Лъчите на добротата

“Кога успя да избуи така?!”, чудеше се учителят Лин, решил да прекоси напряко поляната с полудели треви. Цялата беше озарена с глухарчета, притворили очи заради току-що преминалия дъжд или защото слънцето вече приспиваше сенките. Монахът се усмихна и вдиша дълбоко парата, вдигаща се от дънерите и земята. “Всеки ден да минаваш оттук, да виждаш, да чуваш, да се разтвориш във въздуха, пак е трудно да разбереш това тайнство – кога точно пролетта се претопява в лятото?”

“Сигурно не търся точно това, което трябва. Може би трябва да се вгледам в нещо дребничко, обикновено, което промяната да направи уникално”. В този момент, една тревичка привлече вниманието му. Беше се огънала под тежестта на дъждовните капки, но и не само от тях. Монахът приклекна да я разгледа и под тесния лист видя да проблясва рубинена главичка и крачета. Учителят беше един от малкото в Храма на Светлината, озарени с рядката дарба да разбират езика на всички живи твари.

- Я, червеноглаво мъниче! Какво ли прави тук? Да не си избягало от вкъщи? – тази пролет все още не беше виждал никой от семейството му.

- Откъде ме познаваш? И можеш да говориш нашия език! Какво си ти … изобщо? По-голям си от най-високите глухарчета и даже от нахалната врана, дето ме подгони сутринта. Бръмбар ли си?
- Не, не съм – монахът чак залитна от смях – къде си виждал бръмбар без антени и с четири крака?! Всъщност, какво ли пък си виждал изобщо. Явно си съвсем новоизлюпен. Аз съм човек.

- Човек?! Как се оправяш само с четири крака?А други като теб има ли? Все такива огромни ли сте? Умееш ли да летиш? Аз мога! – гордо се задъха и помаха с антенки мъничето. Една от капките се търкулна по крачето му и спря потока въпроси.
- Много си любопитен. Има още много като мен и сме доста различни по ръст, цвят, по говор и характер. И да, добре съм си само с тези крака. Нямам крила, но пък мога да летя с мислите си. Много хора не могат…

- А пък ние всичките Червеноглавчови можем да летим. И как така всички се казвате “човеци” и живеете заедно, а пък сте толкова различни? И с различни неща ли се храните? Нали не ядете бръмбари?! – колеблив гласец и ново трепване с антенка – Защото пък нас никой не ни яде. Отровни сме, да знаеш!
- Ооо, знам! Иначе, да.. има и човеци дето се хранят с бръмбари. А живеем заедно и се разбираме, защото всички сме част от една обща багра, една енергия ни движи, храни ни, преминава и струи от нас. Така че, като се срещнем и погледнем, усещаме кой какъв е, разпознаваме се, намираме сродните души, с които сме в хармония…

- Нещо като звуците, които издаваме ние? Или миризмите? А как разпознаваш кой човек е лош и кой добър?
- Не, мъниче, светлината е енергията, която дава живот, диктува дните и настроението ни, преминава през нас. От всеки човек струят различни лъчи. Има хора, които са тихи, незабележими, винаги обичат да стоят в сянката, но душата им успява да улови и най-слабия лъч, достигнал до тях. И колкото и малък да е той, те го превръщат в мека, благородна светлина – лъчите на добротата.

Има други, които могат на пръв поглед да ти се сторят светли и добри, но да не усещаш топлинка и нито един лъч не грее от тях. Поглъщат светлината, но нищо не излъчват. В тях тя потъва, изгубва се, както ликът на слънцето в локва, която се изпарява от летния зной.

Ще ги усетиш като ги видиш, в тях няма светлина и доброта, нито щастие и обич. Ние човеците се раждаме с тази способност да улавяме и отдаваме светлина, и през живота си я развиваме и се изменяме, благодарение на лъчите на добротата. Така, дори за тези, в чиито души цари мрак има надежда – ако срещнат някой, който да ги озари с обич и светлина.

