До един момент в живота не усещаш границите. Кога си прекосил от пубертета в невръстната младост. Кога от нея си прескочил в оня ярък и бурен цъфтеж, който би трябвало трайно да е оставил следи и да те зарежда. Или когато от този етап пък си преминал плавно в зрялата осъзнатост на късната младост, когато мислиш повече за детето, отколкото за себе си. Във всички тези преходи сякаш виждаш границата, когато си вече отвъд… Поглеждаш назад и си викаш “Кога успях да я премина? Ама … какво пък, не е толкова зле…”.

До едно време. До една граница. Тази, в която трябва да замениш младост със старост. Зрелостта е някак само да омекоти прехода. И докато се щураш в опити да повярваш, че този blur би могъл да го продължиш с години, в един момент… фокусът се избистря безмилостно.

И не си отвъд! Границата се очертава пред теб – кристално ясно, до последния милиметър бръчица. С контур, остър като болката в кръста със ставането сутрин. С безмилостната яснота на числата (години, мерки, теглилки). С повтарящия се алгоритъм при още едно нещо, и още едно…, което си могъл, а вече не можеш да направиш. С преместването на дрешки в другия гардероб, оня… останал зад предишните граници.

Как се преживява това? Как успяват хората да излязат от мъглата, да прескочат тази граница и да се запазят. Усещам, че вървя натам, а всичкото ми съдържимо се дърпа назад. Кога ще мога да пристъпя омиротворена и да кажа, вече отвъд, че емоционално и физически съм съхранила хармонията в себе си. Трябва ли да се откажа от всичко любимо, да пусна любовта да си иде в спомените? Кой може да ми помогне… Идеи някакви? Някой…