Щедра е била природата към Шарколес, сътворила е толкова разнообразни кътчета в него! И полянки, където сутрин да ударят по чашка роса лепреконите. И огромни дървета, в чиито хралупи гномчетата да крият разни съкровища, откраднати от гнездата на свраките. И пътеки, по които единствените следи, оставени от елфите са рояците теменуги през март…

Но какво би била вълшебната дъбрава без пъргавите си пернати, опашати, пълзящи и цвърчащи обитатели. Магическите създания са се появили заедно с гората, втъкани са в шарката и. Но животните са дошли след нейното изтъкаване от светлината. Настанили са се удобно и я огласяват със звуци и изпълват с живот.

Преди няколко години, в едно февруарско утро, Светлоблик, един от слънчевите синове, ми подари вълшебна кутийка. Когато съм с нея успявам да се слея с шарката на гората, да чувам и виждам по-добре обитателите и даже да разбирам езика им. Така и те не се плашат от мен, а пък и аз успявам да понавляза в шарените клюки Tака, преди няколко дни станах свидетел на една горска случка, която може да се каже, че си беше щастлива и предколедна, не само заради понаръсилия сняг.

С ето тази красавица се знаем отдавна. Това е Кокорка или накратко – Кори. Май един от по-младите енти я нарече така, заради проявеното от най-крехка възраст любопитство и неудържимо нетърпение. Малко след раждането си, малката пухкава топка подала муцунка от гнездото… Не, да не си помислите, че се е излюпила в гнездо като някоя гургулица?! Просто майка и била направила топло гнезденце в хралупата на този млад ент от Дъбокорови. Та така малката се подала навън, поогледала се, колкото за едно “Hello, world!” и … дръпнала силно едно младо и зелено жълъдче! Не знам как да ви обясня, ама да направиш такова нещо на един ент си е все едно да се опиташ да дръпнеш мустака на дракон! Или ухо на мрачен елф (да чукнем на дънер – да не чуе сянката!)…

Като викнал оня ми ти собственик на хралупата, като затръбил, за нула време събрал де що имало пернати наоколо. А малката пакостливка седяла стреснато, с едни такива ококорени очички — все едно ги е взела назаем от храста с узрял черен бъз пред колибата на вещиците. Оттогава я нарекли Кокорка, ама понеже името много дълго и ентите се бавят доста, докато успеят да кажат кой е свършил поредната беля, та затова и останало по-краткото, Кори.

Вярно, че сега е вече пораснала, с една такава красива опашка, която веднага показва настроението и. Ако кротичко я е завила като буква “S” на гръбчето, значи всичко е наред – сита е, доволна, спокойна – истинско катерицово херувимче (хм, дали ) А как управлява с нея късите си полети между дърветата! Винаги изтръпвам като я гледам как подскача и се прехвърля все по най-тънките и най-високи клони!

С Кори сме приятелки, обикновено идва наблизо, да се посмеем и да си поговорим без да се плаши. А може да се дължи малко дружбата ни и на това, че в джобовете ми все се намират лешници, тиквени семки, орехи. Особено любими са и фъстъците с шушулки. Като се разхождам и чуя драскане на нокти по кората или невъздържано хрупане някъде откъм клоните, ясна е работата

- Здрасти, Фло! Ама не ти ли е студено, тази козина твоята май рехава нещо, а?! Иначе, на цвят го докарваш! Ей, какво мърда там в джобчето? Семки?! Еее, пак ли?! От вчера само семки дъвча!

Аха, викам си, пак е откраднала закуската на гълъбите и синигерите. През лятото беше докарала татко Руди до истерия…

После пък беше задигнала колекцията от охлювни черупки, дето Грак фон Вранден беше събирал и подреждал покрай езерото със старанието на куратор от Берлинския природонаучен музей.

Изобщо Кори е пълна с палави изненади, енергия и неспасяем апетит. В онзи ден, обаче, за който започнах да разказвам в началото, ама шарката ме оплете и се отплеснах… Кокорката ми се стори по-различна от обикновено. По-сериозна някак, по-замислена. Да не повярваш, чак си изпусна фъстъка и се наложи да слиза по снега да си го намери!

Тъкмо го беше намерила и му отмъщаваше за проявената от него чевръстост, иззад дънера надникна един слънчев лъч.

