Така и не мога да си спомня кога се е родила страстта ми към музиката. Сигурно си я нося в мен по рождение. Родителите ми разправяха една случка от времето, когато съм била бебе. Оставили ме на баба ми и отишли на концерт в лятното кино, на групата “Los Paraguayos”. Майка ми често си спомня как бил закъснял автобуса, а те слезли усмихнати, готини – прекрасни, снажни мъже! С пъстрите пончо на раменете, със сомбрерата, с китарите… И Арфата! Нашите толкова били омагьосани, че се върнали, взели ме и с бебешката количка отишли да изслушат и втория концерт, вече пред киното. Май това трябва да ми е бил първия спомен, но въпреки вродената ми музикалност, не го помня от нивото на крехките ми 6 месеца по онова време… Но пък с Тях, с тези слънчеви muchachos мина цялото ми детство, тийнейджърските години, че и отвъд

Музиката присъстваше винаги, на всяко семейно събиране, честване на рождени дни, коледи и пр. празници. Баща ми имаше една стара, руска китара и не пропускаше представление. Ние със сестра ми, естествено, веднага се включвахме, грабвахме по една кофа и холът се превръщаше в сцена. Ударните от тогава са ми страст. Имах един ксилофон с метални пластинки, на който като дете свирех какво ли не, започвайки с разни сарабанди и менуети, които имаше в учебника по музика, та до песни от родната естрада. Кой да ти гледа ноти! Заклет слухар съм

Oсвен нашия си импровизиран домашен оркестър, основно място в музикалното ми обкръжение имаше едно старо радио “Rigonda“. Любимото занимание на баща ми вечер, преди да си легне, беше да започне да върти копчето и да търси из станциите някоя непозната и интересна. Моята любима част от Ригондата беше съкровището под капака – грамофона! Когато пообръгнах и започнах да щъкам по-активно из града, научих и точния магазин, където се продаваха грамофонни иглички. И досега като повдигна капака на радиото виждам няколко резервни, или поне “резервни” на думи, защото всички са изтрити до неузнаваемост от ползване.

Ех,… плочите! Моето скъпоценно съкровище! Целият ми свят, настроения, средство за отмора, за разреждане на напрежението и зареждане с енергия зависеше от това има ли ток, и дали поредната игличка ще се плъзне по фините писти правилно, или ще прескача на най-хубавите моменти (адски досадно и завършващо с подмяна на игличката). Специално за плочата на Los Paraguayos нямаше начин да не прескача след като хиляди пъти съм слушала “Ave Maria“, “Historia de un Amor” или “La Cumparsita” на Luis Alberto del Paraná и неговите момчета. Мисля, че това е първата група и тип музика, която обикнах завинаги.

Наравно с тях идва гръцката музика. В семейството ми тя винаги си е била на почит откак се помня. Последна фаза на семейните тържества, бяха хорàта и то специално две, много чевръсти гръцки хорà, които и до ден днешен ми извикват спомените за баба и дядо, особено за него – винаги правеше особени приклякания и орнаменти, съчетани с подсвиркване … После се заредиха нови и нови плочи с Дует Нанос, Трио Еленик, една плоча, която специално поръчах на баща ми от командировка в Гърция – избрани песни на Микис Теодоракис. Когато бях втора смяна на училище, денят ми започваше сутрин с гръцки песни. Радиото на MAX, аз оправям леглата в двете стаи, припкам с чаршафите от детската до балкона и обратно, припявайки си “Постели легло за двама“… Ами била съм на подходящите (поне вокално) 10-12 години

Обожавах да пея! Кога заедно с радиото, кога сама (от тогава ми е тренирана слуховата памет за текстове на песни на различни езици). Колкото обичах да пея, обаче, тройно повече – да танцувам. Но ако все пак успяваха да ме накарат да пея публично, по разни поводи, танцуването си беше задължително при закрити врати! Идвах от училище, захвърлях чантата, преобличах се и пусках радиото. Нямаше нищо друго, което да успее да откликне с такова съзвучие на радостта или тъгата ми, както музиката и танците. Нищо друго по-велико от споделеното щастие с любимите песни или пък зареждане, мобилизиране – ако ми е тъжно и боли. Танцуване почти до припадък. Зорба, Каляската с два коня, Дирлада, и още, и още!… И разбира се “Ο Καημός” на Микис Теодоракис. Спомням си една от най-забавните ми случки от гимназията. На една бригада, правим си “Вечер на талантите” и аз, ще пея, къде ще ходя. Водещата решава да блесне, застава в артистична поза и заявява:
- А сега, Гери ще ни зарадва с песента “Тъга”! – … е, иди че започни “Ο Καημός” от правилната октава Оставих ги да пощракат направляващо с пръсти за интродукцията, докато спрях да се хиля.

