Раждането на един цвят

Дълго време се стаяваше младата пъпка зад плътната зимна люспа. Така и не разбра как успя да надвие любопитството, което я гъделичкаше, да отгърне кожестото връхче и да надзърне. Да види как по оградата се лепят снежинките, или как е затънал в пряспа двора и навъсения съсед-кипарис се е докарал, ще не ще, с бяла гугла. Завиждаше мъничко на бръшляна, че все се перчи с вечнозелените си листа, способни да преживеят зимата. Майка и, старата ипомея, плъзнала с величествени стъбла по жилите на оградата, често казваше “По-добре едно лято в бурен цъфтеж, вместо цял живот кожесто-зеленикава скука!”

Сега по разклонените вени на майката пъплеха неспокойни капки. Небето се усмихваше лазурно и малката пъпка ставаше все по-неудържима. “Почакай! – изпращаше тревожни сигнали майката – Има още какво да ти стори зимата, задръж устрема си! Всеки, който бърза да живее, повяхва пак така бързо. Колкото по-дълго време забавяш насладата, с толкова по-истинска радост ще я изживееш. Може много пъпки след това да родиш, и много ласки на крила да те докосват, но разпукването на първия цвят никога няма се повтори.”

Така капка подир капка живителен сок изпълваше малката пъпка. Тя все повече розовееше от нетърпение и жажда, особено като гледаше как наоколо са избуяли нарцисите. “Не ги гледай тях – самовлюбени аристократи!” – поучаваше я дядо и, плъзнал възлестите си пръсти дълбоко в земята, малко под основите на вкопаната железна мрежа на двора. “Всяка пролет се перчат, ненаситни да изгълтат цялата ранна слънчева топлина. И с корони се закичват – да наподобяват слънцето, но пекне ли по-силно – бързат да се свият обратно в земята. Да не загине свещената им луковица. Така и не смеят да дочакат лятото, като нас, да ги поопърли жегата, да ги поизцеди сушата…”

“Не бързай да живееш, дете! Следвай пътя на всяка живителна глътка влага, която достига до теб, радвай и се, цени я, слей се с нея”. Тези думи така бяха попили в клетките на малката нетърпелива пъпка, че тя започна все по-внимателно да се вглежда в света около нея – да не изпусне мигa, неповторим и единствен.

Един ден, кълбета от сиви облаци се скупчиха над раззеленилия се двор. Блесна кратка светкавица – първата за тази пролет, крехка още, нерешителна. Като приятелско намигване от небето, сякаш да подскаже на жужащите, пъплещи, разтварящи се под него същества “Внимание! Малко ще ви понамокрим! Вардете си тичинките! :D “. Това беше нотката, която очакваше и младата ипомея. Тя цяла се напрегна, после усети как една, после още една, едрите капки пролетен дъжд започнаха да се целят в асфалтовите плочки. Хоп! Уцелиха я и нея! Весело е! Хей, щуро е, страхотно, живо, лудешко и младо! Звукът от леещия се дъжд и тътнещите в далечината гръмотевици я изпълваха с такъв неописуем екстаз, какъвто само зараждащия се живот може да дари!

Малката пъпка не се пазеше от капките, а от цялото същество на майчиния храст се усещаше единствено кипящата радост на живота, който връща вибрирането във вените, в тревите, в стъблата, дори в бодлите на розите, или в кожестите доспехи на стария бръшлян. Тежки и сладки, последните капки се гмуркаха в локвите и образуваха прозрачни полусфери, в които облаците оглеждаха разпокъсаните си дрешки и бързаха да се скрият зад планината, да се позакърпят. А малката пъпка усети едно приятно хладно гъделичкане – няколко капки се полюшваха пъстрооки по нея, а тя.. тя самата не беше вече малката розова пъпка!

Беше се удължила, стройна, ефирно бяла, от мъхнатата си чашка. А завитото и ръбче постепенно попиваше капките и разтваряше цвета още повече… , докато не блесна в цялата си ослепителна красота и свежест. По гръбчето на новия цвят още се спускаха ситни капчици…

…, когато новороденото цвете усети пак някой да го гъделичка. Разтвори още повече цикламената си чашка и какво да види – в нея вече се беше намърдало едно мъхнато, крехко създанийце, с щръкнали антенки. “Не бой се! Няма да те омачкам, виждам, че си съвсем нова. Само да се скрия от капките, мислят си, че е забавно да ми мокрят антенките и крилцата!”

Цветето толкова се зарадва, че още руменина изби по листенцата. Спомни си как майка и разказваше, че няма нищо по-прекрасно от приятелите – тези пернати и мъхнати същества, които пъплят около теб. Понякога весели, друг път забързани, някои тъжни, други досадни, леки или тежки, красиви или грозновати. Всички, обединени с една дума – приятелите! “Те не се подбират така, както градинаря обира най-зрелите и красиви ябълки! Не са само красивите, гразциозните. Те са тези, които ще разпознаеш по топлите лъчи на усмивката им. Тези, без които денят ти би бил сив и незрачен. Които споделят радостта ти и са готови да ти бъдат опора, да помогнат, ако някой иска да прекърши крехкото ти стъбло. И на които ти си готов да помогнеш, за да направиш живота им светъл и цветен.”

Тогава разбрал новороденият цвят какво значи истинското щастие, тази радостна тръпка, която изпълва всяка клетка с живот и те кара да засветиш…

Скоро оградата сияеше цяла, обсипана в разтварящите се всеки ден нови и нови цикламено-виолетови грамофончета. “Щастлива майка си ти – каза на ипомеята старият кипарис – Ако домът ви скоро отеснее, … може да се прехвърлите при мен. Клони много, има място за всички.”

“Всяка пролет стават чудеса!” – избоботи под земята дядо и плъзна ново разклонение, крехко като бебешко пръстче, в съседния двор… :)


Честит Рожден Ден, Лелино Вещерче!!! Запази душата си все така пъстра и чиста! :-*

2 Comments so far

  1. Краси on April 24th, 2009

    Лееееееееееееееееееееееееееел! Благодаря ти! Много ти благодаря. Май не бях получавал цяла публикация посветена на мен. Невероятно много ти благодаря за това!

    :* :* :*

    Поздрави, лелиното вещерче! :)

  2. Geri on April 24th, 2009

    Еехее, значи ти е било време и ти се пада и още “цели” публикации да получаваш!

    Леко, безаварийно и много щуро изкарване, лелин! И утре – отчет, с кръвна картина и други…
    картин(к)и! :P :D :*

Leave a reply