Сълзите на Есента

01_DSC04045_asgrcg

Пътеката се виеше между наредените с грациозна педантичност мраморни саксии, с дремещите в тях луковици на нарциси и лалета. Краят ѝ се губеше твърде близо до последните порти на обителта. “Все по-гъста мъгла с всяка сутрин” – монахът зиморничаво придърпа робата по-плътно над жилавите си рамене и вдигна поглед над притихналата градина. Дърветата, с тук-там останали последни съсухрени листа, се открояваха едно по едно с всяка следваща стъпка в мъглата. Сякаш танцуваха бавен танц в такт с музика, която само те бяха способни да чуят.

02_DSC03952_ascg

Защото мъглата попиваше всеки звук. Не се чуваха подсвиркващите закачки на синигерите, така обичайни сутрин по време на ежедневните разходки на учителя Лин. Нито крясъка на сойка, забързала се да зарови поредното съкровище-жълъд в мъхнатите глезени на някой дъб. А то не е и лесно с тази суша. Дори монасите едва успяваха да разкопаят с мотики лехите, в които засаждаха луковици преди зимата. В тази тишина и леките стъпки на монаха предизвикваха стряскащо силен пукот от шумата, с цвят на спечена охра, отдавна загубила свежата пъстрота на Октомври.

03_DSC04050_ascg

Монахът зарея поглед между лъкатушещите клони на дърветата. Разперили пръсти в невинна молба, и опит да уловят влагата, изтъкала пелерината на мъглата, старите дъбове оцеляваха в чакане на снега. “Докога ли ще продължава тази мъгла” – учителят вдигна поглед към схлупеното небе, сякаш очакваше да получи неочаквано дар свише и да види първата снежинка, оповестила края на сушата.

04_DSC04034_ascg

Със завидна щедрост мъглата се диплеше в дантели и над единственото място, където успяваха да съхранят влагата на тази сушава година – езерото на Манастира. Не много голямо, плитко и обикновено пълно с живот, тази сутрин дори езерото изглеждаше забулено и заглъхнало в очакване. Сред покритите с папур и изоставени паяжини брегове се подвизаваха водни кокошки и ято зеленоглави патици. Обичайното зимуващо народонаселение на светата обител, така закриляна и отхранвана от братята монаси. И сега, в мъгливата дрезгавина на утрото, най-ранобудните птици чевръсто се грижеха за тоалета си или претърсваха водните лилии за забравили да се скрият охлюви и насекоми.

05_DSC04067_ascg

Силуетът на учителя Лин изплува от мъглата и предизвика леко приплясване и недоволно потракване с човки, идващо да покаже, че зимовниците не поощряват внезапните визити.
- Добро утро! – бодро подвикна монахът, надявайки се да намери в дебрите на расото си останки от шепата пшеничени зърна, скътал за синигерите,… които така и не дойдоха – Как е банята днес?
Един наперен мъжки с ярко изумрудена глава се приближи, грациозно следвайки отражението на великолепието си във водата.

06_DSC04064_as2cg

- Ако наричаш това тресавище баня, става! – патокът с пренебрежение цопна човка в езерото и тръсна глава – Какви езера има на север! Ако не беше зимата с противния ѝ сняг и студ, никога не бих си натопил ципестите крачка в това блато! Освен това гъмжи от всякакви особняци! Не стигат жабите, ами и непрекъснато се случва нощем да те стряска някоя костенурка. Изобщо не гледат къде изплуват! – птицата продължаваше да каканиже, тракайки с клюн, докато на отсрещния дънер членовете на семейството на баба Гамерасвати, вирнали муцунки, чакаха търпеливо натовареният им сал да бъде отнесен далеч от патиците.

