Имало едно време един приказен град. Преди много, много години бил построен той от мъдри люде, които искали да съградят мощта на земята в основите на къщите, да уловят светлината в прозорците, да отразят залеза в покривите и да наподобят финия рисунък на листата в орнаментите и колоните. Растял този приказен град с годините, зиме го завивал снегът и димът от комините чертаел изящни графики в резливия въздух. Пролет и лете пък, целият град бухвал в чудни дървета, с изящни клони и фини като коси на русалка листа. Разпервали короните си и от сутрин до залез вятърът се забавлявал да извайва чудни фигури с техните клони, защото бил чул, че така свободни могат да плуват само водораслите и медузите в океана. Затова всички в приказния град ги наричали Водни дървета.

А от кого е чул това за водораслите? Ами от Раздавача на цветя! Градът се славел с това, че от древни времена, много стриктно следвал традицията да назначава най-скъпите си хора на много специални длъжности. Имало си Воден наблюдател, който бил зает сутрин да инспектира количеството роса, да направлява косите на летните порои и преразпределя снега и преспите в различните части на града. Имало също така Главна Фея на водните дървета. От нея зависело на каква височина да се поддържат короните им, колко тънки да са филизите им, че да стоят най-красиво и да се допълват с фасадите на къщите. Имало и главен градски Оцветител, който се грижел всички сгради в приказния град да греят в ярки, топли, усмихващи цветове.

Никой не можел да се оплаче, че в този град може да му стане сиво и мрачно, защото градският Оцветител взимал мостри за боите си от хилядите цветя, с които били отрупани алеите – лалета, нарциси, лилави глицинии, пищни рози и ириси. А през есента никой не смеел да го заговаря на улицата, защото ходел като замаян и събирал мостри с великолепието на водните дървета, разпуснали коси в златно, охра и махагон.

Но най-желаната от всички длъжност била тази на Раздавача на цветя. Той обикалял по цял ден улиците на слънчевия град с единствената задача да избере най-прекрасната къща. Всеки месец раздавал по три от най-разкошните цветя от градските градини на три избрани девойки. Задачата не била никак проста, защото в този приказен град на водните дървета, имало изобилие от красиви къщи и изящните им собственички. А всяка девойка мечтаела да стане избраница на Раздавача. Интересното било, че по стара традиция, той обикалял и раздавал цветя само и единствено, ако девойката е на балкона! Поради тази причина, в града балконите били особено важен елемент в архитектурата. Те били много разнообразни, кой от кой по-интересни, по-красиво украсени, по-оригинални. За да е по-лесно на девойките да виждат дали се задава Раздавачът, строителите винаги така правели къщите, че балконите им да са на ъгъл, за да може да се простира моминския взор в две посоки.

От този важен орнамент не били лишени и кафетата, дюкяните, малките работилници, цветарските магазини, фурните за хляб и какво ли още не. На такова едно кафе обикновено почивал Цветният раздавач и подреждал кошницата с красиви награди, докато отгоре надничали любопитни очи.

Раздавачът връчвал наградите си всеки месец, като внимателно подбирал, както сезонните цветя, така и районът за обиколка. Ето и сега, в първия ден на май, в кошницата му греят три прекрасни лалета – в три цвята на пролетта, която макар и закъсняла, връхлетяла града, както винаги с неустоима вихрушка от светлина и цветове.

В този ден, на Раздавачът много му се искало да обиколи старите къщи. Много често изоставени, но кой знае, може пък да има късмет. Първият балкон, на който се спряло вниманието на Раздавача го запленил с много изящни орнаменти.

Бил сигурен, че го е виждал и преди и така се зарадвал като го намерил отново! Тъкмо се протягал да вземе едно от лалетата и на балкона излязло малко момиченце. Раздавачът бръкнал в кошницата и извадил лалето в бледо жълто и зелено – цветовете на ранната младост, сияйна, невинна и пълна с желания!

След това, пътят му минал покрай още балкони, цветни, с решетки, с чадърчета, с красиво изваяни колони, и повечето на ъгъл. Махали му девойките под чадърчетата, с чаши кафе в ръце или с книга, явно чакащи с часове да премине. Но той продължавал! Стигнал до една стара къща цялата обвита в диви лози. Толкова красива с естествената си декорация, с която нищо друго не може да си съперничи. Раздавачът мигом си я представил как ще изглежда през есента, когато избухнат листата в червено…

Когато отворил очи на балкона видял млада жена с леген пране в ръцете. Тя не погледнала към улицата, обърнала гръб на Раздавача и започнала да простира. Лигавниче с мечо и бурканче с мед,… ританки, бебешка блузка, чорапки. Второ лале полетяло към балкона – грейнало като пламък, със заряда на младост, здраве и сила.

Продължавал пътя си Раздавачът, имал да даде последното лале. Отишъл да нагледа една стара къща, която много обичал. Ето я, там си е! С балкончето, подкрепено от двете страни от прозорци. С олющената мазилка, надвисналите керемиди, като настръхнали вежди. И въпреки това, отвътре се чувала музика. Някой бил пуснал Валса на цветята…

Раздавачът изкачил старите стълби над ателието. В стаичката с балкончето, на шевната машина потраквала една възрастна жена. Опитвала се да тананика в такт с Чайковски, прибутвайки плата под лакомата игла на стария зингер. От поклащането сивите кичури на кока се били измъкнали и плавали в ореол около главата ѝ, като танцуващи на вятъра клони на някое от водните дървета. Раздавачът тихо поставил на плота на машината последното лале – сърцевина от светлина, като горещата жар на живота.

Излязъл навън и въздъхнал щастливо. И този месец успял да раздаде красота и сам приел толкова доброта. Продължил да обикаля улиците и да отбелязва в паметта си следващите, които щели да получат цветния дар… Дали ще са ириси, или магнолии, а може би рошавите рододендрони? Толкова красота имало за раздаване в този приказен град.

Градска легенда или не, не спирай да разказваш в цветове историята на този приказен град, Ниий, скъпи ми Раздавачо на цветя и Рожденико!
Бъди жив и здрав, вдъхновен и вдъхновител, какъвто си бил и досега. :-*

П.П. Всички снимки, вдъхновили градската приказка са дело на Сан Антонио, предимно от албума му “art“. Има само една снимка, на която аз съм приложила любимия му в последно време dreamy-плъгин. Може да се опитате да я откриете