Предната вечер се разделихме точно в момента, когато посиняла реших да си отскоча до колибката, за да се поосвестя. Май не съм споменала, че къщурката ми е в самите основи на Музея, с голям прозорец, премрежил око с метални щори и ред рехави храсти. Прозореца е на кръстопът и ако не ги спусна вечер (щорите, не храстите), всяка кола или автобус превръщат стаята в купол на цирк! Такива щрихи започват да се гонят по стените, все едно съм сред стадо зебри в саваната по време на ураган.

В неделя следобяд, обаче, щорите си бяха вдигнати, аз пиех трета поред чаша черен чай, а погледа ми от време на време се промъкваше зиморничаво през решетките, с надежда че храстите се свеждат единствено от чисто любопитство към асфалта, мокър от снега сутринта. Така, заредена с топъл оптимизъм, грабнах пак Дейна, добре че и тя беше успяла да си възстанови температурата, милата, и пак навън. Улиците – празни като София през августовска неделя! От време на време само по някой забързано ме подминава в подозрително позната посока – средновековното градче.

Там всички лампи и прозорци сияеха, постоянно се стичаха нови и нови хора, цели семейства, с бебета в колички, възрастни хора, облечени здраво или пораздърпани тийнейджъри, гологлави и с шапки, шарена усмихваща се тълпа. И никакви сблъсъци по тесните улички, явно “Pardon” в съчетание с невинна усмивка има определен магически ефект за плавното приплъзване на двупосочните потоци, като намазани с масло вурстчета във френска франзела.

От време на време тълпата се разреждаше да направи място на някоя Medieval-Art каручка, с казан топло вино и гласовити продавачи. Достиженията на съвременната химична промишленост и измагьосването на пластмасата доста улеснява носенето на бокали по пътищата.

По едно време хаотичното движение на хора и животни взе да придобива посока и подредба, подобно на железен прах по магнитни линии. В случая – от двете страни на главната улица.

Изсипаха се едни момчета в лазурносини униформи. Въпреки приликата, не можеше да е, включен в програмата, десант от незабравки. Оказа се местната полиция, която учтиво ни караше да дадем заден, за да не вземе да замирише на опърлен шушлкяк, не дай си боже – перчем.

В тоя момент, настана суетнята на старта и аз, от моята стратегическа позиция, се наложи да тегля един екс на топлото вино, че да мога да снимам. Ама един екс-магистър ми беше споменал, че този тип отвари са особено подходящи преди стрелба и аз нали съм любознателна… Определено екс-а стана причина за екс-перименти със зъркелите на Дейна и това се отрази на лежерно-веселяшкия контур на някои хора, предмети и животни от следващите кадри… <:О

Шествието започна с барабаните! Как ехтят, с какъв синхрон се справят тези юнаци! Може би има някаква връзка с началото на битката, когато е трябвало скоростно да се алармира населението за атаката. В следващия момент, се зададе един от главните рицари. Голям симпатяга, ама аз май повече съм фокусирала на коня като гледам…

След първите рицари, се зададе големия флаг на Женева, със страховития орел, епископския ключ и изгряващо слънце, символизиращ мотото на Женева още от средата на 16-ти век “Post tenebras lux” – “След тъмнината, идва светлина”. Как да не се сетиш веднага за приликата с Урсула, а

Специално на шествието, хората хвърлят монети във флага, опънат по средата на улицата. Отзад върви едно момченце с касичка (котлето, с жълто-червен капак) и от време на време навиват флага на руло и събират монетите Разбира се, флага, а и всяка група от процесията, са съпроводени с факлоносци – от всякакви възрасти и калибър.

Забравих да кажа, че процесията беше официално открита от величествен мъжки глас, може би кмета на града (добре, че в София не ни се налага да правим такива процесии…). А след това всички пяха и химна, който между другото е песен, свързана именно с L’Escalade. Някъде четох, че се пеят само 4 куплета, а всъщност били 68! Май можеха да я пеят, докато трае цялата процесия. А това може би е и самият кмет, ама … хм, може би той и неговия близнак на един кон. Двойният образ си е чиста проба доказателство, че се намирам в приказно място, където раздвояването на личността е плод на недобросъвестно прилагане на магия за телепортация, когато конят ти е инат (ама пък какъв кон!)!

Следващата снимка е знаменателна, скъпи ми Контеси, Царици, Кралици и всичките, напоследък пострадали от заразата ВВВО – “Вирус на Въздишане по Виртуални Образи”. Това са … не един, не двама! ЦЕЛИ четирима Магистри накуп! Каква осанка, каква строгост и изисканост в облекло и маниери. Какво кавалерско излъчване! Дори и по време на шествието, не забравят да си задават въпроси, да обменят мисли, да се изслушват търпеливо. Притворил очи, единият с лекота плъзва мъдрия си вътрешен взор над стелещия се дим от факлите, и емоционално завишените нива на заобикалящите го аури.