07_ninja_ferry_pict1273u

- Не мислиш ли, че си малко необщителен и неблагодарен? – монахът наклони глава въпросително – Братята ми се грижат за теб и твоето семейство, хранят ви през зимата, ако някой се разболее се грижат за него. А останалите обитатели винаги са ви сигнализирали ако се приближи лисица.
- Хм, е така е – гузно потопи глава патокът – Но пък тази зима се очертава да е толкова мека. И слава богу, никакъв сняг не е паднал още, намираме си храна и без да се налага да се грижат за нас. Отвъд пътя има цяла нива, която монасите са прибрали, но все още е пълна със зърна.

Монахът се замисли, докато гледаше как патокът уверено претърсваше заоблените ръбове на листата на водните лилии.

08_DSC04091_ascg

- Не е хубаво да хулиш зимата и снега, млади момко – погледна патиците изпод вежди, забелязал че и други от ятото са се доближили – За къде сме без зимата, и без снега.
- Не ми трябва! – ядосано хлопна с човка патокът – Като скове лед къде ще презимува ятото? Ще се наложи да отлетим, а тъкмо сме си добре тук!
- Да, ятото ви си е намерило топло местенце да презимува, но ако няма сняг, няма да има храна за никого.
- Монасите винаги имат храна – продължи да упорства всезнайкото.
- Имат доста – кимна учителят Лин – И винаги я поделят с хората по селата наоколо, че и за птиците има, но… ако няма сняг, няма кой да загърне посевите. Студът ще заледи земята и семената, които сме засели, ще загинат.

- Прав си, Учителю – една женска патица погледна монаха с кадифените си очи – Ние сме си добре тук, но в гората е суша. И в полетата, в планините, навсякъде докъдето ни стига поглед от полет, тревите са се съсухрили.

09_DSC04066_ascg

Монахът приседна на брега и отупа посипалите се в скута му пухчета от едно разкъсано сухо стръкче папур:
- А тази година е още по-лошо. Нямаше дъжд, а сега и тези мъгли, утрин след утрин. Сякаш небето се е затворило и не иска да допусне земята ни да бъде осветлена.
- Добре сме си така – изкряка важно патокът и понечи да потопи пак глава.
- Млъкни, Елмаз! – скара му се женската – Учителю, защо не пада сняг тази зима? Какво се е случило с небето? Нима вече няма облаци, от които да завали сняг?

Учителят впери поглед в прихлупения сив купол над езерото.
- Има, но явно нещо ги спира. Сигурно твърде много от нас се радват на меката зима и си мислят, че това е добре дошло.
- И е така! Аз мисля, че не трябва да се пипа ни-що! – изпъчи гърди Елмаз – Не закачайте небето!

10_DSC04094_ascg

Монахът поразмисли, после се понамести удобно и впери поглед в умните очи на женската патица:
- Твоят Елмаз е упорит! Но понеже ме попита за снега, нека ви разкажа една приказка:

“Имало едно време преди много, много години, едно Планинско царство. Високо над голите зъбери и сипеи живеел повелителят на бурите и ветровете – скалният орел Белопер. Макар и да не бил божество, всички в царството почитали Белопер, защото бил умен, добър, великодушен и всеотдайно помагал на всички живи същества. Ако на някой овчар се загуби агне от стадото, Белопер се вдигал високо и го откривал по склоновете и ливадите. Ако изчезне водата в реката, Белопер откривал мястото, в което планинска лавина или скали са затрупали изворите. Ако болест налегнела някое село, орелът намирал точните билки и ги носел на жителите да се излекуват.

Една година се случило голяма суша. Лятото отминало, пожълтели тревите, листата на дърветата се съсухрили без да успеят да се разкрасят в есенна багра. Мъгли затлачили котловините на Планинското царство и сутрин животните от стадата ближели жадно капките роса по цветята и листата.

