Дъжд
Трябва да има такива моменти, в които природата да напомня на човек колко е безпомощен. Отделно от това и безотговорен, защото всеки дъжд по принцип превръща улиците на София в реки. Днешният порой ме завари на спирката, а след това в тролейбус, на който едната чистачка не му работеше (лявата, естествено ). Прозорецът се изпоти и дамата зад волана си караше по Цариградско абсолютно на автопилот, съпроводен с неистовите викове по диспечера “Нищо не виждам! Ама хич, хич не виждам! Да, бе, бавно карам!” и … профучаваше покрай тротоара. Изобщо нямах идея как успява да си уцелва спирките. Пък и покривът на возилото прокапа, да не говорим как плющяха водни талази по стъклата. Аз … не, че ще се намокря толкова, ама бива ли да ми накваси апаратчето!!!
Отделно, че имам едно смесено чувство към гръмотевици, нещо между страх и възхищение. Та, гледах наближаването на моята спирка, т.е. усещах го защото не беше възможно изобщо нещо да се види, с все по нарастващ ужас и полуотворен чадър, като пика на рицар преди последен опит да повали дракон. Нейсе, добрах се до работата, благославяйки дизайнерите на сандалки с платформа, с които величествено прецапах междублоковите пътечки, превърнали се в плитки кални канали. Весело ми беше вече
Обичам дъжда. Летния дъжд, с плющенето на капките по ламаринения перваз на прозореца, с пеещите улуци, с мехурите в локвите, по които като деца гадаехме след колко минути ще спре да вали… И това страхотно небе, което го предшества. Сякаш някой размотава безкрайно търпеливо намотано чиле с коприна, която мени цветовете си.
Понякога ми се струва, че и високите лампи са замесени в размотаването, а тополите – в това да направят сред кълбетата лъскави, лазурени нишки.
Е, точно тези вихрени плетки ми предизвикаха забавянето и помайването с вирнат обектив
А колко пък обичам часовете след дъжда! Когато локвите се смеят и сякаш небето се е плиснало по асфалта, заедно с всичко, което е успяло да прегърне в пречистения ефир.
Ухаят липи, пара се вие над дърветата и тревата, косовете пеят, а под кестените последните тежки капки отмерват времето до завръщането на слънцето. И на сиянието в пъстрооките бисери, обсипали всеки лист и цвят…
“Топъл дъжд, чакан дъжд, плиснал в миг и отшумял. Как светът изведнъж стана по-красив и бял!”