Това са хората, от които светлината просто струи. Всеки лъч, който ги докосне, се превръща в бляскав водопад. Те търсят доброто и творят добро – озарителите! Около тях цари радост и те са призвани да я даряват на хората, да гонят мрака от душите им, да изцеляват и помагат. Защото много често има и наранени, които се страхуват и затварят пътя на добрите лъчи, а толкова се нуждаят от топлина!

- А как изглеждат лъчите на добротата? Могат ли да се познаят лесно? Да не са като пъстрото крило, дето небето разтваря след дъжд? Казаха ми, че мога да го видя ако съм търпелив да изчакам малко да поспре дъжда и да се покаже слънцето.
- Хубаво са ти казали. Търпението е ценно и ни е нужно, за да опознаем шарката на света и тази, в самите нас. И добрите лъчи на светлината са по своему пъстри, не винаги така осезаеми. Обикновено струят в очите, в усмивката, по-ясно или по-скрито, но винаги топлят. Така както за слънцето знаем, че винаги е топло и добро, дори когато е зад облаците. Пък дори и сега, когато вече се скрива, виж! Време ти е да се прибираш, мъниче. Какъвто си новоизлюен, семейството много ще се тревожи къде си се изгубил.

- Ама пъстрото крило…
- Друг път ще го видим, обещавам. Ела, ще те занеса у дома.

Монахът протегна ръка и Червеноглавчо пропълзя в шепата му.
Вървяха така заедно към гората, а зад тях меките лъчи на залеза разплитаха сред мокрите треви ефирните нишки на завесата между пролетта и лятото…

8 Comments so far

  1. Дачи on May 10th, 2008

    Много обичам твоите приказки :)

    Благодаря :)

  2. Geri on May 10th, 2008

    Много ме радваш! :D
    Считай, че тази специално е почти изцяло вдъхновенa от Ключ#2 ;)

  3. Дачи on May 11th, 2008

    О-о-о, ще бъде страхотно, ако за всеки #ключ ми пишеш по една приказка :)
    Аз имам много ключове, от най-различни тайни места :D
    Хайде, чакам приказка за ключ #3 и няма да пусна #4, докато не си я получа :)
    … пък ;)

  4. Geri on May 11th, 2008

    Олеле! Ами не знам дали ще е възможно, зависи дали ключът ще може да помогне на тетрадката да се отвори. Че аз предимно снимам, хич не съм по писането…

    И недей, моля те, не си мъчи читателите! :D

  5. Дачи on May 12th, 2008

    ще видим, ще видим…. ;)

  6. Дачи on May 14th, 2008

    Аз смених имената, вече няма да се казват “ключове”, ще се казват “камъчета” – философски ;)

  7. Mari-ana on December 19th, 2008

    След като прочетох думите ти, реших да се поровя в старите ти публикации (не съм видяла всичко). :)
    “…А живеем заедно и се разбираме, защото всички сме част от една обща багра, една енергия ни движи, храни ни, преминава и струи от нас. Така че, като се срещнем и погледнем, усещаме кой какъв е, разпознаваме се, намираме сродните души, с които сме в хармония…” – ти си го написала, но е моят отговор на написаното от теб, за дъгата и безмълвието.
    Знаеш ли, мога да пиша коментарите си с цитати от твоите статии?! ;) Макар и да не са мои думите, те ще изразяват мнението ми по-поетично и красиво. :)

  8. Geri on December 20th, 2008

    “Знаеш ли, мога да пиша коментарите си с цитати от твоите статии?!”

    Не, не знаех! :D Но така хубаво и ведро ми стана като видях какво си написала!

    А ти знаеш ли, какъв тласък ми даваш, в момент в който се чудех дали тази “странна” форма на един (уж) фотоблог може да има бъдеще?! ;)

    Благодаря ти! Щастлива съм, че има такива сродни души около мен! :***)

Leave a reply