Ледът блести като заоблен гръб на изплувал да си поеме въздух делфин. Гладък, мокър и все още опасно хлъзгав при някоя замаяно невнимателна крачка. А нейните са все едни такива… напоследък. Свикнала е да не гледа къде стъпва. Усещането за сигурност иде от съвсем друго място – далеч над нивото на размекнатите междуплочия, маркирали неправилните квадрати, по които подскокливо се носи пролетта. Неудържима, разтапяща, предизвикателна и млада.

Не е само пролетта, която прави крачките и подхвръкващи. Като че ли самите лъснали звезди я придърпват с невидими нишки звезден прах. Стъпка подир стъпка, отхрущяват токовете на ботушите и в следите зад тях бликват езерца. Назад е зимата – над нея е нежността на небето. Топят се ледовете на самота и безразличие – очите и преливат от нега и нежност. Всеки поглед е магия, уловена в ефирната аура на споделеност… Над глезените и се плъзва вятър – обезоръжаващо гальовен като разглезена котка. Топлината му плъзва нагоре, обвива и разсъблича крачките и, по-нежно дори от връхчетата на тревите през май.

Последните преспи оставят мокри следи по ръба на палтото. А на ръба на зимата, едно щастливо момиче се плъзва по раирания гръб на улицата. През синеоките локви колите са платноходки. Усмихнато сини са стълбите на подлеза и нотите, които изпява всяка капка от капчука. Лазурни са бръчиците в ъглите на усмихнатите му очи, когато я погледне. Всяка стъпка е пролет, всеки дъх – отдаване, всяка усмивка – покана да грейне друга насреща. Щом ръката и е в топлата му длан.