Леле, каква я мислех, пък тя каква стана дълга и широка! Как можаха да ме пратят назад във времето с цели… чакай да сметна… цели 4 века!!! Хмм, такааа! Нищо не се разбра… я, втори опит

Да започна по-отдалече, малко за целите на посещението ми в Музея за история и природа на магията. Музеят разполага с невероятна Колекция от стари материали, събирани и съхранявани най-прилежно в кутийки, с лъскави закопчалки. Какви материали ще питате? По тясната ми специалност – разкриване на тайните на магическите свойства на съдържимото в телесната празнина на плоски червеи. Простичко казано – красотата е навсякъде по тоя шарен свят и във всяка нейна проява се крие по щипка магия. Точно толкова, колкото ви е необходима, че да видите съвършенството в косматите и пъргави крачка на хлебарките

И така денят ми минава в блажено ровичкане сред високите лавици с кутийки, вадене с треперещи ръце на скъпоценни земни твари, които други магьосници са разглеждали благоговейно преди мен. Още от времето, когато баба Яга е била фея и не си е и помисляла, че ще изкара старините си в мезонет с такава нестабилна кокоша платформа.

Та през цялата седмица, нямах възможност да видя града по светло и макар да си мислите, че ние вещичките сме с преобладаваща нощна активност, трябва да ви кажа, че феичките далеч ни превъзхождат! Цяла седмица след залез слънце припалвах крачка и с вълшебната си пушка в ръце (Дейна Макс-зуум, 5-ти калибър) се отнасях из светлините на града. За тях уж мислех да ви разказвам в тази втора част, ама днес е такъв ден за Женева, че … магическото осветление ще го оставим за по-нататък (да ме подсетите, че мозъкът ми се е съсухрил като молец в памучни чаршафи).

Сега наистина ще се върнем четири века назад, няма само на мен да ми спретват този номер. Подозирам, че Бойния водач на Конфедерацията нарочно ми е избрал точно тези дни за визитата, като се има предвид колко пощурявам от карнавали, шествия, мускети (и мускетари), пики, знамена, оръдия, пушкала, факли и пр. емоционални изригвания.

Преди мнооого, много години, през нощта на 11 срещу 12 декември 1602, докато Женева кротко спяла, французите решили да ги нападнат. В центъра на замисъла бил Дюкът на Савой, Шарл Емануел I. Дали от типична за аристократите скука през зимните месеци или от желание да грабнат сърцето на някоя белолика дама с геройства, а може би им се е набивало в очите спокойствието и кроткото трудолюбие на местните хора, или пък има замесена някоя религиозна драма, но в два през нощта, войските се спуснали по поречието на р. Арв и атакували защитната стена на Женева. Нощният пазач, обаче, бдял и вдигнал светкавично тревога! Цялото население на града се събрало под тревожните звуци на камбаните на катедралата Сент Пиер.

Битката била кратка, но славна! Всички като един се борили кой с каквото може – с пики и мечове, с вили, с чук и ковашки маши, но нито един савоец не успял да премине от другата страна на стената. Затова и празника се нарича L’Escalade, заради неуспешния опит да се изкатери и преодолее защитната стена.

Една легенда за това събитие разказва как Катерин, майка на 14 деца, сварила огромен котел супа. В сюблимния момент, изляла котела върху главата на катерещ се савойски войник, с което съвсем ошашавила нападателите. И ако това не е вещерски похват, тури му пепел! Като нищо може тая супа да е имала я шип от крак на петел, я свинска опашчица, я косми от ухо на прилеп. А много е вероятно да е бил пълен и с течен шоколад! В чест на този непредвидимо успешен начин за справяне с нападатели на крепостни стени, по това време тук се приготвят едни шоколадови котли, пълни с марципани и всякакви лакомства

Удържаната победа е безкрайно скъпа на всички женевци и тези три дни градът изпада в еуфория и тържества! Какво ли само не може да се види по улиците вчера и днес! Вървиш си, кротко зяпайки съвременните достижения на магьосниците на времето, отдалечаващи все повече часовниците от пясъчния им прадядо и превръщащи ги в навигационен уред, подходящ за среднокалибрена подводница. И изведнъж…

