Скоро не съм препрочитала тази много любима книга, но първото за което се сетих като видях къде се намира мястото на следващата ни конференция, беше въртящата се в не много ласкавата прегъдка на циклона, къщичка на Дороти. Вярно, че по това време, през май, имаше и тревожни новини за смерчове в Канзас и околията, та честно казано, със страх си мислех, че ще ми се наложи да отпътувам и аз в тая посока, пък макар и само за една седмица. Е, за мое (и ваше ) успокоение – вече съм тук, в Лоурънс (Lawrence), небето е като излъскано, а слънцето безмилостно пържи червените покриви и тухлите на сградите, направени така, че да пресъздават историческия дух на древни замъци (не много успешно). Във всеки случай – ветрец има, колкото да ти грабне потта, която веднага ти избива от тези 40+ градуси (по целзий, все пак).

За това как се вади американска виза – няма да говоря. Най-важното: 1) не отивайте в ЮнионБанк с долари, таксата се плаща само в лева; 2) преди да влезете в сайта и да си попълвате документите, се снимайте и си вземете от фотото дигиталното копие; 3) като започвате да попълвате формуляра – по-честичко записвайте, системата уж дава 20 минути, но най-често ви изхвърля още на 10-тата. И за интервюто се заредете с търпение

Което ви трябва и за пътуването в особено солидни количества. То си беше една 22 часова епопея! Тръгнахме в събота сутринта и първия преход беше много приятен, София – Париж. Небето беше великолепно, така че тези снимки, с които украсявам разказчето са все от този полет. На него поне можех да си изисквам къде да седна Та спокойно да снимам планините (вероятно Карпатите), приличащи на посипани с пудра захар препечени парчета щрудел.

След тях пък се ширнаха едни поля, разноцветни като детска мозайка. Тези са от Франция, малко преди да кацнем в Париж. Разкошна гледка са облаците, носещи се по повърхността като накъсани хапки захарен памук, а отдолу сенките им ги гонят с грацията на ято рошави призраци.

Колкото повече приближавахме Париж, обаче, облаците се сгъстяваха и приземяването беше достойно подскачащо и друсащо преживяване. Снимането, обаче, помага много за откъсване на мислите от посоката, в която би поел сандвича на BulgariaAir.

И все пак, успяхме да се проврем под облаците и да се приземим успешно. След което започна едно тичане и неистово търсене на начин да излезем от летището, което се оказа непосилна задача. В София ни бяха чекнали багажа чак до Канзас, но електронната система не позволи да си извадим бордни карти за втория и третия полет, та се наложи да правим това упражнение в Париж. Добре, че все пак успяхме да се накатерим в самолета, пъхтящи с раници и чанти, че и постер, стърчащ над всичко в цялата си прелест на фалически символ, омотан в лазурносиньо тиксо.

Оказа се, че и не можем да седим с Бойко един до друг, понеже ни дадоха останалите незаети места, заради по-особеното чекиране. Аз тъкмо се зарадвах, че по случайност пак съм до прозореца, когато се оказа че и други са пострадали от странностите на електроонната система. До мен подскачаше с препотен перчем един мургавел, с прозираща средиземноморско-ориенталска жилка в погледа. Синът му, подобен мургавел по-нова версия, който ми махаше с ентусиазма на вицепрезидент на пресконференция, седял на средната редичка. Не може ли някак си… да си сменим местата, щото видите ли, то никой не ще до прозореца. Много духа!

И аз нали съм добра душа, сменихме се. Преди това успях да щракна няколко пъти докато се гмурвахме в невероятното небе над Париж.

Последен поглед към огромния мравуняк на Парижкото летище и се налага дълбоко да поемеш дъх за предстоящите 9 часа и 40 минути, преди следващата спирка – Атланта.

Адски е много, на път съм напълно да намразя всякакви подобни преходи. В края на тези близо десет часа, въпреки че имах приятни съседи, че успях да изгледам поне три филма, които все не намирах време, докато съм вкъщи, се чувствах като сдъвкана и изплюта В Атланта пак имаше вихрени търсения на изхода, на мястото за чекиране за следващия полет. Него пък вече съвсем не го усещах. В Канзас Сити вече ни посрещнаха топло и грижливо и най-сетне след още около час пътуване с кола до Лоурънс и общо близо 22 часа пътуване, успях да се покатеря на леглото в хотела. Добре, че имаме един ден за освестяване преди конференцията… Която, както и миналата, пак се оказа, че се прави в замък, пък макар и малко бутафорен. Изгледи от него и от околията, следващия път