Към гръцката музика, но и леко към естрадата, дойде в един момент Демис Русос. И там си и остана, закотвен в душата ми като рибарска лодка, полюшваща се в залива по залез, когато морето има мекия кехлибарен цвят на метакса, като топлото докосване на “Моят приятел, Вятъра“…

Тя е като сфера – Музиката. Като една разцъфнала в теб роза с плътно завита сърцевина и копринено меки венчелистчета, подредени пласт след пласт. Така я усещам вътре в мен, жива и пулсираща. И тези неща, които по-горе изредих, са някъде дълбоко в сърцевината, в ядрото ѝ. После, над тях се наслагват пласт по пласт нови неща, нови звуци и песни, ритми, гласове, мелодии. Така над ядрото на Теодоракис, доста по-късно се насложи Даларас. И то някак дойде финтово, под ръка с друг любим музикант – Ал ди Меола, който пък добави нови няколко венчелистчета в розата…

В самото ядро, обаче, има и още един тип музика за споменаване – кавказката! И тя се появи от плочите. Още бях ученичка и ровейки из тях, открих една руска плоча, на вокална група “Орэра”. Пак баща ми я беше донесъл от някоя командировка в Грузия. Нямаше друга подобна магия, която да съм слушала до тогава! Такава многогласна и многоцветна мозайка беше тази плоча! От преплитащите се, кристални мъжки вокали, през ритъмът на Кавказ, ако пък добавите и джаз, че и мексикански напеви, това са “Орэра“! Завъртя се тази плоча, та се върти и до ден днешен! Отварям една лирична скоба… Тогава дойде първата ми любов – Вахтанг (Буба) Кикабидзе, солист на групата и барабанист (естествено!). Първа, първа, ама и до днес казвам, че това ми е любимият мъж! Май оттогава все си падам по брюнети, да не кажа… малко цигански тип. Ама толкова чар, толкова лъчезарие има в този човек, че не можех да му се нарадвам и като певец, и като артист. И досега ме усмихва с цялото слънце, което излъчва, а на MP3-ката ми постоянно седят две негови песни – “Я пьян от любви” (от филма “Не тъгувай”) и “Пожелание“.

Вахтанг е в ядрото! Но после, далеч след Орэра, дойде една друга вълна, пак от Кавказ. Или по-скоро две различни вълни. Едната е арменският дудук на Djivan Gaspayan. А другата, също свързана с дудук, но и не само – с арменския музикант и композитор Arto Tunçboyaciyan и неговата група “Armenian Navy Band”. Много, много свежи венчелистчета към моята розоцветна музикална сфера е добавил този изключителен образ! Все така се случва, че ако съм в особено тежко състояние, ако съм хлътнала и с двата крака в някоя от поредните депресии, ако пак ме е налегнала кошницата с камъни, всеки от които казва за какво не ставам,.. идва Арто! С неговия насмешлив стил на пеене, с виртуозните му перкусии, с перфектното чувство за ритъм и композициите му, които могат да те накарат да танцуваш по улицата. Не, те сякаш точно за това са правени! Или да те хване за гърлото, както е с “Heru Mertar” (”Не отивай далеч,… от корените си”), и да изтръгне тъмата, за да ти помогне да дишаш отново. Слънчоглед светнал е Арто! Обожавам го във всичките му превъплъщения, а те никак не са малко. Както не са малко и музикантите, с които е създавал шедьоври. Един от тях е вече споменатият Al di Meola…

Ал!… И неговата китара. И World Sinfonia… Libertango. Назад в блога има разказано надълго какво ми е дала музиката на Ал и по-специално, каква буря предизвиква Libertango в мен, винаги когато го чуя. Особено ако е изпълнено с дозата страст, която музиката на Пиацола изисква. Ал, заедно с още куп други имена като John Mc’Laughlin, Paco de Lucia, Zakir Hussain, Jan Garbarek, Charlie Haden, Pat Metheny, и ще спра, че списъкът е доста дълъг, наслоиха основна част от музикалната сфера в периода след студентските ми години, та и до днес – джазът. И в чист вид, и във фюжън-комбинации, с примеси на латино елементи, фламенко, индийски мотиви…Отново няма начин да не спомена перкусиите, и по-спецално Закир Хюсеин (с Shakti) и Трилок Гурту. През 2002 имах щастието да ги видя на концерт и двамата. Виртуозност, доброта, мекота, хармония на звук и ритъм в най-чиста форма – това са тези двамата страхотни музиканти. Само една илюстрация – “Nanda” на Трилок и струнния квартет Arkè, наслада за всички сетива…