- Хей, пакостливке! Днес нещо ми се виждаш несръчна, а?! Какво става, не си в настроение…

- Амммне, съвсем съм си добре, само че… Свраките ми се разкрякаха, че като върша все пакости никой няма да ме обича и да иска да ми бъде приятел. А пък аз какво? Ами това са си просто шеги, не съм виновна, че ме ръчка и гъделичка отвътре като молец под елечето на мързелив хуорн! А те от закачки не разбират ли? И още, казаха ми, че нямало да получа коледен подарък :/

- Хеехе, за подаръка не знам, ще трябва да помислим. Там джуджетата имат думата, не им се меся – подсмихна се слънцето – Но виж за другото, сериозна работа те чака явно. Мисля си, обаче, че мога да помогна. Всъщност, знаеш ли, в случая точно ти можеш да помогнеш!

- Къде? На кого? Някой е закъсал? Оле-ле, казвай бързо!

Така Кори заряза и мен, и фъстъка (е… вярно, че беше останала само шушулката, де ), и хукна на подскоци по слънчевата пътечка и аз по нея. Не много далече от дъба на Кори живее семейство Дланелистови – голям род енти, славещ се с красотата си и с много задгранични родственици – от Канада до Япония. В Шарколес живее семейството на Златко Сърцелистов и неговите братовчедки, Червенороски. Сигурно сте ги виждали, едни такива снажни, рубиненокоси горски цинцифуции…

Та в онази мразовита, но слънчева утрин, Кори стигна до един златокос клен. И там, сред кълбо от клони и хвърчилки и се мярна рижавокафява козинка и унила муцунка…

- Ми как няма да е унил, гледай как се е заклещил в клонака! – Кори пъргаво се закатери и скоро доближи другия пухкавел, който пък се оказа непознат момък.

- Здрасти! Закъсал си май, а? Теб не са ли те учили, че със Златолистови трябва да се внимава и че трябва да си гледаш върховете на ноктите, когато доближиш тънките клони? Kак се казваш? Аз съм … сигурно си чувал за горската беля Кори. Цялата гора пищи от мен – добави тя и сконфузено се заоглежда.

- Здравей! Ами не, не можаха да ме научат, останах самичък много малък. Джуджетата ме отгледаха и ме нарекоха Рижодрешко, че нещо… козината ми била като ръждата по секирата на Дъбомор, техния прапраджуджо. Не съм чувал за теб. А защо пищи гората?

Кори се усмихна под мустак:

- Амми не, нищо особено. Пернатите нямат чувство за хумор. Ще им натежи, докато летят. Ама я, дай по-добре първо да те измъкнем оттук.

С големите си нокти Кокорка успя къде с чегъртане, къде с късмет, да разплете кълбото клони, в което се беше намъкнал Рижодрешко.

- Ееей, Кокорке, толкова съм ти благодарен! Какво щях да правя ако не беше дошла! – засуети се младежа – Ама да знаеш тия хвърчилки са много вкусни! Аз затова… таковата, се заврях тук.

Рижодрешко и Кори заподскачаха по клоните и с цвъртене събираха и хрупаха семенцата, скрити в хвърчилките, все едно че бяха нападнали ято скакалци. Голямо лудуване падна после, гоненица по дърветата, лупинги, премятания, какво ли още не!

Когато слънчо започна да се прозява и порозовява, дойде време Кори и Рико (понеже Рижодрешко е много дълго и пак заради ентите ) да се разделят. Рико накъса последно букетче кленови хвърчилки и го подаде на Кори:

- Кори, беше страхотно! Джуджовците са много мили, но хич не е толкова забавно с тях, колкото ми беше днес, с теб. Искаш ли?.. Дали може пак да се видим? И да бъдем приятели?

Хеехе, колко се зарадва малката пакостлива пухкавелка! Подскочи закачливо няколко пъти около него, взе си букетчето, смутолеви едно “Ама разбира се! Хей, до утре!” и хукна обратно към своята хралупа.

Почти заспалото слънце я погледна с половин око:

- Е, палавке? Какъв подарък искаш от джуджетата за Коледа?

- Хе, ама те вече ми го дадоха! – ухили се Кори – Най, ама най-най-хубавия подарък!

Усмихна се слънцето, намигна ми и полека се скри зад хълма, предоволно от деня. Лека нощ, прятелчета! И хрупкави сънища, Кори и Рико