Трябваха ми тези няколко седмици след завръщането. Не за аклиматизация, то и без това кой знае какъв студ не сме видели тук досега. Трябваха ми да осмисля различията, противоречивите чувства, да осмисля многообразието от впечатления, цветове, миризми и звуци, които Африка остави в спомените ми. Да почакам да изкристализира на повърхността онази ципа с най-важното, което искам да споделя. Онази фина солена коричка, оставаща след оттеглянето на вълната, която съдържа концентрираната същност на океана.

След тихия, спокоен и подреден Франкфурт, с чистите улици, ръмящия дъждец, аромата на вурстчета, плавно носещата се Майн с железните мостове, окичени с разноцветни катинарчета… И след още 9 часа полет с Ethiopean Airlines (е, няма такива невероятно красиви стюардеси!), рано призори кацаме в Адис. Очите ми трескаво поглъщат гледката. Тогава не можех и да предположа, че куполообразните планини, които се виждаха само като силуети, са към 4000 м високи.

От скромното по размер летище ми е останал спомена за обичайна шумотевица, народ във всякакви цветове, форми, забрадки, шалове и палта. Адис Абеба е на 2200 м. надм. вис. и сутрините са доста хладни (около 6-8 градуса). В далечината се издигаха планини, а в основата на някои по-високи сгради се носеше мъглица, която тогава, съвсем невинно, помислих за сутрешна омара… След като се натоварихме на таксито и поехме към хотела, обаче, много бързо се убедих, че омарата е всъщност утринният смог на този осеммилионен, шумен, задушен и пулсиращ град.

Колкото пъти за тези две седмици ни се налагаше да пребиваваме в Адис Абеба, винаги сме го правили честно казано с неприязън. Улиците на града са в почти постоянно задръстване, дори от ранна сутрин. Трафикът е колосален, многообразието от коли – потресаващо, смог и прах не подлежат на описание. Едни до други могат да се видят лади, жигули и москвичи, в най-различни форми на разпад, като повечето от тях са таксита, оцветени отгоре в бяло, долната част – в синьо.

Редом с тях пищят с клаксони джипове тойоти, хонди и пр. съвременни автомобили. Най-много шум и прахоляк се вдига от хилядите таксита, маршрутки и автобуси. Маршрутките са от много особен тип. На една от седалките отпред седи младеж, по-точно виси от кръста нагоре през джама, и крещи. Беше ни обяснено, че това е помощника на шофьора, който крещи маршрута, по който в този ден и час е решил да мине шофьора на возилото. А помощника събира пътници по улиците… Не казвам по тротоарите, понеже такива няма.

За сметка на това, улиците и пътищата извън Адис, са в доста добро състояние. Дупки не се намират по тях, но ги има в изобилие покрай пътя. По тротоарите всъщност няма настилка, оставено е на каквато основа има отдолу – камъни, чакъл, спечен от жегата пясък, прах. Всичко се извършва покрай пътя, включително изливане на разни вади, течности със съмнителен произход, къде в канавки, къде на свободен теч. Още докато пътувахме към хотела, ме изуми гледката покрай улицата. Нижеха се бараки, оцветени във всякакви цветове, с висящи пред нея джунджурии, бутилки, манекени, матраци, фотьойли, с реклами на кока-кола и бира, или на съвременна техника. Някои изглеждаха толкова мизерно и мърляво, че изобщо нямаше как човек да си представи, че вътре е подредено, прибрано и се продават… да речем химикали, или GSM-и и електроника.

Бараките и колибите се редуваха с изникващи от нищото високи сгради от стъкло, банки, хотели. Адис Абеба е един от градовете с изключителен бум в строителството за последните 5 г. Само за една година, Жан (шефът на малката ни експедиция) каза, че разликата, в смисъл на новопостроени сгради и брой на населението, е видима. В по-голямата част на града се редуваха такива катуни от бараки със съвременни сгради и именно тази контрастна мозайка ме шокира в първия момент… После се свиква