Отплувахме към Индия май И тук си има ядрена подложка. Който гони 50-така си спомня за магията на индийските филми, които навремето ходехме да гледаме по няколко пъти в кината, “Слонът, моя приятел” или “Боби”. Тогава всяко дете из махалата знаеше кой е Радж Капур. Разменяхме си изрезки от вестници и списания, далеч преди “Девдас” и новите звезди на Bollywood. От това ядро остана едно специфично звучене, като след ароматна пръчица, горяла в стаята преди ден-два…, за да се възроди отново по-късно с джаз-музиканти, с нови инструменти. И с дружелюбните усмивки на индийците в малките магазинчета в околностите на Лондон, където поживях една година. Веднъж една индийка ми каза “Вие не сте англичанка”, питам “Как познахте? По акцента ли?”, а тя – “Не! По усмивката, с която влизате!”…

Ако се интересувате къде отидоха танците – тук са си! Неразривно свързани с музиката! Е, индийски танци не танцувам, твърде виртуозни са. Но пък дойде интересът ми към други танци. Българските народни танци, например. А и класически belly dance. Това, че танците могат да подобрят значително тонуса, стойката, гъвкавостта, подвижността на ставите не е тайна, никак не е за пренебрегване, така че пробвайте. От там, разбира се, се добави и някой и друг пласт арабска музика…

Тази червена роза…подсказва ли ви накъде ще поемем сега? Ще е непростим грях и съществен пропуск ако не спомена музиката на Иберийския п-в. Тя също е част от ядрото и огромна част извън него – солиден пласт, в който трайно пребивават фадо и фламенко. И двата стила са влезли трайно още по времето, когато дебнех по радиоточката “Песни и танци на народите”. Тогава не знаех, че дадена песен, която ме хваща за гърлото е всъщност фадо. Това беше Canção do Mar. След това Dulce Pontes, Mariza, Madredeus, Antonio Zambujo, Ana Moura,… станаха просто част от мен. После дойдоха севиляните, които първо си бяха за мен чудесни испански песни, не знаех нито какво представляват и кога се пеят, докато 20 г. по-късно не ги чух наживо, в едно испанско село. В момента, в който се разнесоха кастанетите, се разревах като магарица. Колегите се чудеха какво ми става, ошашавих ги напълно… Много ми беше трудно да обясня, че просто не мога да си спра сълзите от щастие, защото музиката, която ме е зашеметила в детските ми години, доживях да я чуя наживо. На английски беше още по-трудно, през ред сълзи и сополи

А фламенкото покрай Пако, после Gerardo Nunez и кой ли не, се добави към Галисия и Астурия, с гайдите на Carlos Nunes и Jose Angel Hevia. Някои от тях не можех да се удържа да не го видя на концерт като Antonio Zambujo и Kepa Junkera. Благодарна съм за всеки звук, който съм попила. И че се постарах да го предам и на детето си. Розите имат пъпки, задължително беше да се отглеждат правилно, да им се даде силна и чиста сърцевина, да им се помогне да разцъфнат в здрави и красиви венчелистчета. Семейният оркестър се сдоби с още двама музиканти, синът ми и племенника, и двамата любители на синтезаторите. После моят син се нави да се учи още, и пое китарата. Сега с батко му свирят основно на компютърни клавиатури, но кръвта ще им заговори някой ден

Като споменах гайдите, една дума и за келтските напеви, които много обичам. Любовта започна с Capercaillie. След това, Afro Celt Sound System и Dead Can Dance. В последните години, огромния розов цвят се запълни с няколко венчелистчета от най-тъмен пурпур, музика която никога нямаше да повярвам, че ще ми хареса – симфоничен и готик метъл. И защо не! След като има страст, има мелодия, има ритъм, майсторство в изпълнението, и душа, втъкана във всеки звук и дума, значи има място и в моята сфера от Музика.

Сигурно съм пропуснала нещо, но с толкова листчета, можеш ли да опишеш всяко едно!? И все пак, винаги има място за още. Дали ще е цяло листче, изписано с тънките жилки, които радостта от преоткриването могат да донесат. Или ще е само капка, освежила вече нещо познато, но позабравено. А може и рояк дъждовни капки, раждащи нова любов… Времето ще покаже. А вие може и да добавите още капки и венчелистчета, ако се поразровите из вашите розови храсти