Различно са устроени хората – някои изобщо не могат да свикнат с промените, а пък други са достатъчно гъвкави и без много усилия успяват да се закрепят и справят при всяка промяна в средата. Явно втората група успява да изяви по-изразително гените, които човекът е получил в дар от тежката цедка на естествения отбор, когато наравно с другите живи същества е трябвало да търси своята ниша. И така от пещерите и шатрите, постепенно сме стигнали до милионните, сътворени с въображение, труд и борба градове.

Аз съм се родила в малък град и когато дойдох в София всичко ми изглеждаше като някаква адски объркана мозайка, в която изобщо не знаех как съм попаднала и как да се справя. Както казва един мой колега “Жените страдат от топокретенизъм”. Е, аз бих добавила, че все пак има някакъв градиент и аз съм някъде там, по средата (щом поне с карта се оправям без проблеми). И все пак, в онези първи студентски седмици тук бях изпаднала в пълно отчаяние и ужас. Тогава се бях зарекла в никакъв случай да не оставам в тази “гадна и мръсна София”.

Хмм, да, ама … “голям кадър щракни – голяма дума не казвай”!

Не минаха година-две и се оказа, че завърших, намерих си работа тук, омъжих се и в крайна сметка останах. И все пак имам късмета да съм от групата на приспособимите хора, защото постепенно, от година на година ежедневието ме погълна и даже започна да ми харесва. Забързаният живот внася един особен ритъм, към който така привикваш, че в крайна сметка ако го няма, започва да ти липсва. Сякаш постепенно магията на града полепва по теб, заедно с прахоляка по улиците, миризмата на бензин, кишата и солта през зимата, наблъсканите по тротоарите коли и ежедневната тегоба на задръстванията.

И все пак, всичко, което си постигнал, децата ти, семейството, приятелите, хората, които обичаш, местата, които те връщат в хубавите спомени… всичко това те кара някак да се усмихнеш и да погледнеш наоколо с други очи. Тогава откриваш, че въображението ти може да допълни ежедневните картини и от прозореца на тролея, залезът да придобие очарованието на една градска савана, а уличните лампи да заприличат на палми

Или, че първият сняг може да украси улиците, да предизвика хората да се усмихват повече и да преобрази дори местата, които са ти до болка познати…

Постепенно успяваш да намериш местенце, където дори и в сърцето на града, всяка сутрин да минаваш и да се заредиш с енергия. Където може да усетиш босите стъпки на изнизващата се зима, или да успееш да разчетеш песента на лятото в шарката на листата…

София има толкова много лица, толкова цветове, нюанси, настроения, колкото различни възрасти и съдби е приютила. Остава само да се разходиш по улиците, по алеите, да влезеш в храмовете, да се вгледаш в потока от хора или в поникналите в пукнатините на асфалта цветя, и винаги ще успееш да намериш нещо интересно и неповторимо, което да те накара да се усмихнеш и да кажеш “И все пак, въпреки всичко, тя си е нашия дом, нашия обичан и многолик град”.