Днес, по случай прехвърчащите снежинки и студа, превърнал простора ми в индианско светилище, с потракващите като кокали дрехи, ми се иска да ви разходя до още едно живописно местенце в Женева. И тогава пак беше неделя, само че слънчева, тиха и красива, като потрепващи светлинки над кристалните води на Рона.

По план, този ден трябваше да стигна до мястото, където Рона се слива с другата река, опасваща Женева от юг – Арв. Дълго мислих как точно да стигна до там, но един поглед към небето в неделя сутринта ми беше достатъчен, за да се понеса без всякакви уговорки към езерото. Рона се влива в него, пак Рона изтича от него, значи беше най-добре да поема по брега и. Преди това, обаче, се поразходих около още съненото езеро и все още спящия фонтан, за което вече се поразговорихме в предишната приказка. Сега поемаме право на запад, по десния бряг на Рона, подминавайки по пътя образци на съвременната, и не толкова, архитектура.

За равномерен, не много бърз ход, разстоянието е от около 40 минути до един час. На мен ми се стори доста на отиване, затова в първия момент, когато ми попадна говоряща табела, реших да сверя дали съм на прав път

Точка 1 е каскадно съоръжение с диги, което има за цел да се регулира нивото на водата в езерото и в Рона. А освен това се използва и като водноелектрическа централа. Целта ми беше точка 2 и явно не бях далеч. Поглед напред по течението на синята река показа, че май към този мост в далечината съм се запътила.

Всичко прекрасно, само че,… както се вижда, брегът от дясно изглеждаше доста стръмен, та известно време се двуумях дали да не пресека на другия бряг, докато все още има мост. После, обаче, реших да си следвам посоката. И не сбърках. Скоро асфалтът отстъпи място на скосени стълби, а стената до тях ме накара да спра. Не мога да гледам такива увивни, нечовешко пурпурни и красиви лози безучастно…

След като се изкачих по стълбичките, душата ми беше подложена на още по-горещи изпитания. Представете си някой да ви хакне сънищата и да извади на показ едно ваше съкровено видение. Като ето тази къщичка от мечтите ми, примерно.

След хълцукания и обикаляния около кротналата се под слънцето “къщичка”, и запълване на последните неясни петна около визията на сънищата, най-сетне обърнах внимание, че от това място, по течението на Рона продължава пътечка (Promenade de St. Jean). Помислено-сторено, тръгваме по нея.

Най-често случайностите и интуицията водят само до прекрасни неща (мисли на един заклет оптимист ). Нарекох си пътечката “Златния тунел”.

Толкова беше красиво, толкова светло, топло, спокойно! Чак се чудя как по едно време се опита да ми пропълзи параноята, че съм съвсем сама, в спокойния неделен предиобед, на това затънтено място сред шубраките (подходящо за ексхибиционизъм). Добре, че скоро се появиха и други мераклии за разходка, по двама, по трима, с кучета, ходещи или подтичващи.

Интересно е, как веднага можеш да прецениш слънчевото излъчване на всеки човек. Не всички, но повечето се усмихваха и ме поздравяваха весело щом ме видеха, зачервена и запотена, с раницата, от която висеше най-зимното ми яке, и Дейна, препасала ремък на шията ми. На самата нея и се взе здравенцето този ден.

И как няма! Как да не снима човек тези кристални води! Тихо приплъзващи се над заоблените камъчета, с протегнатите ръце на дънерите, облечени в зелени мъхести ръкавици, по които обикновено кацаха да си сушат крилата кормораните.

Почти стигнахме до моста. Дори и от тук се вижда, че е доста внушително съоръжение. В този момент, вече бях сигурна, че ще стигна до подножието му, само се молех дано да има излаз и до върха му

Цялото подножие на моста е масивно, със солидни стълби в къси серии, под различен ъгъл, за да успее да се поеме рязкото изкачване. Стените на тунелите и около стълбите, са плътно изрисувани с графити. За ужас на графити-феновете не съм ги снимала, понеже са далеч от моите естетически изисквания за качествени графити

Да вмъкнем малко литература за този мост. Това е железопътен виадукт, построен през 1945, има дължина 218 м. Все се надявах да намеря и данни за височината му, но не би А на око трудно мога да го преценя.

От двете страни на железопътните линии има местенце, колкото да се разминат двама пешеходци, при това “нормални” разхождащи се, а не такива, които се опитват с шеметна бързина и акробатики да сменят обективи, застанали на един крак Е, крайно време е да завинтим оченцето на Дейна, да потъркаме вълшебната лампа и да извикаме Джина Хю, че да видим какво ни очаква долу

Бяха ми разказвали, че е живописно място, че има разлика в цвета на двете реки, но чак такава – не предполагах! Рона се мъдреше тиха, кристална, отразяваща небето с безупречно прозрачните си води, а до нея се гушеше, мъркаше и къдреше пенливи бели коси Арв – белезникава, мътна и непокорна.

Там, в това място сякаш си казваш “Не! Не е възможно да се слеят две толкова различни субстанции!”. Светлина и тъмнина, небе и облак, два характера, толкова различни! А и двата могъщи, почти еднакви по широта. Да, но е факт. Колкото и да се различават водите им, стотина метра по-надолу по течението на слелите се реки, водата вече е еднакво мътна.

Отсреща се виждат извисяващите се Алпи, вездесъщият ми възлюблен Jet d’Eau, както и кулите на St. Pier, катедралата на Женева, в момента плътно пазена от кранове.

Непрекъснато се улавях, че вниманието ми се раздвоява между панорамната гледка, отвъд слелите се води, и играещите долу белезникави водни дракони, менящи формата на къдравите си гриви всяка минута…

На другия ден поразпитах колегите на какво се дължи тази рязка разлика в цвета на двете реки. Обясниха ми, че тя не винаги е толкова изразителна. Аз съм била късметлийка, че предния ден беше слънчев и тих, та това още повече е помогнало да се изяви природния феномен. А обяснението е простичко. И двете реки извират от различни части на Алпите, от топящи се ледници. Арв идва от долината Шамони, носи наноси, тиня от стопените ледници, които няма къде да утаи, докато се носи по пътя си в посока Женева и докато извива през южните и югозападни квартали.

А Рона има по пътя си един великолепен утайник – Женевското езеро. Ще забележите на първата снимка от wikipedia, че на мястото на вливането и в езерото и Рона изглежда мътна и бозава. Но във внушителните дълбини тинята и частиците, носени от стопените ледници, се утаяват на дъното. Така укротената Рона тече след езерото кристална и неземно красива.

Много време обикалях по моста, преминах на другия бряг, поразходих се и там, чудейки се накъде да поема, докато следобеда зрееше. После реших пак да се върна на моста. Не биваше да изпускам още една панорама на сливането на реките, този път с различна, следобедна светлина

Е, след това вече беше ясно, че пак ще се върна по пътечката на Свети Жан. Исках пак да мина по златния тунел, въпреки че уж гледам да се връщам по други пътища с познавателна цел Ама някак си… не можех да се върна по брега на Арв. Твърде много бях влюбена в лъчистите води на Рона.

С тази приказка почти изчерпах писмовните впечатления от тазгодишното си посещение в Града на приказките. В момента там тече празникът на града, L’Escalade. Довечера сигурно е карнавалното шествие, на което бях щастлива да се насладя миналата година! А на нас ни остана само още една приказка, за която ще подскажа, че ще бъде ювелирно-феерична и поради това, може би особено приятна за принцесешкия орден

(следва продължение)