11_DSC03834_ascg

Страх се загнездил в сърцата на хората. Какво зло били сторили, та така ги наказва небето – безснежна зима да ги сполети, глад да дочакат с връщането на Слънцето. Събрали се в подножието на най-високия връх старейшините от селата, и мъдрите жени-лечителки, деца – ясновидци и тъкачи на сънища, юнаци – преследвачи на дракони и планински мечки. Започнали да мъдруват какво е станало и как да избавят царството от гибел. Всеки идвал на сборището с идея, коя от коя по-мъдра. Не можели да се надприкажат, в препирни и свади преминавала срещата им. По едно време, над сборището се извил вихър и на върха на едно дърво кацнал Белопер. Поклонили се поданиците на царството и зачакали какво има да им каже техния крилат закрилник:

- Люде на Планинското царство! Защо не искате да чуете чедата ви? – прогърмял гласът на орела. В тълпата се чуло тъничко гласче и напред излязло едно от децата. Славело се със сънищата си, в които разговаряло с Белопер.
- Аз го повиках! – казало момченцето, срамежливо навело ресници – Сънувам няколко нощи един и същ сън. Небесата са затворени, мили хора. Облаците се кълбят зад портите си, залостени. Сива пелена е обгърнала земята и не ще се вдигне, докато вратите на облаците не се стопят и отворят. Дотогава, жад ще мори стадата ни, ще замръзват посевите и в мъгли ще е обгърнат леса.

12_DSC04030_ascg

- Малки повелителю – свел глава Белопер към детето – Какво казва сънят ти? Какво е нужно, за да се разтопят дверите на облачното царство?
- Трябва да се намерят Сълзите на Есента – прошепнало детето. Тишина преминала над редиците, никой не знаел къде да се намерят тези сълзи – Те са пръските, които ражда планинския поток, високо горе над зъберите. Събират се в косите на планинските самодиви като перли. С тези накити танцуват те цяла нощ по окапалата шума и плачат за отминалата есен. Сетне ги отнасят със себе си, а не бива да правят така!
Момченцето жално потърсило свъсените янтарни очи на Белопер.
- Сълзите трябва да окичат не самодивите, а клоните на най-високите дървета, дето докосват с клони портите на небесното царство. Само така, сълзите ще разтопят портите на облаците, около всяка една се образуват снежинки и така снегът покрива цялата земя.

В почуда започнали да се споглеждат жителите на планинското царство. Кой юнак да изпратят, да открадне накитите на самодивите. Коя ли билкарка да събере сълзите в съд тъй здрав, че човек да се качи на най-високите клони, що докосват дверите на небесата? Тогава в суматохата изплющели крилете на Белопер, величествени и силни. Вдигнал се високо, високо над хората, над стадата, над зъберите Белият орел. Видял буйния извор, чиито бързеи обграждали покрити със сняг скали и пръскали бяла пяна.

13_aqua_PICT9966cg

Снишил се орелът, гмурнал се в бързея и изплувал, а крилата му блестели в перли и елмаз. Целият сияел и слънцето в злато и сребро превръщало всяко перо с капчици по него. Толкова високо се реел орелът, че хората от планинското царство изобщо не видели агонията му. От студа всяка капка се превръщала в лед и скоро Белопер започнал все по-тежко да движи мокрите си и замръзващи крила. С последни сили успял да забележи клоните на боровете, проболи с иглици най-ниските облаци. Спуснал се над тях и паднал в короната им. Падал от клон на клон Белопер, и от иглиците перата му са обагрили в кръв. Но на всяка игличка, орелът оставял по една мъничка сълза – Сълзите на Есента.

14_DSC03823_ascg

Планинците се втурнали към боровете, като видели падащия орел. Най-напред дотичало детето, сънувало сънищата за портите на небесата. С последни сили момченцето протегнало ръце, строполило се под короната на бора и в прегръдката му паднал Белопер – целият изподран, омаломощен, без дъх. Покрусеното от скръб дете заплакало над зацапаните и омачкани крила на своя най-скъп приятел. В този миг, небето над планината се променило. Сивият цвят се стопил, плавно преминал в млечнобялото, което могат да постигнат само снежните облаци. Хората вдигали очи към небето и по сияещите им лица се топели първите снежинки. Така орелът Белопер спасил хората – и малки, и големи – и стадата, катеричките, синигерите, сърните, пъстървите в подмолите, дъбовете, мравките и калинките, и всичко живо в Планинското царство”

15_PICT8960

Мъглата, която сякаш до този момент се беше заслушала в приказката, лениво се изниза над клонките, да им даде възможност да погледнат отраженията си на фона на небето.