Забележете, уважаеми Височества, че брадите им са старателно подрязани, като жив плет покрай сладкарница “Неделя”. Вероятно заради нахлузването на накъдрените лигавници, които всъщност не са никакви лигавници, ами отразители на мисловното поле – ако някоя мисла не дай си боже тръгне надолу, да се отрази и веднага да поеме правилната висока нота!

Я, за разлика от тях, какви полегати якички (и улегнали мисли) имат войниците примерно! И никакво единомислие, обмяна на идеи, всеки дзяпа на другата страна. Защото бдят за реални опасности!

А други просто си изглеждат великолепно и внимават в ритъма. Като знаят какво следва зад тях…

Само не разбрах, защо тази милата флейтистка беше готова а-ха да заплаче. Ама какво се чудя – и аз съм същата фога. Само да запея някой македонски трилър и … веждите на /\, чевермето на бузите на мах и “ЖЕна ке уморам, дечиня ке гледам…”. Чувство се иска за тези неща, отдаване на душа.

Ей, на, младото си е младо! Това си е оживяла феичка от приказката за Питър Пан.

Следваха пак конници и ако съдя по хитрия поглед, или са джебчиите, или ще да са банкерите на града. Оня ден един немски фотомагьосник ми каза какво значело HSBC – Hilarius Shopping Before Christmas

Имаше и някои с вродена пиротехническа страст. Внимавай, момче! С тия винени пари наоколо – фръкнахме като шишарки в кюмбе! Само дето ще миришем несвойствено.

А че и отзад се зададе една колона секирджии. Винаги съм се чудела, на уроците при КалЕна Оракулиян фон КристАлен, магистърката по ВИП магия (Въведение в Имагинерното Пространство, а.к.а. Пророкуване), как ли изглеждат оживели валета… Това, докато се учим да гледаме на карти, де.

Аах… този замъглен, сведен поглед и това огнено перо! След тази снимка, Дейна направо блокира на режим “разглеждане” … пламна ми перушината!

За малко и в буквалния смисъл. На сцената се яви самата мадам Катерин, с един котел бонбони, с които доста старателно замерваше публиката.

После ни полазиха и всичките жители на древния град, барабар с овчиците – еей, душички! Оцеляха, значи!

Ето пак една фея, вече в трансформация. Колежката, няколко стъпки по-назад, я обучава на магически похвати за справяне с конска сбруя – иначе казано оглавник. Знанието доста помага на един следващ етап… от магиморфозата.

Към края на процесията следва един много важен занаят. Производството на отварата на истината.

Ама има и друг бленд, дето се вари тука. Аз си мислех, че всички се греем еднакво – с онуй вино. Ама тези две колежки са разцъфнали като кокичета по Трифон Зарезан, че и на цвят го докарват доста близко до цвета на някои мъжки носове на същия ден. Кехлибарената течност подозирам, че не е отвара от жълт кантарион, глог и мента.

Селяни, благородници, войници, домакини, лозари, ковачи, овчари, графове – цялата пъстрота на живота се изсипа пред очите ми. Накрая дойдоха и дечицата. Мъничките зъзнещи, малко замаяни от пушека, огньовете и суматохата наоколо. По-големите – горди, че са такава важна част от събитието. И наистина, най-много овации събраха тези сладури.

И си мислех как по-ценно няма от това да намериш тази магия, която да е способна да събере всички – млади и стари, няколко поколения в едно цяло – с една мисъл, с едно настроение, с една усмивка. Всички заедно в името на живота и доброто.

След това шествието е обиколило улиците на града и най-накрая всички са се върнали пред катедралата, за да запалят огромния огън. Аз, обаче, силно се съмнявах в способностите си да издържа още два часа без крака, затова реших да опитам да ги задвижа. С което постигнах доста добра прилика с някогашния ми модел метла. Летях като светкавица през опустелите улици, и се усмихвах.

И сега пак е среднощ, и пак се усмихвам, спомням си така ясно отсечения ритъм на барабаните, припукването на факлите, силуетите на конниците, с развяти пера на фона на огньовете, дима, който зимния вятър грабва и увива около пиките… Бях щастлива. Една щастлива вещичка в приказен свят. Кой може да ни помогне да си го върнем, ако не ние самите.

Мащам се, че утре кутиите ме чакат. Ще вземат да ми се привидят червеи с по няколко глави! И току виж сте поискали пак продължение

(… хм, а дали следва?)