Ама се е забързал мосю, големи крачки с тез чернобели чорапки и цвички, а копието му подскача на рамото, готово всеки миг да наниже някой от по-разсеяните и умрели от студ гълъби. Тъкмо решавам, че е случайност, все някога на някой маг му се отвинтва тайната запушалка и аурата му блесва незащитена от маската на матрична еднообразност…, и на следващата пряка едва не оглушавам. Ехти околността, та чак кафето в чашката ми си закъдря менискуса в ритъм!

Набиват крак друмърите, и аз … друма по тях. Викам си, това ще да е някоя зараза, дето е олабила запушалките чак на толкова магически създания накуп. Пътьом се поглеждам тревожно в една витрина, ми… нищо, същата матрична незабележителност. Дейна също си ми виси отпред, не се е превърнала все още в магическа пръчка, със звезда на върха. Излазваме двете баирчето, па студ, студ – от устата ми пара като от ауспуха на Чавдар по пътя за Бояна. А пък зад ъгъла… невероятна гледка! Попадам точно в онази далечна и паметна 1602!

Древното градче беше оживяло! Всеки си гледаше работата съвсем съсредоточено. Войници обикаляха с копия и брадви на рамо. Жени сновяха да подклаждат огньовете. Счита се, че съществена роля за победата на битката са имали именно те! Какви котли само! И какви черпаци! Нищо чудно да са еволюирали после в боздугани! Крали Марко няма начин да няма някой швейцарски роднина.

Имаше си и ясли с добитък. Добре се бяха грижили за тях явно, щото слама отказваха с пренебрежително мълчание, а и проявяваха завидно търпение.

Интересно, обаче, този цър-пър дали има нещо общо със замисления вид и липсата на апетит на рунтавелите от предната снимка? Това там отзад, на шиша, не ще да прилича на коледен пакет на KFC…

Каква съсредоточеност, обаче! С ясното съзнание, че това е един нормален ден от битието на града, с нищо не подсказващ, че нощта ще дойде на върха на вражеско копие.

Като стана дума за оръжия, какво е едно селище без ковачите си? Ето как трябва да се предава занаят – чиракът натиска педала на газта (да се чете “духалото”) до посиняване, а майсторът през това време обяснява.

Ама докато едни работят и се потят, други… използват момента за закачки. Ееей, от кои времена все това същото дяволито пламъче в очите кара живота да хвърля искри!

Искрички, които се превръщат в огньове, те – в огнища, около тях се изгражда дом, а в дома – заиграват такива едни малки създанийца, от които хем нямаш мира, хем мира за какво ти е, ако ги няма!

Напълниха ми душата, да ви кажа право! Скоро не съм се радвала така на заразителния ентусиазъм, на единомислието, на удоволствието да следваш традицията, да се запазиш, да обичаш миналото си, да познаваш корените си. Разчувствах се, сгорещих се, а пък… плющи един вятър! Завира се под шала и ремъка на Дейна, търси да прилапа и последната ми топлинка, досущ като упорита котка, решила че под мишницата съм скрила парче бекон от супата… дето нямаше как да не опитам! Тези хора наистина си готвеха в огромните котли, при това страхотно!

Цялата околност на Катедралата е осеяна с такива лавки за горещи напитки – супа, шоколад и греяно вино. Е, вчера опитах супата, ама тази вечер топлото вино с аромат на канела не ми се размина . Необходимо се беше, защото към вятъра се присъединиха най-изгладнелите снежинки, които са ме връхлитали последните няколко зими – да не видят и те струпване на хора. А то беше грандиозно! Чудех се аз къде са изчезнали спокойните граждани на Женева в неделя, а те всички се бяха изсипали по уличките около стартовата позиция на “пирона на програмата” – празничното шествие на L’Escalade.

(е, стига за тази вечер, че канелата ме хвана … следва продължение)