16_DSC04043_ascg

- Какво станало после? С орела? – някак страхливо попита Елмаз.
Монахът повдигна вежда изненадан, че точно този слушател изглеждаше най-трогнат от разказа му.
- Оживял! – тръпка на облекчение премина през ятото слушатели – Явно първите снежинки имат целебна сила – смигна монахът.
- Кадифке, отиваме!
- Къдее си се разбързал? – женската едва насмогваше да следва стреличките, с които Елмаз браздеше повърхността на езерото.

17_DSC04101_ascg

- Отиваме да търсим Сълзите на Есента! – отсече патокът.
- Ама, хей! – женската го клъвна по опашката – Да ти е известно, че патешките криле не са като на орлите?
- Трябва да се спаси гората, не чу ли? – отвърна и сопнато Елмаз – Няма да има посеви, нито синигери, сойките няма да има какво да крият, няма да има жълъди, нито зърно…
- Учителю, моля Ви, вразумете го – патицата жално впери поглед в монаха.

18_DSC04095_ascg

Учителят Лин се подсмихна:
- Елмаз, не е нужно да търсиш Сълзите на Есента толкова високо. Все пак, приказката е за Планинското царство. Тук те са доста по-наблизо.
- Къде да ги намерим? – почти хорово попитаха патиците.
- Ето тук – монахът посочи водите на езерото – Вие се гмуркате във водите на езерото и по вашите перца има толкова капчици – свещени, благословени капки живот, които просто трябва да достигнат до високите корони на дърветата.
- Толкова просто?! – Елмаз невярващо потрака с клюн.
- Да го направим! – Кадифка типично по женски реши да поеме инициативата – Потопи глава и миг след това по нея блестяха изумрудени капчици.

19_DSC04066_as1cg

Патокът не се поколеба и я последва. А усмивката на учителя сякаш огря изумрудените капки по главата на Елмаз.
- Ето там, тези борове мисля, че са подходящи – посочи той най-високите дървета в далечината. С леко тромаво размахване на крилата, патиците се вдигнаха и полетяха към дърветата.

20_DSC03827_ascg

“Много бързо се разсея мъглата тази сутрин” – каза си монахът, докато крачеше обратно към манастира. И въздухът ухаеше по различен начин. Не с натрапчиво задушливата влага на мъглата. А по-скоро ухаеше на прясно разорана пръст, на вдигнали се от дъжд прашинки, на озон… Последният поглед към езерото разкри пред очите му една позабравена, но така любима гледка – на концентричните кръгове, ознаменуващи приводняването на всяка капка… Дъжд!

21_aqua_pict0153u

Монахът вдигна глава и зачака капките да погалят лицето му. На следващото утро, ресниците на елите бяха вече покрити със сняг.

“Иди, че не вярвай после на старите приказки”, помисли си учителят Лин, вдишвайки ароматната пара на сутрешния чай. А от порцелановата чаша една позната картинка сякаш му казваше “На мен ли го казваш?”…

22_DSC04064_asgr

2 Comments so far

  1. vilford on January 16th, 2020

    А тук, където го няма учителят Лин и приказките му, мъглите продължават да се стелят… Докога ли? :)

  2. Geri on January 17th, 2020

    А, сакън, Контесо! Учителят Лин е навсякъде, включително си пъпли в мислите на всеки един. Обаче, явно моите магии нещо са станали нефелни… Или патицата не е била пекинска, или в мъглата се намесват адски сили, които ми затулват светлината.

    Вятъра трябва да викам :roll:

Leave a reply