2006 … … … 2016

Иначе казано, мае-аши-гери прави подготовка за нова учебна година! На миналите две не правих, в резултат ми се скъса трътката от работа, при това неравномерно!… (работата! не скъсването!) Сега внедряването на любима буква “Р” в името на месеца, ще стане поне без оплитане в космИ или грижа за това, дали някоя къдра ще се разкъдри от мъглите, които са така влудяващи през Септември!

Започва есента – любимият ми сезон на цветове! Може и да е последният на Дейна, която в последно време търпи постоянно разкрасяване с тиксо, поради разпад на пластмасарията. Но… продължава с достойнство да вади най-неповторимия цвят, явявал се някога на монитора ми. Хепи септембър, драги ученици!

За лято жадувам
В синевата проглеждам
Земята целувам
… нося надежда!

/20.06.2013/

Вече знам какъв звук има времето, когато е спряло. Не е шумоленето на листата, привлекли вниманието на вятъра. Нито е ромон на река, или песен на славей в мекия здрач… Не е и в монотонната песен на щурците в нощите, напоени с дъх на узряло лято.

Безвремието има форма… На прегръдка… Има четири преплетени ръце, има извивки, следващи се една-друга. Овали, които полягат меко в дланите, разливат се по раменете и пият топлината, родена от любов. Шума на преминаващите коли е само фон, на който още по-отчетливо чуваш дишането. Отдаваш се изцяло, до дъно на този звук – Дъха на любимия. Толкова сладък, толкова нежен и нужен, че ти иде да го обгърнеш. Да го уловиш, да го приласкаеш и милвайки го с очи, да го задържиш в себе си, за моментите, когато времето няма да е спряло. Когато реалността ще те блъска отново в гърдите и няма да имаш друго, което да ти дава сила, освен онзи дъх – топъл, живителен и споделен…

Времето е спряло. Чувам прашинките, вдигнати от първата капка дъжд…

~~~
Увлича в играта с вълните
Вятърът-самотник
Потъват платната на дните
Отвъд хоризонта…

Жива съм – дъщеря на Дракона!
За жарта на слънцето копнея
За свистенето в крилата – уловили вятъра
За зеленото, взривило цветовете
Покоя грабнало в тръстики кипнали
Пашкула ми на ларва, страховете
Зелен дъжда е и капките увиснали
Сутринта по клепките на макове
Крилата съм, обичана, обичаща
Отново жива – дъщеря на Дракона!

/Flo, 06.2012/

Ако беше дошъл да ме видиш днес следобяда
В онзи час на вълшебна отмала,
Когато нощта тихо пада
И ме обхванеше цяла в твойта прегръдка…

Когато си спомням: вкуса, който имаха
Твоите устни… ехото на твоите стъпки…
Твоят извиращ смях…твойте прегръдки…
Целувките ти… ръката ти в мойта…

Ако дойдеше, когато красива, безумна,
Чертаех най-сладките линии в целувка
И моите устни – червена коприна,

Смеят се и пеят като карамфил на слънце…
Когато очите ми се притварят от желание…
И моите ръце се протягат към тебе…

/Флорбела Ешпанка, превод Евелина Малинова/