Двете криви тухли
“След като купихме земята за манастира през 1983 година, останахме без пукнат грош. Бяхме задлъжнели. В имота нямаше нито една постройка, нито дори навес… Не можехме да си позволим да наемем строители, материалите бяха достатъчно скъпи. Затова трябваше да се науча да строя: да градя основите, да полагам бетон и да редя тухли, да издигам покрив, да инсталирам водопроводни тръби – абсолютно всичко. Преди да стана монах, се занимавах с теоретична физика; бях преподавател и не бях привикнал на ръчен труд. След няколко години станах доста добър в строителния занаят и дори наричах екипа си “Би Би Си” (Будистка бригада по строителство). В началото обаче ми беше много трудно.
Да редиш тухли изглежда лесно: плясваш хоросан отдолу, после леко потупваш оттук-оттам. Когато се заех да зидам, почуквах единия край, за да изравня тухлата, и тогава другият край щръкваше. Когато почуквах него, тухлата се разместваше. След като я побутнех, за да я изравня, първият край отново щръкваше. Пробвайте и ще разберете за какво говоря.
Като монах, разполагах с огромен запас от търпение и време. Стараех се всяка тухла да е съвършено положена, каквото и да ми струваше това. Когато най-после завърших първата си тухлена стена, отстъпих назад, за да й се порадвам. И тогава забелязах – о, не! – бях изкривил две тухли. Всички останали бяха безупречно наредени, а тези двете стояха накриво. Изглеждаха ужасно. Разваляха цялата стена. Съсипваха я.
По това време циментовият хоросан вече се бе втвърдил и не можех да извадя тухлите, затова помолих настоятеля да ми разреши да съборя цялата стена и да започна отново – най-добре направо да я взривя. Бях я оплескал и се чувствах ужасно неловко. Настоятелят беше категоричен: стената остава.
Когато показвах новостроящия се манастир на първите посетители, винаги се опитвах да пропусна моята тухлена стена. Изобщо не исках никой да я вижда. Един ден, три или четири месеца след завършването й, развеждах един посетител и той я видя.
– Хубава стена – подхвърли той непринудено.
– Господине – отвърнах изненадано, – да не сте си забравили очилата в колата? Или имате проблеми със зрението? Не виждате ли онези две криви тухли, които развалят цялата стена?
Неговият отговор промени изцяло виждането ми за стената, за мен самия и за живота въобще.
– Да, виждам двете криви тухли – потвърди той. – Но виждам и останалите 998 безупречни тухли.
Стоях като зашеметен. За първи път от месеци виждах другите тухли, отделно от двете “сгрешени”. Отгоре, отдолу, отляво и отдясно на тях имаше все прекрасни тухли, съвършени тухли. Нещо повече, съвършените тухли бяха много, много повече от двете, които ми “бодяха” очите. Досега погледът ми оставаше вперен в моите две грешки – за всичко друго бях сляп. Затова и не исках да поглеждам стената и още по-малко – да я показвам на други. Ето защо исках да я разруша. Сега, когато виждах равните редици тухли, стената вече не изглеждаше толкова лоша – както посетителят бе казал, това бе една “хубава тухлена стена”. Двайсет години по-късно тя все още си е там, а аз дори съм забравил къде точно се намират онези две изкривени тухли. Буквално не мога да открия къде са грешките.
… Всички имаме своите две криви тухли, но съвършените тухли в нас са неизмеримо повече от “сгрешените”….
/Аджан Брам, “Отвори сърцето си”/
Първата история от тази хубава книжка, която получих като подарък, ме усмихна много. И си помислих какво по-хубаво от това да я споделя с вас – тези, които преди четири години успяха да видят в мен един бъдещ зидаромазач и ме накараха за първи път да погледна “стената” с други очи. От онова време досега ми се е случвало много пъти да ме полазят я, творческо или чисто лично късогледство или пък емоционален астигматизъм, които да ми навират в очите само грешките или недостатъците ми. И винаги в такива случаи се връщам в едно място, толкова съвършено, колкото всеки един от нас е сътворен, толкова истинско и чистосърдечно със споделеното щастие, така стоплящо със светлината на преживяното или усмихващо с рошави съновидения, което винаги успява да ми възстанови баланса и да ме накара да видя преобладаващите, сполучливо наредени тухли.
Благодаря ви, мили мои блог-кръстници, подстрекатели, рошави и закачливи почитатели и кротко усмихващи се, мълчаливи читатели! За това, че ви има, за обичта, за топлината и усмивката, за споделената радост! Щастлива съм, че сте до мен!
На хединга отгоре в момента си го пише много хубаво:
No Comment
Ти продължавай в същия дух, а аз обещавам, че… бе, нищо не обещавам – ти си продължавай в същия дух.
Винаги за теб
Гуш
Извинете скитнята, че сега се включва!
Извинете я и за наглостта, но…
След 40 години, когато този блог вече е достатъчно улегнал и достигнал една сериозна възраст, би могла да се отдалечиш леко и да кажеш коя тухла как стои, но сега е препоръчително по-често да зидаш, мило Вълшебство и да ни радваш и със снимки, и с думи!
И защо ППЖ-тата изчезнаха, а?!
И целувки от мен
Извинена сте по всички позиции, Ваша Сияйност! Ама голям сте оптимист – с тези чак 40 години
И на мен много по-често ми се иска да ви радвам, но нещо музата ми напоследък се занимаваше повече с копане, отколкото със зидане. Пък ми се ще и гредореда някак да променя, че тази формула (ред снимки, ред думи) май се поизчерпи
ППЖ-тата за заклинили на твоето, защото натиках лирическия герой в криминале. Сега търся начин да го извадя читав
Инак, те са си готина идея – ша живеят!
Целувки muchos!
Много besos
Рошленце мило!!! Много те прегръщам и целувам! Дано все така успявам да те радвам и уют-вам (поклон! каква дума само!).
Гуш большой! :***