Има, разбира се, и просторни булеварди, с паметници, с резиденции на министри, в които зад оградите се виждат пищни градини с палми, цъфтящи олеандри и бугенвилии. Но са твърде малко, на фона на преобладаващия човешко-автомобилен базар. То навсякъде ми приличаше на женския пазар, но ни се отдаде и възможността да посетим и едно от техните места за истински пазар – la Piazza. Тук може да намериш почти всичко – от тонове червен лук, без който етиопската кухня просто не може, банани, автомобилни гуми и части, матраци, мебели, килими, всякакви домакински уреди, та до корнизи за пердета, които си бяхме харесали за колци за мрежите ни. Леко се усещам, че започвам да избързвам в събитията, но така е! Адис е толкова многообразен, жив и хаотичен, че ми хрумва ту едно, ту друго

Първите два дни от експедицията бяхме в Адис. Първо вадихме sim-карти, което се оказа малко трудоемко изпълнение за Етиопия, отне ни около 2 часа. Оказа се, че освен паспорт, са необходими и снимки. И понеже само аз имах, трябваше и 3-те карти да са на мое име, та се наложи да се сдобия с 6 копия на моя светъл лик. На следващия ден се преборихме с администрацията в етиопската агенция по околна среда и си получихме подписаното и подпечатано разрешително и договор за нашите изследователски дейности в Етиопия. Нещо, което мина “подозрително леко”, както каза Жан и беше прав. Вечерта отпразнувахме в култовия ресторант с жива музика “Yod Abyssinia”. От него нямам толкова много кадри, инак си е за отделен пост

Тук е мястото, може би, за някои практически съвети, ако някой реши да пътува. За влизане в страната трябва виза, която за България се вади от представителството на Етиопия за Обединените нации в Женева. Мисията е с добре разработен сайт и много разбрани и симпатични служители. Плаща се таксата и визата се издава на място или по пощата. Полетът до Адис Абеба не е много кратък, общо около 10 часа, с едно прекачване. Може да се пътува с турските авиолинии през Истанбул, но се каца в Адис в 1 или в 3 през нощта. Както каза Бойко, можем да се лишим от съмнителното удоволствие да кацнем в непозната африканска столица посред нощ. Затова си взехме билети с Lufthansa през Франкфурт. През целия ни престой в страната, че и преди да заминем, имахме безрезервната подкрепа (прерастнала в топло приятелство) на нашия посланик в Етиопия, Светлозар Панов. Малко след пристигането ни посетихме посолството и само за около час г-н Панов успя да ни налее в главите цялата информация, която ни беше необходима за местната култура, кухня, болести, политическо устройство, нрави и традиции. И имахме възможност да се убедим след това, че беше абсолютно сериозен (въпреки невероятното му чувство за хумор) и прав на 100% за всичко, което сподели с нас. Координатите на посолството в Адис Абеба ги има на сайта на Министерството на външните работи.

След като уредихме административните формалности, на третия ден поемаме на юг. Ето част от екипа (от ляво надясно): Гърма (представителят на агенцията по околна среда, наш придружител и помощник), Хенок (шофьорът ни, непрекъснат извор на остроумия, философски изблици, добро настроение и изобилие от габровски шеги) и Жан (швейцарският ни колега, с който ни свързва многогодишна съвместна работа и приятелство). В кадъра липсваме аз (снимащ в момента) и Бойко (който сигурно си проверява неистово мейла, че после не е ясно кога ще успее пак).

Избраният маршрут е на юг през разломната африканска долина, предполагам може така да се преведе. Пътят минава покрай редица езера, сред които са и Зивай, Абиджата и Шалла, за които ще стане реч по-нататък. Крайната ни точка е градчето Вондо Генет. Излизането от Адис Абеба е тежко! Поне за два часа се взима разстоянието от около 30-тина километра, в което се точи задръстване в двете посоки. Към обичайния поток и асортимент коли, се добавят тировете, което прави смога и прахоляка още по-колосални.

Прахта си е прах, работата – работа! Един от най-често практикуваните занаяти е ваксаджийството… Дори по такъв път почти извън Адис!

След като се отървахме от задръстването и прахта, обаче, се занизаха картини, които никога не бях виждала досега наживо. Побърках се в коя посока да гледам, накъде да насоча апарата и кой от двата, понеже щраках ту с канончето (което се оказа доста по-добро при снимане от колата), ту с Дейна (която пък се стараех да опазя, доколкото мога, от непрекъснатите вихри прах, които се носеха през отворените прозорци).

Равнината се простираше в цялата си следжътвена прелест – все още златиста, с онзи характерен за Африка леко червеникаво златист отенък. Житната култура на Етиопия, теф, се събира в повечето места ръчно, жъне се със сърпове и се вършее на хармани, с животни.

