хотела и пийваме заслужено Амбър – най-добрата по наше мнение, етиопска бира с цвят на кехлибар.
- Хей, Хенок! Пиеш втора бира, а някой трябва да закара момчетата до града! Ще те хванат полицаите и ще те накарат да надуваш онзи уред…
- Ти, пък, Гери! – младежът маха с ръка – Тук, в Етиопия нямаме такива уреди! Ако нещо ме накарат да надувам,… ще е само флейта!

На всичко отгоре, момчетата ни бяха подготвили страхотна изненада за края на експедицията ни. Но за нея ще ви разкажа следващия път, че сигурно вече съвсем ви изморих с латински имена…

(следва финал )