Стадата добитък бяха навсякъде, пресичаха оживеното шосе, подминавайки с типично волско търпение усилията на шофьорите да ги накарат да побързат като скачат на клаксоните. За сметка на това, обаче, млякото и всички млечни продукти са страхотни! Тук ядохме най-прекрасното и истинско кисело мляко, която съм опитвала за последните поне 10 години.

Над тефа простираха клони чадъровидните акации. Влюбих се в тези дървета! Не знам колко снимки имам на тях, сигурно всяко по-причудливо изкорубено дърво е хванато в кадър.

Което не съм успяла аз да щракна, го е снимал Бойко от другата страна на джипа В далечината и от двете страни, се кипреха планини – конусовидни, странно изглеждащи, за свикналите като нас да виждат снежни шапки на планини със солидната височина от над 3000 м. Но все пак бяхме само на около 7 градуса на север от екватора, нямаше нищо за чудене. Освен това, как е успяла непрекъснато растящата човешка популация така да ошушка прекрасните гори от раменете на планините. Ерозията ги беше моделирала по своя начин, довършвайки започнатото от човека.

В момента текат програми за ревностно запазване на последните останки от вечнозелени гори в планините и за ново залесяване. Само че, както залесяват с евкалипти… скоро може и коали да очакваме да се появят. Може за местните видове птици, бозайници, насекоми и всякакви други обитатели, евкалипта да не е подходящ, но иначе, се използват за всичко почти – от строителството на колибите от кал, със сламени покриви, до гориво за огнищата, за приготвяне на храна. Ние решихме да ги използваме за колци, които да поддържат нашите мрежи за улавяне на птиците.

Докато мъжете чупят стойки с притките, използвах момента да “хвана” семейство, запътило се на църква, както подобава! Дамите с чадъри, магаретата натоварени, припкат отпред. Величествено, кавалкадата пресича насред задръстването.

По-голямата част от етиопците са православни християни, староверци. На този ден всички отиваха на църква, понеже се празнуваше Архангел Михаил. Независимо колко мръсни, захабени и окъсани дрешки носят през останалото време, дойде ли момент за църква, всички обличат най-хубавите си дрехи и вадят едни ослепително бели пешкири, понякога с ресни или шевици.

Чадърите тук се носят за пазене от слънцето. Климатът е много интересно съчетание на надморска височина и географска ширина Сутрин е хладно, не можеш да излезеш без връхна дреха. По обяд вече става към 26-28 градуса. Ако си на слънце, прижуря! Но, ха, си мръднал на сянка, пак си търсиш якето. Така, че никой не ходи разпищолен по потник, камо ли гол. А под чадъра на една етиопка никога не може да предвидиш колко чифта очички още надничат

Освен християните, в Етиопия има и мюсюлмани, особено в южната провинция, където отивахме. Поради това и в градчетата покрай пътя се редуваха кубета на църкви и минарета на джамии. От едната страна на селото пее ходжата, от другата страна – православния свещеник. Но честно да ви кажа, дори и да имам самочувствието на човек с музикален слух, … за мен мелодиите на проповедите бяха много близки. Все на едни и същи маанета го избиваха. Най-тежко беше в неделите! Тогава ходжата започва в 4:30 сутринта! А колегата му подема и продължава до 12 на обяд, като църквата е свързана с микрофони и високоговорители така, че цяло село ехти. Никой не може да пропусне проповедта, дори и да не е смогнал да отиде на църква. Е… и с това се свиква може би, макар и доста мъчително

А долината тича на юг, подминаваме градчета и селца. По пътя е пълно с пешеходци, ученици с книжки и тетрадки под мишница, жени и мъже, понесли бохчи или туби за вода. Акациите продължават да ме мамят да снимам и после да ме ошашавят, че кадъра все ми се вижда разтеглен… някак настрани!

Постепенно теренът става по-неравен, по-хълмист. Появяват се кактуси, млечки, огромни като дървета. След почти 6 часа път, ще пристигнем във Вондо Генет. Използвам момента да ви оставя да си поемете дъх, заедно с червеникави прашинки от пътя, със слънчеви отблясъци по повърхността на езерата и да ви пожелая весело посрещане на Новата година! Ще ви разкажа за Вондо, езерата и птичките догодина

(следва продължение)